Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
King Arthur and His Knights of the Round Table, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Роджър Ланслин Грийн. Крал Артур

Издателство „Отечество“, София, 1986

Рецензент: Андрей Данчев

Редактор: Лъчезар Мишев

Художник: Галя Георгиева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Мая Халачева

История

  1. — Добавяне

КНИГА ЧЕТВЪРТА
СМЪРТТА НА АРТУР

1.
ЛАНСЕЛОТ И ГУИНЕВИР

Свършило търсенето на Свещения Граал и всички рицари, които били останали живи, се завърнали в Камелот. Сърцето на крал Артур се изпълнило с радост, когато ги видял отново около Кръглата маса, но изпитвал и мъничко тъга, защото знаел, че наближава времето, когато кралство Логрия отново ще потъне в мрак. Защото след последния подвиг настъпила промяна — много места около Кръглата маса опустели, но по тях не се появявали нови имена, изписани със златни букви, защото нямало нови рицари, които да заменят загиналите.

А злото, което всъщност никога не било докрай изкоренено в Логрия, започнало да покълва. Не след дълго братството и съгласието щели да изчезнат от двора на крал Артур.

И все пак известно време слънцето продължавало да свети ярко както преди и само крал Артур, който си спомнял предсказанието на добрия магьосник Мерлин, знаел, че краят наближава.

Сега, когато сър Галахад бил мъртъв, Ланселот отново бил най-големият рицар в Логрия, а известно време бил и най-благородният, защото помнел каква несполука имал със Свещения Граал заради греховната си любов към кралица Гуиневир. И кралицата забелязала, че Ланселот вече я избягва — гледал да напуска Камелот с каквато и да е поръка, — затова тя изпратила да го доведат при нея и му казала:

— Сър Ланселот, виждам и чувствувам, че с всеки изминал ден любовта ти към мене намалява. Непрекъснато си на път, за да помагаш на знатни девойки и жени, изпаднали в беда. Да не би между тях да си намерил някоя, която да е станала по-скъпа на сърцето ти от мене?

— О, кралице — казал тъжно Ланселот, — от всички жени на света обичам само тебе. Ала много са причините, поради които избягвам да бъда наблизо. В последното търсене, търсенето на Свещения Граал, ми беше показано колко греховна е любовта ми към тебе, съпругата на моя скъп господар крал Артур. Ако не беше тази любов, и аз щях да видя това, което видя Гавейн, щях да отпия от Граала като сина си Галахад, като Персивал и Борс. Това са неща, които не мога лесно да забравя. Нещо повече, мисля и за доброто ти име. В двора има хора, които само чакат удобна възможност, за да причинят мъка на крал Артур, да сеят раздори и да позорят кралство Логрия.

Тогава кралица Гуиневир се ядосала на Ланселот и извикала:

— Всичко това са лъжи, сега твоето притворство ми става ясно. Омръзнала съм ти и си имаш друга! Върви си тогава и вече никога не се приближавай до мене!

Изпълнен с голяма тъга, сър Ланселот яхнал коня си, напуснал Камелот и започнал да скита из горите на централна Британия. Никой не знаел къде точно се намира. Не след дълго кралица Гуиневир започнала да съжалява и много искала Ланселот да се завърне. Не можела обаче да се разкрие пред никого. Наместо това извикала своите десет рицари на Кръглата маса и им казала, че възнамерява по случай пролетта да излезе на езда с тях в горите и полята около Камелот, защото било месец май, когато дърветата се раззеленявали, цветята растели и разцъфтявали под слънчевите лъчи, а сърцата на хората също трябвало да се изпълнят с любов и радост.

— Ще дойдете с конете си — казала тя — и ще се облечете в зелени дрехи. А аз ще доведа десет мои придворни дами, за да може редом с всеки рицар да язди и дама. Всяка дама ще си има прислужница, а всеки рицар — оръженосец. Искам всички, които са влюбени, завинаги да запомнят месец май!

И те потеглили през раззеленената гора. Юздите им проблясвали на слънцето и звънтели в съзвучие с веселия смях и песните.

Същия ден обаче в двора на крал Артур донесли на носилка рицар, който се казвал Урий. На главата имал три тежки рани, от които никой не можел да го излекува. Дълги години Урий страдал от силните болки, но нито един лечител не успял да му помогне. Накрая майка му и сестрите му решили да обиколят всички кралски дворове в Европа, за да търсят лек. Когато стигнали в Британия и наближили Камелот, срещнали лейди Нимю, която ги придружила до двора на крал Артур и казала:

— Кралю господарю, сър Урий може да бъде излекуван само ако бъде докоснат от най-добрия рицар на света.

— Ако има такъв човек — отвърнал крал Артур, — той положително е от моя двор. Тук са най-добрите рицари по тези земи освен достойния сър Персивал, който вече е крал на Карбонек. А за да вдъхна смелост на хората си, аз пръв ще го докосна, макар да зная, че не съм достоен да го излекувам. След мене ще се опитат до един придворните ми: крале, херцози, графове и рицари.

Тогава всички от братството на Кръглата маса — общо сто и десет души — поред докоснали Урий, но никой не можал да го излекува.

— А къде е Ланселот Езерни? — попитал крал Артур. — Ако и той не успее, положително не съществува рицар, който е достоен да го направи.

Докато стояли така и разговаряли, Ланселот се завърнал в Камелот. Артур му разказал какво се било случило и го помолил да се опита да излекува Урий.

— Не ми е възможно! — възкликнал сър Ланселот. — Ще проявя престъпна самонадеяност, ако сметна, че бих успял там, където толкова много благородни рицари са се провалили.

— Нямаш избор — прекъснал го Артур, — защото това е кралската ми заповед.

— В такъв случай, най-достойни господарю — отвърнал Ланселот, — ще трябва да се подчиня.

И Ланселот коленичил до сър Урий и след като казал молитва, докоснал трите люти рани. Мигом сър Урий станал здрав и читав, сякаш никога не бил раняван.

Всички рицари, сред които бил и крал Артур, надали радостни викове. Ланселот обаче се разплакал като хлапак, когото били ударили. Тогава крал Артур се сепнал, защото си спомнил, че в деня, когато Ланселот се появил в Камелот, той излекувал един ранен рицар по същия начин, а Нимю, Езерната господарка на Авалон, пророкувала, че Ланселот ще извърши още един такъв подвиг — последен преди падението на Логрия.

Докато всичко това ставало в Камелот, кралица Гуиневир, придружена от рицарите и дамите си, се отдалечавала в пролетната гора. Имало обаче един рицар на име Мелиагранс, който отдавна обичал кралицата. Като видял, че язди с толкова малка свита, и понеже знаел, че от известно време Ланселот не е в двора, той решил, че е ударил неговият час. Затова потеглил с двадесет въоръжени с мечове и копия мъже и със сто стрелци, причакал кралицата и изневиделица обкръжил групата й.

— Притворни рицарю — извикала кралица Гуиневир, когато разбрала какво става, — не забравяй, че си кралски син и рицар на Кръглата маса! Ти позориш рицарското братство, господаря си крал Артур, баща си крал Багдемагус, мене, твоята кралица, и самия себе си!

— Не ме е грижа за тези приказки! — извикал сър Мелиагранс. — Знай, кралице, че те обичам отдавна и за пръв път ми се удава такава възможност!

Тогава десетте рицари, които придружавали Гуиневир, се опитали да я защитят, но понеже не били облечени с доспехи, не след дълго вече се търкаляли ранени по земята.

— Сър Мелиагранс, не посичай благородните ми рицари! — молела Гуиневир. — Ще тръгна с тебе, ако обещаеш да не ги закачаш повече. В противен случай обаче тутакси ще се самоубия!

— Кралице — казал Мелиагранс, — заради тебе ще ги пощадя. Ако дойдеш с мене, те ще бъдат отнесени в замъка ми, където ще положат грижи за тях.

И така Мелиагранс повел Гуиневир и рицарите й към своя замък, ала по пътя един от оръженосците, дързък младеж, изведнъж се откъснал от групата и препуснал като вятър към Камелот. Макар че бил обсипан със стрели, той успял да се измъкне и стигнал в двора на крал Артур малко след като Ланселот бил излекувал сър Урий.

Когато младежът разказал за случилото се, Ланселот, който все още бил с доспехи, мигом се метнал на коня си.

— Веднага отивам там — извикал той на крал Артур, — а вие се въоръжете и ме последвайте с голяма дружина. Ще ме намерите в замъка на Мелиагранс, ако съм още между живите!

След което забил шпори в коня си и бързо препуснал, забулен в облак прах. Не след дълго обаче на пътя му излязла група стрелци с опънати тетиви, които му заповядали да спре.

— Няма да минеш оттук! — извикали те. — А и да минеш, ще ходиш пешком, защото ще убием коня ти!

— Това няма да ви помогне особено — отвърнал Ланселот и връхлетял като хала върху им. Тогава враговете му стреляли и конят на Ланселот се строполил на земята, улучен в сърцето. Ланселот обаче скочил от него и нападнал стрелците, които веднага си плюли на петите и той не успял да настигне нито един от тях.

Така че Ланселот продължил пътя си пешком, ала доспехите, копието и щита му били толкова тежки, че се движел страшно бавно. Въпреки това не захвърлиш нито едно от тях, защото се опасявал, че Мелиагранс му е приготвил още някой капан.

Не след дълго срещнал двама дървари с талига.

— Добри хора! — извикал Ланселот. — Позволете ми да се кача на талигата, моля ви!

— Накъде си тръгнал? — попитал единият.

— Да се срещна с Мелиагранс в замъка му — мрачно отвърнал Ланселот.

— Мелиагранс е нашият господар и ни е изпратил за дърва в гората. Няма да ти позволим да се возиш на талигата!

Като казал това, дърварят ударил с камшика си Ланселот и започнал да го обижда. Ланселот обаче го цапардосал с юмрук по главата, така че му пръснал черепа и дърварят се строполил мъртъв на земята.

— Достойни рицарю — казал вторият дървар, — пощади живота ми и аз ще те отведа където пожелаеш!

— Тогава обръщай талигата и карай толкова бързо към замъка на Мелиагранс, колкото бързо не си карал досега! — рекъл Ланселот.

И талигата полетяла по пътя. Не след дълго първата дама на кралица Гуиневир, която гледала през прозореца на замъка, възкликнала:

— Погледни, господарке! Идва една талига, каквато използуват палачите, а на нея се вози истински рицар!

— Къде са? — попитала Гуиневир и като погледнала навън, веднага познала Ланселот по герба на щита. — Сигурна бях, че ще дойде! — прошепнала тя. — Знаех си, че ще дойде!

Междувременно Ланселот стигнал до портата, където слязъл от талигата и викнал толкова гръмогласно, че стените на замъка потреперали:

— Къде си, измамнико и предателю? Излез да се бием, Мелиагранс, ела с цялата си малодушна пасмина. Аз, Ланселот Езерни, съм готов за битка с тебе!

Тогава Мелиагранс се уплашил и започнал да пълзи в краката на Гуиневир и да моли за прошка. Накрая тя обещала, че ще накара Ланселот да пощади живота му, защото предпочитала мира пред враждата. Отворили портите и Ланселот се втурнал вътре като разярен лъв. Гуиневир обаче успяла да го успокои и да го сдобри със сър Мелиагранс, след като двамата се разбрали да си премерят силите по рицарски в пълно бойно снаряжение в присъствието на крал Артур в Камелот.

Тогава Гуиневир уловила сър Ланселот за ръка и го завела в стаята си, където му свалила доспехите и промила раните, които бил получил от стрелците, изпратени против него.

Тази нощ те останали в замъка, а рано на другата сутрин крал Артур пристигнал с голяма дружина. Когато обаче кралица Гуиневир му разказала точно какво се било случило, той също веднага се отказал да отмъщава на Мелиагранс и на хората му и се съгласил, че Мелиагранс трябва да излезе на двубой с Ланселот.

— Това ще стане след седмица на моравата между замъка Камелот и реката — казал крал Артур. — И ако някой от двамата не удържи на дадената дума, ще бъде обявен за най-долния рицар в Логрия!

После крал Артур завел Гуиневир в Камелот, където пренесли и носилките с ранените рицари.

— Сър, надявам се, че между двама ни вече няма вражда — казал Мелиагранс на Ланселот. — След една седмица всеки от нас ще защити честта си. Моля те да останеш днес в замъка ми, за да ти дам кралско угощение!

— Готов съм да го сторя — казал Ланселот.

Когато се стъмнило, Мелиагранс се отбил в стаята на Ланселот, за да го отведе в тържествената зала. Превел го обаче по един ходник, насред който имало скрит в пода капак. Когато Ланселот стъпил отгоре му, капакът хлътнал и рицарят паднал в дълбока дупка, постлана със слама.

Там останал да лежи седем дни и седем нощи.

Всяка вечер една девойка му носела храна и вода и всяка вечер му казвала:

— Благородни сър Ланселот, само да обещаеш, че ще станеш мой любим съпруг, и ще те освободя от тъмницата. Ала ако не ми обещаеш, ще останеш тук, докато бъдеш опозорен завинаги.

— Много по-голямо ще е безчестието ми, ако платя за свободата си по такъв начин — казвал Ланселот. — Пък и крал Артур веднага ще разбере, че само предателство може да ми е попречило да се явя в уречения час на двубоя в Камелот.

Ала на сутринта в деня, когато било уговорено Ланселот да се бие с Мелиагранс, девойката дошла разплакана и казала:

— Уви, сър Ланселот! Напразно съм те обичала. Целуни ме само веднъж и ще те освободя!

— Няма нищо недостойно в такава целувка — съгласил се Ланселот.

После целунал девойката и бързо излязъл от тъмницата, като се спрял само за да си сложи доспехите, които тя му била донесла. Метнал се на един кон, който стоял в двора, и препуснал към Камелот.

Девойката останала на портата и тихо плачела. „Уви — ридаела тя, — целувката ми не означава нищо за сър Ланселот. Той мисли само за кралица Гуиневир!“

През това време кралят и кралицата заедно с множество рицари и придворни дами очаквали да започне двубоят на голямата морава край Камелотския замък. Настъпил уреченият час, но нямало и помен от Ланселот, а Мелиагранс се пъчел и се хвалел, че е най-честният рицар в Логрия, докато Ланселот е само един долен страхливец.

Тъкмо Мелиагранс се наканил да си тръгва и да остави братството на Кръглата маса опозорено завинаги, когато изведнъж от всички страни се чули викове — видели Ланселот, който идвал, отчаяно забил шпори в коня.

Когато стигнал пред крал Артур и му казал колко подло го е измамил Мелиагранс, цялото множество се възмутило от тази позорна постъпка и всички така ругаели Мелиагранс, че накрая той грабнал копието си и извикал на Ланселот:

— Защищавай се!

Тогава двамата рицари се отдалечили към двата края на моравата и по даден знак се спуснали като светкавици един към друг. Ланселот ударил Мелиагранс с такава сила, че той се преметнал назад и паднал от седлото. Тогава и Ланселот слязъл от коня, извадил меча си, почакал, докато Мелиагранс се изправи на крака, и с настървение го нападнал. Мелиагранс се опитал да спаси кожата си по много начини и да надвие врага си с нечестни средства, но в един миг Ланселот му нанесъл такъв удар с меча си, че и шлемът, и главата на Мелиагранс се разполовили. И това бил краят на предателя.

След това всички в Камелот празнували, а крал Артур благодарил пред целия двор на Ланселот, задето е спасил кралицата. Гуиневир обаче не говорела много — само погледнала Ланселот с грейнали очи и му прошепнала:

— Ела в градината ми по залез слънце, защото искам да ти благодаря насаме.

Случило се така, че Агравейн, братът на сър Гавейн, чул думите й. Той бил един от коварните и притворни рицари, които мразели кралицата и завиждали на Ланселот, че е известен и прославен. Агравейн казал чутото на братовчед си сър Мордред, сина на кралица Фея Моргана, който бил най-лошият измежду рицарите — и той като майка си мразел всичко добро на този свят и непрекъснато търсел начин да злепостави крал Артур и да напакости както на него, така и на кралство Логрия.

Мордред разбрал, че му се удава добра възможност, и вечерта, когато слънцето хвърлило дълги сенки над ябълковите дървета, двамата с Агравейн се скрили в градината на кралицата. След малко Гуиневир дошла и започнала да се разхожда сред цветята — по-прекрасна и от най-прекрасната роза на света.

Известно време тя била сама в градината, но скоро дошъл сър Ланселот, най-големият рицар на света. Той паднал на колене пред кралица Гуиневир, а тя му благодарила, че я е спасил от Мелиагранс, и го помолила да й прости за грубите думи.

— О, Ланселот, Ланселот — нежно казала тя, — още от деня на появяването ти в Камелот, когато бях почти момиче, току-що омъжена за крал Артур, аз те обикнах от пръв поглед.

— И аз те обикнах в същия ден — казал Ланселот. — И през всичките тези години напразно се борих с любовта си.

— Ланселот — казала Гуиневир с треперещ глас, — най-много от всичко на света ми се иска да бъдеш мой любим и мой стопанин, макар че ще трябва да го пазим в тайна… Да можеше да дойдеш тайно в стаята ми довечера…

— Моя кралице, моя любов — казал Ланселот с развълнуван глас, — от цялата си душа ли желаеш това?

— Кълна се! — отвърнала Гуиневир.

— В името на любовта ти, така да бъде! — извикал Ланселот.

Гуиневир се приближила до него и го целунала по устните, после се обърнала и се изгубила в полумрака. Минала край цветята, чиито багри били потъмнели, и след стъпките й те останали да гаснат в умиращия зрак. Ланселот стоял, е лице, осветено от последния слънчев лъч. Треперел от глава до пети и въздишал от радост, когато си припомнял целувката на Гуиневир.

След малко и той си тръгнал в здрачевината.

— А сега — казал Мордред — дойде моето време. Тези двамата ми дадоха в ръцете цялото кралство Логрия!

Когато той и Агравейн потеглили в нощта, погледът в очите на Мордред не обещавал нищо добро.