Роджър Ланслин Грийн
Крал Артур (6)

2.
ПЪРВИЯТ ПОДВИГ НА СЪР ЛАНСЕЛОТ

В деня преди Петдесетница, една година след като Мерлин направил Кръглата маса, крал Артур и част от рицарите му тръгнали призори от Камелот, за да отидат на лов в гората. Преди да се отдалечат много, на пътя си срещнали ранен рицар, носен от четирима оръженосци. Рицарят стенел като човек, измъчван от силна болка, и когато се обърнал в носилката, всички видели счупеното острие на меч, което стърчало от грозната рана в главата му.

— Кажи ми — попитал го крал Артур — по каква причина лежиш на тази носилка? Знахар ли търсиш, или свещеник?

— Сър — изстенал рицарят, — не търся нито единия, нито другия. Трябва да отида в двора на крал Артур, защото само там могат да ме излекуват от лютата рана. Там ще намеря най-големия рицар в цяла Логрия. Ще си проличи кой е по първия му рицарски подвиг: само когато докосне с ръка раната ми, тя ще зарасне, а и желязото от нея ще излезе. Такъв ще бъде и последният подвиг, който той ще извърши след много години, преди нощта да се спусне над Логрия. Тези предсказания научих от лейди Нимю от Авалон.

Тогава Артур накарал всеки от рицарите поред да опита да излекува раната, но никой не сполучил, дори и Гавейн, най-големият рицар от двора.

— Утре е Петдесетница — казал крал Артур, — а на този ден всички Рицари на Кръглата маса ще се съберат, както са се заклели. Тогава ще потърсим този рицар, макар че през ум не ми минава кой може да е той, щом не е племенникът ми, достойният Гавейн.

После оръженосците занесли ранения рицар в голямата зала на Камелот, където се грижели за него цял ден, докато Артур ловувал в гората.

А на сутринта всички рицари се събрали на празненството и всеки заел мястото си около Кръглата маса, но някои места останали празни — имало рицари, които загинали в бой през изминалата година.

След като новодошлите разказали какви подвизи са извършили през това време и отново се заклели да бъдат верни на възвишените рицарски добродетели, всеки от тях докоснал с ръка ранения в носилката, но не станало нищо.

— Чудо на чудесата! — възкликнал крал Артур. — А ми се струва, че преди да свърши днешното угощение, ще видим още по-голямо чудо!

Тъкмо изрекъл тези думи и отвън изсвирила тръба и в залата влязла на кон Нимю, господарката на Авалонското, езеро — тази, която изпратила Мерлин на дългата му почивка. Зад нея пристъпвали трима много красиви наглед младежи — оръженосци в бели дрехи. Първият от тях бил толкова прекрасен — златокос, широкоплещест и с открито лице, — че всички го гледали онемели, а кралица Гуиневир въздъхнала и от учудване руменината се оттеглила от страните й.

— Идвам при тебе, кралю господарю — казала лейди Нимю, — за да ти доведа моя храненик, сина на крал Пант Гуинедски. С това ще изпълня последната повеля на Мерлин, защото преди да влезе жив под земята, той намери този младеж и му нареди да дойде в твоя двор на Петдесетница, за да те помоли да го посветиш във високия орден на рицарството. Господарю Артур, това е Ланселот, по прозвище Езерни, защото живя много години при мене във вълшебната страна, докато подлият крал Риенс върлуваше из гуинедските земи. Мерлин ти е споменавал неговото име. Погледни! Същото това име се появява изписано със златни букви там, където няма рицар, отдясно на Пагубното място!

Тогава крал Артур станал и тръгнал през залата и като изтеглил меча си Екскалибур, опрял го на рамото на коленичилия Ланселот и му известил, че като стане, вече ще бъде рицар. И понеже около Кръглата маса имало още три празни места на рицари, които били загинали, крал Артур направил рицари и другите двама оръженосци, които дошли с Ланселот — млечния му брат Ектор и братовчед му Лионел.

През цялото това време раненият рицар лежал на носилката си близо до огъня. А щом се върнал на мястото си, лейди Нимю завела Ланселот до огнището. Тогава Ланселот протегнал ръка и много внимателно хванал счупеното острие. А когато го изтеглил, раната се затворила и рицарят престанал да усеща каквато и да е болка, при което му било дадено последното празно място около Кръглата /маса.

Сетне лейди Нимю ниско се поклонила на крал Артур, целунала много нежно сър Ланселот по челото и с бързи крачки напуснала залата. Някои от по-старите рицари обаче смятали, че не е редно момчето Ланселот да получава толкова почести и да сяда до Пагубното място, след като не е извършило подвиг, нито е изпълнило кралска заръка. Те шепнешком си приказвали неприятни неща за Ланселот, Ектор и Лионел.

Ала крал Артур, както и кралица Гуиневир, обръщали изключително много внимание на сър Ланселот и веднага повярвали, че той наистина е несравнимият рицар, за когото говорел Мерлин. Те обаче не знаели, че един друг новопосветен в рицарството младеж — Мордред, синът на кралицата Фея Моргана, — който също седял в този ден около Кръглата маса, ще стане Камланския предател в онзи все още отдалечен от тях час, когато мракът отново щял да забули Логрия.

А Ланселот, макар че сякаш не чувал нелюбезните неща, които говорели за него някои от рицарите около Мордред, усещал недоволството им и се натъжил. Затова, когато се събудил рано на следващата сутрин, той станал и повикал при себе си братовчед си Лионел.

— Приготви се, мили братовчеде — казал му той, — защото днес ще тръгнем на първия си рицарски поход. Можеш да не се съмняваш, че ще преживеем достатъчно приключения, преди да се върнем обратно в Камелот.

В пълно бойно снаряжение те потеглили през гората. Ту се скривали в сянка, ту излизали на светло и били толкова хубави, че едва ли е имало по-хубави рицари на света. Все по-високо и по-високо се издигало слънцето, все по-силно парели лъчите му, докато на Ланселот така му се приспало, че накрая помолил Лионел да спрат и да си починат.

— Погледни — казал му след малко Лионел, — ей там до гъсталака расте хубава ябълка. И ние, и конете можем да си отдъхнем под сянката й.

— Тъкмо навреме — казал Ланселот, — защото, да си кажа правичката, години наред не съм усещал такава умора!

Те вързали конете си за дърветата и докато Лионел стоял на стража, да не би да ги нападнат разбойници, Ланселот легнал на земята, сложил шлема под главата си наместо възглавница и дълбоко заспал.

Денят бил много горещ и тих и Лионел започнал да клюма, както стоял подпрян на меча си, но изведнъж чул дрънчене на доспехи и видял недалече в полето трима рицари, които препускали като вятър, преследвани от четвърти, доста силен и мощен рицар. Докато Лионел гледал, силният рицар настигнал първо един, после втори от враговете си, докато накрая не повалил всички на студената земя. После слязъл от коня си, метнал всеки напреки на седлото на собствения му кон, завързал го с юздите, отново яхнал коня си и препуснал, като подкарал пред себе си трите коня с позорния им товар.

Когато сър Лионел видял това, той си помислил: „Ето начин да се прославя!“ И без да събужда сър Ланселот, яхнал коня и препуснал в галоп подире им. Много скоро настигнал силния рицар и го помолил да се обърне и да се защищава или незабавно да освободи тримата мъже, които така позорно бил вързал. Тогава силният рицар обърнал коня, вдигнал копието си и връхлетял върху Лионел толкова светкавично, че съборил и него, и коня му на земята. След това слязъл, вързал ръцете и краката на Лионел, метнал го върху коня му, точно както бил направил с другите трима, и отново препуснал след конете.

През това време в Камелот сър Ектор Крайбрежни забелязал отсъствието на млечния си брат Ланселот и на братовчед си Лионел и като решил, че те са тръгнали да търсят приключения, също се стегнал за път и препуснал през гората.

Дълго време яздил, но нямало и следа от тях. Накрая, като срещнал един старец, който бил лесничей, Ектор спрял и го попитал:

— Добри ми човече, знаеш ли наблизо някое място, накъдето може да са тръгнали рицари, за да търсят приключения?

— Зная, рицарю, как да не зная — отвърнал старецът. — На не повече от миля в укрепен замък до брода на реката живее сър Таркуин. Над брода расте голям дъб, а на клоните му са окачени щитовете на много достойни рицари, които сър Таркуин е победил и е хвърлил в дълбока тъмница. Там е окачена и една голяма медна купа. Удари по нея с дръжката на копието си и сър Таркуин ще излезе, за да се бие с теб.

— Хиляди благодарности — казал учтиво Ектор и забил шпори в коня си.

Скоро той стигнал до замъка край брода и там на едно високо дърво наистина били закачени пъстър куп щитове, сред които Ектор разпознал щита на братовчед си Лионел. Тогава, обзет от ярост, Ектор взел да удря по медната купа, докато тя закънтяла като голяма камбана, а той обърнал коня и го завел на брода да го напои.

— Излез от водата и ела да се бием! — чул той зад гърба си силен глас. Като се обърнал бързо, Ектор видял огромен рицар с вдигнато копие, който го чакал.

Обзет от силен гняв, Ектор изскочил от водата и нападнал рицаря толкова устремно, че врагът му се завъртял два пъти заедно с коня.

— Добре сторено! — прогърмял гласът на Таркуин. — Удари ме както удря храбър рицар и сърцето ми се изпълни с радост!

Казал това и връхлетял върху Ектор, улучил го под дясната мишница, вдигнал го като перце от седлото с върха на копието си и го отнесъл в замъка, където го хвърлил на земята.

— Ще ти пощадя живота — казал Таркуин, — защото много те бива в боя!

След това смъкнал ризницата от Ектор и го пратил в дълбоката тъмница при другите рицари.

— Горко ни! — възкликнал тъжно Ектор, когато видял, че и Лионел е затворен вътре. — Как се случи това с тебе? А къде е Ланселот? Само той би могъл да ни спаси, защото единствено той е достатъчно силен, за да се сражава с Таркуин и да му надвие!

— Оставих го заспал под едно дърво… — отвърнал тъжно Лионел.

Сър Ланселот все така кротко и сладко спял под дървото, без дори да подозира какво се е случило с братовчед му и с брат му. Но когато превалило пладне, появили се четири кралици, яхнали снежнобели мулета, а четирима рицари, забили върховете на копията си в четирите края на покривало от зелена коприна, го държали над главите на дамите, за да ги пазят от силното слънце.

Както си яздели, те чули цвиленето на боен кон и като се огледали, видели, че конят е вързан за храстите, а близо до него под голямата ябълка спи рицар, напълно въоръжен, само че без шлем на главата.

Те тихо се приближили, за да го разгледат. Рицарят бил толкова красив, че и четирите кралици мигновено се влюбили.

— Хайде да не се караме за него — казала едната от тях, която била Фея Моргана, коварната сестра на крал Артур. — Аз ще го омагьосам, за да спи непробудно седем часа. Така ще можем да го отнесем в замъка ми, а когато се събуди, сам ще избере коя от нас да бъде негова любима, иначе го чака страшна смърт в моите тъмници!

И тя направила магия на Ланселот. А когато той отворил очи, открил, че лежи в студена каменна килия, където една хубава девойка му слагала вечерята.

— Е, рицарю, как се чувствуваш? — попитала го тя.

— Не много добре — отвърнал Ланселот. — Струва ми се, че подло са ме омагьосали и са ме хвърлили в мрачен затвор!

— Мисли си каквото искаш — рекла девойката. — Утре ще поговорим повече, сега няма време за приказки.

А тя бързо си тръгнала, обзета от жал, че толкова достоен рицар е станал жертва на нейната господарка, злата кралица.

На следващата сутрин завели Ланселот при четирите кралици и Фея Моргана му казала:

— Ние много добре знаем, че ти си Ланселот Езерни, рицарят на крал Артур, и че лейди Нимю, Езерната господарка, те е отгледала в Авалон, за да станеш най-големият рицар в Логрия и най-достойният на земята. Много добре знаем също, че единствената дама, на която служиш, е кралица Гуиневир, но сега, независимо че така е предопределено от съдбата, тя ще те изгуби, а и ти ще я изгубиш или ще изгубиш живота си. Защото няма да си тръгнеш жив от този замък, ако не избереш някоя от нас да бъде дама на твоето сърце и твоя любима.

— Трудна задача наистина — замислил се Ланселот. — Или да умра, или да взема някоя от вас за своя любима… При все това изборът е лесен: по-скоро ще умра, отколкото да посрамя честта си и да изменя на рицарската си клетва. Не искам никоя от вас, защото вие сте коварни магьосници! Колкото до лейди Гуиневир, мога да потвърдя в сражение с който и да е жив мъж, че тя е най-вярната съпруга на земята!

— Значи ни отказваш? — попитала Фея Моргана.

— Да, кълна се в живота си, че отказвам на всички ви! — извикал Ланселот.

Четирите кралици си тръгнали, като го заплашвали с ужасни неща, а Ланселот останал сам да скърби в студената тъмница и да се чуди каква ли жестока смърт ще му измислят те.

След известно време той чул леки стъпки по каменното стълбище. Вратата тихо се отворила и на прага застанала девойката, която разговаряла с него предишната вечер. Носела му храна и вино, оставила ги на каменната маса и както преди го попитала как се чувствува.

— Повярвай ми, девойко — казал Ланселот, — че никога не съм се чувствувал толкова зле.

— Уви! — въздъхнала девойката. — Много ми е жал, че виждам да се отнасят толкова подло и жестоко към един толкова благороден рицар… Дали не бих могла да ти помогна с нещо, защото всъщност съвсем не обичам тези кралици, на които служа, пък и никакви клетви не ме обвързват с тях…

— Не искам друго, помогни ми само да избягам! — пламенно извикал сър Ланселот. — Обещавам да ти се отблагодаря както пожелаеш, стига това да не е против рицарската ми чест!

— Тогава, сър, искам да те помоля другата седмица в четвъртък да вземеш участие в голям турнир от името на баща ми крал Багдемагус. Защото там ще се бият много от рицарите на крал Артур, а на последния турнир те на три пъти го надвиха.

— Кълна се, че баща ти е забележителен рицар! — казал Ланселот. — С радост ще се бия за него!

— Тогава, сър — продължила девойката, — утре на ранина ще те изведа от този замък и ще ти дам доспехите, щита, копието и коня. После ще тръгнеш през гората и ще се срещнем в абатството, което се намира недалече. Там ще доведа и баща си.

— Ще го сторя — казал Ланселот. — Държа на рицарската си дума!

Преди изгрев девойката отново дошла при Ланселот и го превела през дванадесетте заключени врати на замъка, докато излезли навън.

— Девойко, няма да те подведа, кълна се! — казал Ланселот и потеглил в утрото. Досами седлото се вдигали бели изпарения от земята и накрая конят сякаш се носел по водите на езерото на лейди Нимю, докато се изгубил в сенките на леса. А девойката въздъхнала и се върнала в замъка с насълзени очи, защото малко били жените, които можели да погледнат Ланселот и да не го обикнат.

Няколко дни по-късно Ланселот се срещнал с девойката и с крал Багдемагус в абатството, а в четвъртък потеглил за турнира, вдигнал прост бял щит без отличителни знаци, за да не разбере никой, че това е той.

На турнира сър Ланселот се сражавал честно, като с един удар на копието повалил сър Мадор, сър Мордред и сър Гахалантайн, но пощадил живота им, когато те се заклели да отидат при крал Артур на следващата Петдесетница и да му разкажат как са били победени от Безименния рицар.

После, без да изчака благодарностите на крал Багдемагус, Ланселот отново навлязъл в гората и препускал през деня дни наред, докато внезапно не съзрял един мощен рицар, който се сражавал със сър Гахерис, брата на Гавейн, рицар на ордена на Кръглата маса. Едрият рицар повалил Гахерис на земята, вдигнал го, метнал го напреки на седлото на коня му и потеглил, като карал ранения рицар пред себе си.

Сър Ланселот забил шпори в коня си и препуснал подир непознатия рицар, като извикал:

— Обърни коня, рицарю! Остави ранения мъж да си почине малко, докато ние премерим сили в бой! Чух да говорят, че си опозорил и озлочестил много от рицарите на Кръглата маса. Затова защищавай се!

— Аха! — зарадвал се Таркуин, защото това бил той. — Ако ти самият си рицар на Кръглата маса, толкова по-добре! Не зачитам никого от вашето братство!

— Достатъчно приказки изрече! — ядосал се Ланселот. — Дойде време за удари!

Тогава двамата вдигнали копия, отдалечили се в противоположни посоки, а после се спуснали един към друг, като пришпорили докрай конете си. Всеки ударил другия в средата на щита с такава сила, че конете им се стъписали и хвърлили ездачите си на земята, където известно време те останали да лежат зашеметени. След това се били повече от два часа с мечове, но никой не надделявал, макар че и двамата губели много кръв от многобройните си рани.

— Ти си най-могъщият рицар, когото съм срещал! — запъхтяно изрекъл Таркуин, докато двамата си поемали дъх, подпрени на мечовете. — Ценя добрия воин и от уважение към тебе ще освободя всички рицари от моята тъмница, стига ти да не си Ланселот, който уби брат ми сър Карадос от Печалната кула, защото съм се заклел да отмъстя за смъртта му!

— В тази кула обитаваше повече зло, отколкото съм виждал през целия си живот! — казал Ланселот. — Заслужено убих малодушния сър Карадос, какъвто и да ти е той!

— А! — извикал Таркуин. — Значи ти наистина си Ланселот! Най-много от всичко на света мечтаех да се срещнем! Сега няма да спрем, докато единият от нас не падне мъртъв!

И те подновили боя, докато накрая Ланселот не отсякъл главата на Таркуин.

— Да тръгваме! — казал Ланселот на Гахерис и двамата ранени рицари потеглили към замъка на Таркуин, край който били окачени щитовете на Ектор, Лионел, както и на Кей, Мархаус и на много други рицари на Кръглата маса.

После, докато Ланселот миел раните си в потока, Гахерис отишъл в замъка, повалил на земята пазача, взел ключовете му, отворил вратата на тъмницата и освободил затворниците.

Като видели, че е ранен, всички те си помислили, че той се е бил с Таркуин и го е победил.

— Не е така, благородни господа — казал Гахерис. — Освободи ви Ланселот Езерни, той се сражава и уби Таркуин, когото никой друг не можа да надвие. Сър Ланселот ви моли догодина на Петдесетница непременно да отидете в двора на крал Артур, където той ще се срещне с вас, ако желаете да разговаряте. Също така моли Лионел и Ектор да бъдат там на този ден, в който крал Артур прави голямото си празненство.

— Ще го сторим! — казали рицарите.

— Ние обаче още сега ще тръгнем да търсим сър Ланселот — обадили се Лионел и Ектор.

— И аз идвам с вас — казал сър Кей. — Ще го моля да ми прости за лошите думи, които казах за него, когато крал Артур го направи рицар.

Междувременно сър Ланселот се измил от кръвта и напоил при брода коня, който Гахерис му бил дал. Като видял, че раните му нито са твърде дълбоки, нито го болят толкова, колкото предполагал, той не отишъл в Таркуинския замък, където го чакали рицарите, а отново препуснал през леса, за да търси нови подвизи.

Яздел така седмици наред и навлизал все по-навътре и по-навътре в лесовете, които покривали в тези времена толкова много от британската земя. Много девойки спасил той от ръцете на злосторници, много рицари надвил в бой. Точното му копие и големият меч, които размахвал в силната си десница, поваляли дори великани.

Тук няма място да разкажем за всички приключения, които преживял той. Между най-необикновените от тях обаче било приключението, което му се случило малко преди завръщането му в Камелот за празника Петдесетница, една година след като бил провъзгласен за рицар.

Точно когато препускал през един гъсталак, по-див и по-безлюден от всички познати му дотогава места, изведнъж под сенчестите храсти изскочила бяла хрътка, която сякаш тичала по диря, пък и дирята си личала — големи капки засъхнала кръв. Тогава Ланселот пришпорил коня подир хрътката, която непрекъснато се озъртала назад да види дали той я следва. Дълго време пътят им вървял през мочурища, докато накрая минали по един мост и стигнали до някакво имение със стара господарска къща, чиито порутени стени, наполовина скрити от бръшлян, се спускали към обраслия с бурени ров.

Хрътката се втурнала в приемната зала и Ланселот видял, че там лежи мъртъв рицар — хрътката отишла при него и започнала да ближе раните му, като жално виела. Тогава се появила една дама, която плачела и кършела ръце. Тя казала на Ланселот:

— О, каква мъка си ми причинил ти!

— Лейди — оправдал се той, — не съм сторил никакво зло на този рицар. Просто следвах до тук хрътката, която вървеше по кървавата диря. Затова не ме укорявай!

— Повярвай ми, сър — казала дамата, — не мисля, че ти си убил съпруга ми. Този, който го е направил, лежи с люта рана, която аз ще се погрижа никога да не заздравее!

След тези думи тя се разридала и започнала да нарежда ужасни клетви за рицаря, който убил съпруга й сър Гилбърт.

— Дано бог те утеши някак — казал сър Ланселот и натъжен потеглил по пътя си. Не се бил отдалечил много обаче, когато срещнал една девойка, която го познала по герба върху щита и веднага го приветствувала:

— Добра среща, Ланселот Езерни, най-храбър сред храбрите! Моля те да проявиш благородство и да помогнеш на брат ми, повален от люта рана, от която кръвта тече, без да спира. Днес той се сражава с рицаря Гилбърт и го срази в честен и открит бой, но съпругата на Гилбърт е проклета магьосница и тя направи такова заклинание, че раната никога да не заздравее… Но аз срещнах лейди Нимю, която бродеше из гората, и тя ми каза, че раната на брат ми ще се затвори само ако намеря човек, който без страх да влезе в Опасния параклис и да донесе оттам меч и късче от платното, с което е покрит раненият рицар, подслонен там.

— Това е изумително! — възкликнал Ланселот. — Но я ми кажи, кой е брат ти?

— Нарича се Мелиот, сър — отвърнала тя, — и е верен рицар на Логрия.

— Двойно повече ми е жал за него — казал Ланселот, — щом е мой другар от Кръглата маса. Готов съм да му помогна и ще направя всичко, което ми е по силите!

Тогава девойката казала:

— Сър, следвай тази пътека и тя ще те отведе до Опасния параклис, а аз ще те чакам тук до твоето завръщане… Не се ли завърнеш, значи на земята не е останал рицар, който да извърши този подвиг.

Ланселот тръгнал по пътеката и не след дълго стигнал до една полянка, където видял необикновен и усамотен параклис. Тогава вързал коня си за едно дърво и влязъл в двора. В отдалечения му край забелязал множество чудесни щитове, окачени наопаки. Изведнъж тридесет яки рицари в черни доспехи застанали зад щитовете. Били с една стъпка по-високи от който и да е простосмъртен, скърцали със зъби и мятали страшни погледи на сър Ланселот.

После, макар че бил обзет от силен страх, Ланселот изтеглил меча си, прикрил се с щита и се хвърлил в средата им. Те обаче се пръснали встрани, без да кажат нито дума и без да го нападат. Тогава Ланселот придобил смелост и влязъл в параклиса. Вътре горял само един мъждив светилник, който хвърлял причудливи сенки под ниските каменни сводове, но Ланселот забелязал тяло на човек, положено върху каменна плоча и покрито с копринено платно.

Като склонил глава почтително, сър Ланселот отрязал късче от платното. Тутакси подът се раздвижил, сякаш земетресение разлюляло параклиса, и светилникът се заклатил така, че веригата, на която бил закачен, жалостиво изскърцала, докато накрая и сенките започнали да се местят, като че искали да сграбчат Ланселот.

За миг сър Ланселот коленичил, обзет от страх, и тогава съзрял красив меч редом с умрелия рицар. Грабнал го бързо и излязъл навън. Тогава всичките черни рицари заговорили глухо в един глас, без да си движат устните:

— Рицарю Ланселот! Остави този меч, иначе ще умреш от ужасна смърт!

— Все едно дали ще живея, или ще умра — извикал Ланселот, — няма да се подчиня на никакви приказки. Затова, ако смеете, излезте насреща ми!

Но никой не вдигнал ръка срещу него и той извървял благополучно пътечката през двора до покритата със свод порта, където стояла непозната девойка.

— Рицарю! — извикала тя. — Остави меча, преди, да излезеш, иначе ще умреш заради него!

— С каквото и да ме заплашват, няма да го оставя! — отвърнал той.

— Право казваш — рекла девойката, — защото, ако го оставиш, кракът ти никога вече няма да стъпи в двора на крал Артур!

— Значи ще бъда глупак, ако не продължа! — възкликнал Ланселот.

— Само че, любезни рицарю, трябва да ме целунеш веднъж, преди да си тръгнеш! — помолила го девойката.

— Не, невъзможно е — възпротивил се той. — Това ще бъде греховна целувка!

— Горко ми! — разридала се девойката. — Всичкият ми труд отиде напразно! Ако ме беше целунал, щеше да паднеш мъртъв на земята. Нарочно направих този Опасен параклис с магия, за да хвана в клопка тримата най-достойни рицари на Логрия: сър Гавейн, тебе и сър Персивал, който още не се е родил. Защото аз съм Алуис Магьосницата, приятелка на Фея Моргана!

— Дано се спася от тайното ти изкуство! — извикал сър Ланселот и се прекръстил. А когато вдигнал очи, Алуис Магьосницата била изчезнала.

Тогава Ланселот отвързал коня си и бързо препуснал по пътеката, докато намерил сестрата на Мелиот, а когато го видяла, тя плеснала с ръце и се разплакала от радост.

Те веднага отишли в близкия замък, където лежал Мелиот и го заварили блед като смъртник, а живителната кръв все така струяла от раната му. Ланселот коленичил до него, докоснал раната с меча и я превързал с парчето коприна. Сър Мелиот тутакси станал здрав и читав.

След това Ланселот останал при Мелиот и сестра му много дни, за да си отдъхне в замъка им. Една сутрин обаче той казал:

Вече трябва да тръгвам за двора на крал Артур в Камелот, защото наближава празникът Петдесетница. Там, ако даде господ, можете да ме намерите.

После бързо препуснал в леса, а лъчите на пролетното слънце, които падали като златен дъжд през раззеленения листак, се отразявали като в огледало в излъсканите му доспехи. Ала преди да стигне в Камелот, случили му се още премеждия.

Както един ден препускал към Камелот през приятните открити местности, само тук-таме обрасли с гори, Ланселот видял дама, която стояла под вековен дъб и плачела.

— О, Ланселот, цвят на рицарството! — извикала тя. — Ти ще ми помогнеш! Виж, високо в короната на дървото е соколът на господаря ми, оплел се е в златните върви, с които са вързани краката му. Както го държах, той ми се изплъзна, а господарят ми е човек със суров нрав и положително ще ми отсече главата, задето съм изгубила сокола му.

— Е, прекрасна лейди — казал Ланселот, — след като знаеш името ми и ме молиш в съответствие с рицарските клетви да ти помогна, ще направя каквото мога. Дървото обаче е твърде високо и по него има много изсъхнали клони…

Като казал това, с помощта на дамата Ланселот свалил доспехите си и останал само по риза и панталони, се покатерил на дървото и накрая стигнал до сокола. Оправил внимателно вървите, вързал ги за един изгнил клон и хвърлил сокола от дървото така, че птицата разперила крила и благополучно стигнала до земята, където дамата я уловила.

След това Ланселот започнал да слиза, но преди да успее да го стори, от една шатра недалече изскочил с коня си едър рицар с изтеглен меч в ръка.

— Аха, сър Ланселот ли е това?! — извикал той. — Пипнах те точно както си мечтаех и сега ще те заколя!

— О, лейди, защо ме предаде? — натъжил се Ланселот.

— Тя постъпи както й бях заповядал — казал рицарят. — Лейди Алуис нареди да ти приготвя тази клопка! А сега слизай долу, за да те убия!

— Какъв страшен позор ще е за тебе, така въоръжен, да убиеш човек, който е и без доспехи, и без меч! — възмутил се Ланселот.

— Подобни думи няма да те спасят! — изръмжал рицарят.

— Поне ми подай меча — казал Ланселот, — за да умра с меч в ръката!

— Ами, не съм толкова глупав, та да ти го давам! — изсмял се рицарят. — Стига да зависи от мене, няма да получиш никакво оръжие!

Тогава Ланселот истински се уплашил, че е ударил часът му, но въпреки това не искал да се остави да бъде заклан като добитък, но и не направил опит да скочи от дървото и да избяга, което щяло да бъде лесно без тежките доспехи. След малко той се огледал и видял изсъхнал клон, дебел колкото цепеница. Отчупил го и изведнъж скочил долу, изплъзнал се за миг на рицаря, а после храбро се изправил пред него. Рицарят нетърпеливо замахнал с меча, но Ланселот отклонил удара с дебелата тояга и като я завъртял, така го цапардосал по шлема, че му счупил главата. После грабнал меча си и я отрязал.

— Горко ми! — извикала дамата. — Защо уби съпруга ми?

— Вината не е моя — мрачно отвърнал Ланселот. — Вие се бяхте разбрали подло да ме убиете, а сега коварството ви се стовари на собствените ви глави!

След това Ланселот си сложил ризницата и тръгнал на път. Малко преди полунощ стигнал до един замък, където го приели добре и го настанили да преспи в удобно легло. Ала преди изгрев слънце той се събудил, защото чул някой да чука на портата. Надникнал от прозореца и видял, че това е сър Кей, преследван от трима рицари.

„Трябва да изляза и да помогна на Кей — казал си Ланселот, — защото иначе тримата рицари ще го убият!“

След това си сложил доспехите и се спуснал през прозореца по постелката, която завързал за него.

— Насам! — извикал той на тримата рицари, като се хвърлил към тях. Само седем пъти замахнал с меча и тримата били повалени на земята.

— Рицарю! — викнали те. — Признаваме се за победени, защото ти си ненадминат воин!

— Признайте се за победени от сър Кей — казал им Ланселот — или ще ви убия заради вашето притворство! — А когато те обещали да го сторят, макар и неохотно, защото Кей не го бивало да се бие, Ланселот продължил: — А сега бързо вървете в Камелот, явете се пред крал Артур на Петдесетница и му кажете, че ви изпраща сър Кей!

Когато те потеглили, Ланселот завел Кей в замъка и го поканил в стаята си. Там, на светлината на свещта, Кей го познал и коленичил пред него, за да му благодари, че му е спасил живота.

— Недей — прекъснал го Ланселот, — аз просто изпълнявах рицарския си дълг. Ела сега да си поемеш дъх, защото си изтощен.

Сър Кей утолил глада и жаждата си, след което двамата с Ланселот заспали дълбоко в леглото. А когато умореният рицар се събудил към пладне. Ланселот бил изчезнал. Но и доспехите на Кей били изчезнали!

„Аха! — зарадвал се Кей. — Ще загазят някои от рицарите на крал Артур, защото ще помислят Ланселот за мене и ще дръзнат да се бият с него! Аз самият обаче ще облека неговите доспехи и ще пътувам необезпокояван!“

Сър Кей мислел така, защото не бил много обичан от Рицарите на Кръглата маса, и понеже имал навик да обижда по-младите с несправедливи подмятания, те му отмъщавали, като го събаряли от коня винаги, когато го срещали на път да изпълни някоя рицарска поръка — нещо, което Кей гледал да върши колкото се може по-рядко!

Този път той се завърнал в Камелот без нито един рицар да го закачи, ала Ланселот, облечен в неговите доспехи, но със собственото си копие, доста се потрудил през това време.

— Гледайте, иде надменният сър Кей! — извикал един от тримата новоположени рицари, спрели да лагеруват недалеч от замъка, където пренощувал Ланселот. — Той се смята за най-умелия рицар, колкото и често да му доказваме обратното! Нека сега обаче поред се сражаваме с него; ще поохладим малко безочието му на утрешното празненство, ако добре го поотупаме днес!

Само че Ланселот ги съборил от конете един подир друг, сякаш имал пред себе си кегли, и както те зяпнали го гледали от земята, той им заповядал на другия ден да се представят на кралица Гуиневир и да й кажат, че ги изпраща сър Кей.

После Ланселот отново тръгнал на път и не след дълго срещнал брат си Ектор заедно с още трима от най-известните рицари на Кръглата маса — сър Сеграмор, сър Ивейн и самия сър Гавейн.

— Кълна се, че сега ще докажа каква е мощта на сър Кей, за която той толкова често говори! — извикал Сеграмор, вдигнал копие и препуснал към Ланселот, който сторил същото. Но Ланселот ударил Сеграмор с такава сила, че рицарят заедно с коня си се претърколил на земята:

— Я погледнете, приятели! — възкликнал Ектор. — Та това беше много мощен удар… Струва ми се, че този рицар е твърде по-едър, отколкото може да бъде сър Кей… Сега ще видим какво ще получи от мене!

И Ектор вдигнал копие, след което двамата с Ланселот се сблъскали като грохот на гръмотевица. Ланселот го преметнал през опашката на коня и го оставил да лежи на поляната.

— Кълна се, че това е прекалено силен рицар — казал Ивейн. — Сигурен съм, че е посякъл Кей, а сега язди, облечен в неговите доспехи! Няма да е лесно да изляза насреща му, но да видим какво мога да направя!

След което двамата като обезумели препуснали в галоп един срещу друг, но Ланселот улучил Ивейн, той полетял от коня и се ударил в земята с такава сила, че дълго лежал зашеметен.

— Вече ми е съвсем ясно, че ще трябва да се бия с този рицар! — казал Гавейн. Вдигнал щит, взел в ръка едно здраво копие, връхлетял върху Ланселот и всеки от тях стоварил мощен удар в средата на противниковия щит. Копието на Гавейн обаче се натрошило, а Ланселот бил замахнал толкова силно, че конят на Гавейн не успял да се удържи на крака и се търколил на земята.

А Ланселот засмян продължил пътя си, като си рекъл: „Да поживи господ човека, направил моето копие, защото е най-доброто, което съм държал в ръка!“

— Мисля, че това беше сър Ланселот Езерни — казал Гавейн, като бавно се изправил и помогнал на другите двама рицари да станат на крака. — Бързо да вървим в Камелот, там ще научим истината!

На следващия ден, когато всички рицари на крал Артур се събрали около Кръглата маса, Ланселот влязъл, облечен в доспехите на Кей, но, разбира се, без шлем. Тогава Гавейн, Ивейн, Сеграмур и Ектор се уверили, че тъкмо той ги бил повалил с един удар на копието, и всички започнали да се смеят и да се шегуват.

Сетне Кей разказал на краля как Ланселот го е отървал от тримата рицари, които щели да го посекат.

— И ги накара да се признаят победени от мене, а не от него — казал той, а младежите стояли там като потвърждение на думите му. — После Ланселот взе доспехите ми — продължил Кей, — а ми остави своите. Прибрах се у дома мирно и тихо, защото никой не се осмели да премери сили с мене!

После влезли онези рицари, които били хвърлени в тъмница от Таркуин, и разказали как Ланселот ги спасил. А Гахерис добавил:

— Видях цялата битка от началото до края. Таркуин е най-силният рицар, когото съм срещал!

Дошъл и Мелиот, който разказал как бил спасен от Ланселот, после и крал Багдемагус, за когото Ланселот се сражавал; дошли още много други и всеки знаел някоя история за големите подвизи и ненадминатата храброст на Ланселот.

Щастлив бил крал Артур, че има в двора си такъв рицар, а кралица Гуиневир още повече обикнала Ланселот, като чула разказите за великите му подвизи. Никой вече не обвинявал Артур, че е направил рицар от един неопитен оръженосец, защото през тази година на изпитания Ланселот си спечелил славата на най-забележителен рицар на света, на най-почитания от бедни и богати. И в кралство Логрия никога вече не се родил друг рицар като сър Ланселот Езерни.