Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
King Arthur and His Knights of the Round Table, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Роджър Ланслин Грийн. Крал Артур

Издателство „Отечество“, София, 1986

Рецензент: Андрей Данчев

Редактор: Лъчезар Мишев

Художник: Галя Георгиева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Мая Халачева

История

  1. — Добавяне

КНИГА ПЪРВА
РАЖДАНЕТО НА АРТУР

1.
ДВАТА МЕЧА

Откакто злият крал Вортигерн предложил на северногерманското племе сакси да се засели в Британия, за да му помага в борбата против местните племена — пикти и скоти, — страната се радвала на мир само за кратки промеждутъци. По-голямата част от острова била обрасла с гъсти гори, но не били малко и живописните открити пространства със селца и градчета, къщи и колиби, останали още от времето на неотдавнашното римско робство. Видели ги саксите и с всяка изминала година все повече от тях, недоволни от суровите си обиталища в Германия и Дания, тайно прекосявали с дългите си кораби Северно море, убивали или прогонвали бритите и се настанявали в домовете им.

Умрял кралят на бритите Вортигерн, умрял и техният вожд Аурелиус Амброзиус — последният римлянин — и тогава крал Утер Пендрагон, смятан от някои за брат на Амброзиус, повел бритите срещу саксите. Той извоювал победи в множество битки и донесъл мир на южните земи, където царувал — на Лондон и на Уинчестър, наричан тогава Камелот, както и на Корнуол, чийто херцог бил неговият верен привърженик Горлоис. Ала крал Утер се влюбил в съпругата на Горлоис, прекрасната Игрейн, и двамата мъже се сражавали, докато Горлоис загинал, а Утер се оженил за вдовицата.

Той я посетил най-напред в обитавания от призраци замък Тинтагел — в мрачния замък на брега на Корнуолско море, където над любовта им бдял магьосникът Мерлин. На Игрейн и Утер се родил син, но само мъдрият Мерлин знаел съдбата на младенеца, защото той го отнесъл в глуха доба по една тайна пътечка покрай скалите и повече никой не чул нищо за наследника.

Утер нямал други деца, докато Игрейн и Горлоис имали три дъщери. Когато Игрейн станала кралица, две от тях били вече големи и омъжени: Моргауз за Лот, краля на Оркни, а Елейн за Нантрес, краля на Гарлот. По-късно техните синове били измежду най-добрите рицари на Кръглата маса. Третата дъщеря, Фея Моргана, била все още дете и я изпратили да се учи в един женски манастир, но тя намерила начин да стане много веща в магиите, които използувала злонамерено.

Кратко било времето, което крал Утер прекарал щастливо с прекрасната Игрейн, защото скоро саксите отново му обявили война и изпратили в свитата му предател, който отровил и краля, и много от поддръжниците му.

След това още по-лоши и злочести дни откогато и да било сполетели страната. Рицарите на крал Утер враждували помежду си и се карали кой да застане начело, а саксите, като разбрали, че няма силен мъж, който да оглави бритите, завземали все по-големи части от Британия.

Минавали години на борби и несгоди, докато настъпил уреченият час. Тогава добрият магьосник Мерлин напуснал затънтените тайнствени долини на Северен Уелс, наричан по това време Гуинед, прекосил Поуис — Южен Уелс — и поел пътя за Лондон. И толкова голяма била славата му, че нито саксите, нито бритите дръзвали да го безпокоят.

Мерлин пристигнал в Лондон и се срещнал с архиепископа. За Коледа бил свикан голям рицарски събор — толкова голям, че не всички успели да заемат места в абатската черква и се наложило да останат в черковния двор.

Внезапно насред службата хората отвън учудено зашепнали, защото никой от тях не бил забелязал кога в черковния двор се била появила голяма квадратна плоча от мрамор, върху която имало желязна наковалня, а дълбоко в нея бил забит огромен лъскав стоманен меч.

— Останете по местата си, докато свърши службата — наредил архиепископът, когато го уведомили за станалото чудо. — И с още по-голямо усърдие се молете на бога, та дано намерим начин да заздравеят лютите рани на отечеството ни.

Щом приключила службата, архиепископът, лордовете и рицарите, които били в абатството, излезли навън, за да видят чудния меч. Забелязали около наковалнята букви от злато, вдълбани в големия мраморен къс. Надписът гласял: „Който издърпа меча от камъка и наковалнята, е истинският крал на цяла Британия.“

Мъжете прочели това и един подир друг се опитали да издърпат меча, но никой от тях не успял дори да го помръдне.

— Човекът не е между вас — казал архиепископът. — Но имайте вяра, че бог ще ни изпрати крал. Нека тръгнат глашатаи по цялата земя и да известят във всяко кътче на страната какво пише върху камъка, а в последния ден на старата година ще направим голям турнир и ще видим дали между участниците не е и нашият крал. Дотогава настоявам да определим десет рицари, за да пазят камъка, над който ще построим разкошен павилион.

Така и сторили, а в последния ден от старата година на същото място се събрали множество рицари. При все това обаче никой не успял да измъкне меча от камъка. Тогава рицарите се поотдалечили, разпънали шатри и направили турнир — показно сражение, в което изпитвали силата и ловкостта си при двубои с дълги дървени копия или с широки мечове.

Случило се, че сред пристигналите бил и добрият рицар сър Ектор със своя син Кей, който само преди няколко месеца бил посветен в рицарство. С тях дошъл и Артур, по-малкият брат на сър Кей — младеж, едва навършил шестнадесет години.

Както препускал с коня си към мястото на турнира, Кей изведнъж видял, че е забравил меча си в къщи, затова попитал Артур дали няма да се върне, за да му го донесе.

— Разбира се, че ще го сторя — отговорил Артур, който винаги бил готов да помогне с каквото може на всекиго.

Той препуснал към града. Майката на Кей обаче била заключила къщата и отишла да наблюдава турнира, затова Артур изобщо не можал да влезе вътре.

Това твърде много го разтревожило. „Брат ми Кей не бива да остава без меч“, мислел си той, докато бавно яздел по обратния път. „Срамно ще е един толкова млад рицар да се яви на турнир без меч, ще стане прицел за груби шеги. Но къде бих могъл да намеря меч?… Сетих се! Оня меч, дето стърчи от наковалнята в черковния двор, него ще взема! Не му е там мястото!“

Забил Артур шпори в коня си и бързо стигнал до черковния двор. Вързал коня за оградата, изтичал към павилиона, който бил вдигнат над плочата, и открил, че и десетте рицари пазители също са отишли на турнира. Без да спира, за да чете какво пише на камъка, Артур мигновено измъкнал меча, изтичал обратно при коня си и след няколко минути вече бил настигнал Кей и му подавал меча.

Артур нямал представа що за меч е това, но Кей вече се бил опитвал да измъкне този меч от наковалнята и от пръв поглед разбрал, че е същият. Той тутакси препуснал към баща си сър Ектор и казал:

— Сър! Погледни, това е мечът, изтеглен от камъка! Затова, както разбираш, аз трябва да съм истинският крал на цяла Британия!

Но сър Ектор добре знаел, че не бива да се отнася твърде доверчиво към думите на сър Кей. Напротив, той препуснал заедно с него към черквата и там го накарал да се закълне тържествено, с ръка върху Библията, че ще каже истината за това, как се е сдобил с меча.

— Донесе ми го брат ми Артур — казал Кей с въздишка.

— А ти как взе меча? — попитал сър Ектор Артур.

— Ще обясня, сър — започнал Артур, уплашен, че нещо е сбъркал. — Кей ме изпрати да донеса неговия меч, но не успях да го взема. Тогава се сетих, че бях видял този меч да стърчи без полза, забит в наковалнята в черковния двор. Помислих си, че може да послужи по-добре, ако е в ръката на брат ми, затова го взех.

— Не завари ли рицарите, които пазеха меча? — попитал сър Ектор.

— Нито един — отвърнал Артур.

— Тъй… Сложи отново меча в наковалнята и нека видим как ще го измъкнеш — наредил му сър Ектор.

— Лесна работа — рекъл Артур, озадачен, че се вдига толкова шум около някакъв си меч, и ловко го забучил в наковалнята.

Тогава сър Кей сграбчил дръжката и задърпал колкото сила има, но както и да се мъчил и напрягал, не успял дори да го помръдне. И сър Ектор се опитал, но имал същия успех.

— Изтегли го! — казал той на Артур.

Тогава Артур, който все повече и повече се слисвал, уловил меча за дръжката и го измъкнал така, сякаш го вадел от добре смазана ножница.

Като коленичил пред Артур и склонил глава в знак на уважение, сър Ектор казал:

— Сега ми става ясно, че ти и само ти си истинският крал на тази земя!

— Защо? Защо да съм аз? Защо коленичиш пред мене, татко? — извикал Артур.

— Според божията воля този, който успее да измъкне меча от камъка и наковалнята, е истинският крал на Британия — отвърнал сър Ектор. — Нещо повече, макар че много те обичам, ти не си мой син, тъй като още когато беше детенце, при мене те доведе Мерлин и ме помоли да те отгледам като собствено чедо.

— Тогава, ако наистина съм крал — казал Артур, като навел глава пред кръстатата дръжка на меча, — в този миг аз полагам клетва да служа на бога и на народа си, да поправям несправедливостите, да прогонвам злото и да донеса мир и благоденствие на страната ни… Добри ми сър, откакто се помня, ти си бил за мен като баща. Остани все така наблизо с бащинска любов, с бащинско напътствие и съвет… Кей, мой млечни братко, нека ти бъдеш сенешал, управител на всичките ми земи и верен рицар в моя двор.

След това тримата отишли при архиепископа и му разказали всичко. Само че рицарите и бароните, обзети от ярост и завист, изобщо не повярвали, че Артур е истинският крал. Затова отложили избора му до Великден, а на Великден отново го отложили — до Света троица или Петдесетница, както тогава наричали този празник. Ала колкото и много крале и рицари да пристигали, за да изпитат силата си, единствено Артур успявал да изтегли меча.

Тогава всички хора започнали да викат: „Артур! Нека бъде Артур! Той е нашият крал по божия воля! Боже, пази крал Артур!“ И коленичили пред него благородници и простолюдие, богати и бедни, и го молили да ги пощади, че толкова дълго са забавили избора му. Артур веднага им простил, коленичил като тях, подал чудния меч на архиепископа и бил посветен във високия и благочестив Орден на рицарството. А след това дошли графовете и бароните и положили клетва пред Артур — врекли се да му служат вярно и да му се подчиняват, както повелява дългът им.

Тогава, след като събрал всички британски воини, и с помощта на някои по-стари рицари, които били служили при неговия баща, а и на по-млади, чието най-голямо желание било да докажат своята храброст и вярност, крал Артур тръгнал да се бие със саксите, за да накаже всички грабители и крадци, опустошаващи страната години наред с жестокости и безчинства.

Скоро той донесъл мир на южна Британия, като направил Камелот своя столица. Ала другите крале, който по това време управлявали разни части от страната — кралете на Оркни и Лодиан, на Гуинед и Поуис, на Гор и Гарлот, — започнали да завиждат на неизвестното момче, което се провъзгласило за крал на цяла Британия, и го известили, че пристигат да го посетят с подаръци — подаръци, които ще раздават с удари на остри мечове между главите и раменете.

В този миг внезапно се появил Мерлин и отвел Артур в град Карлиън в Южен Уелс, в една крепост, която можела да устои на тежка обсада. Враждебно настроените крале също пристигнали в Карлиън и обкръжили крепостта, но не успели да проникнат вътре, за да убият Артур и неговите верни последователи.

След петнадесет дни Мерлин излязъл от крепостта, изправил се на стъпалата на входа и запитал разгневените крале и рицари защо са се вдигнали на война против Артур.

— А ти защо направи това момче на име Артур наш крал? — завикали те в един глас.

— Мълчете и слушайте! — заповядал им Мерлин и сред събраното множество се възцарила пълна тишина. Всички били обзети от страхопочитание и удивление, когато чули думите на добрия магьосник.

— Ще ви разкажа чудни неща — казал той. — Артур наистина е вашият крал, крал по право на цялата земя. Да, и на Уелс, и на Ирландия и Шотландия, а също и на Оркни; крал е и на презморска Арморика, а ще бъде крал и на други земи. Той е законният и единствен син на добрия крал Утер Пендрагон! За неговото рождение и за нещата, които ще му се случат като крал, аз узнах чрез магическото си изкуство. Утер посети замъка Тинтагел, приел образа на Горлоис, три часа след като Горлоис беше мъртъв. Тогава и тъкмо по този начин Утер утеши лейди Игрейн и я спечели за своя съпруга. Разбрах посредством моето учение, че техният син, същият този Артур, е дошъл на белия свят да извърши велики и чудни дела. Скоро след като той се роди в мрачния Тинтагел, баща му Утер се вслуша в думите ми и остави детето на моите грижи. А аз го отнесох в Авалон, в Тайнствената страна. Там жителите на Авалон (вие не ги познавате, но ги наричате феи и елфи) направиха на детето една благоприятна и славна магия, магия, която е страшно силна. Артур получи от тях три дара: да бъде най-добрият между кралете, да бъде най-великият крал, който някога ще владее Британия, и да живее дълго — по-дълго, отколкото всеки друг смъртен. Такива добродетели предрекоха на Артур, на добрия и великодушен принц, жителите на Авалон. А елфите в Тайнствената страна изкопаха меча Екскалибур, който да подхожда на неговия сан. Светлото лъскаво острие ще бъде вдигнато само със справедливи намерения и ще осветява земята, докато дойде време елфите да си го поискат обратно… Артур е вашият крал! Година подир година, докато той управлява, кралството му ще се разраства и ще обхване не само Британия, не само средморските острови, не само Арморика и Галия, но и Логрия, благословената страна, справедливото царство на земята, което Артур ще ви покаже за кратък миг, преди мракът отново да се възцари.

Когато Мерлин свършил, известно време всички мълчали, защото хората, които чули думите му, чувствували, че са на прага на времена, пълни с чудеса, и че Артур е нещо повече от крал и управлява не само защото е наследил баща си или защото е най-силният измежду тях.

Изведнъж всички коленичили пред Артур, който се бил изправил зад Мерлин на стъпалата към кулата и в един глас обещали да бъдат негови предани и верни поданици до края на дните си.

Тогава архиепископът сложил корона на главата на Артур и хората отново го приветствували, защото това било истинското начало на неговото царуване.

— Утре ще започнем да съсредоточаваме силите си — казал крал Артур. — А когато всички се съберем, ще потеглим на север и на изток, за да влезем в битка със саксите и да ги прогоним от Британия. После ще построим замъци и ще поставим стражи по крайбрежието, за да не могат саксите никога вече да ни нападнат, а рицарите ни ще обикалят на коне страната и ще наказват всеки, който нарушава примирието или върши злини. И ако някой мъж или някоя жена, независимо дали са измежду най-знатните, или най-простите мои поданици, попадне в беда или има каквото и да е против някого, то нека този човек дойде при мене. Скръбта му винаги ще бъде споделена, а сполетялата го злина — наказана.

Този ден крал Артур пирувал в големия карлиънски замък, но още преди края на пиршеството се случило първото от необикновените приключения, които щели да прославят Логрия по време на неговото царуване. В двора на замъка изневиделица влетял на кон млад оръженосец, повел за юздите друг кон, на чието седло било преметнато тялото на някакъв наскоро посечен рицар.

— Мъст, кралю господарю! — извикал оръженосецът, когато Артур излязъл от залата, за да разбере какво-е станало. — Трябва да отмъстим! Виж, върху коня лежи убит сър Майлс, който беше напет и храбър не по-малко от всеки друг рицар в страната. В гората, която се намира недалече оттук, край пътя до един кладенец с бистра вода крал Пелинор е вдигнал шатра и заплашва със смърт всеки рицар, който мине оттам. Поради това умолявам достойно да погребете моя господар, а някой рицар да препусне с коня си и да отмъсти за смъртта му.

В свитата на Артур имало един оръженосец на име Грифлет, на години не по-възрастен от самия Артур. Този младеж паднал на колене пред краля и отправил към него молба да го направи рицар заради вярната служба, та да тръгне на бой с Пелинор.

— Прекалено млад си за такава битка — отвърнал му крал Артур, — пък и още не си заякнал достатъчно!

— Въпреки това, кралю, направи ме рицар! — молел го Грифлет.

— Господарю — тихо се обърнал Мерлин към Артур, — ще бъде много жалко да загубим Грифлет, защото, когато възмъжее, той ще се превърне в извънредно способен воин и ще бъде ваш верен рицар през целия си живот. А Пелинор е най-силният човек на света и ако двамата кръстосат мечове, Грифлет положително ще бъде посечен.

Крал Артур кимнал и отново се обърнал към младия оръженосец:

— Грифлет — казал той, — коленичи, за да изпълня желанието ти и да те направя рицар.

Когато това станало, Артур продължил:

— А сега, сър Грифлет, тъй като те направих рицар, ти трябва да ми поднесеш дар.

— Господарю мой, каквото и да пожелаеш, ще бъде твое! — отвърнал Грифлет.

— Тогава се закълни в своята рицарска чест заповядал му Артур, — че като срещнеш край горския кладенец крал Пелинор, ще се сражавате само с копия, леша или на кон. Няма да се биеш с него по друг начин!

— Обещавам ти! — казал Грифлет, метнал се бързо на коня, грабнал копието, пъхнал лявата си ръка в щита и препуснал в облак прах, като спрял чак когато стигнал До горския кладенец. Там видял богато украсена шатра, пред която чакал оседлан кон, а на едно дърво отстрани бил окачен щит, изписан с ярки цветове. На ствола било опряно дълго копие.

Сър Грифлет толкова силно ударил с тъпия край на копието си по щита, че той с дрънчене паднал на земята. От шатрата се показал крал Пелинор — висок и силен мъж, свиреп като лъв.

— Рицарю! — извикал той. — Защо събори щита ми?

— За да излезеш на двубой с мен, сър! — отвърнал Грифлет.

— По-добре да не го беше правил! — казал крал Пелинор. — Млад си, рицар си отскоро, пък и не можем да се мерим по сила.

— Въпреки това ще се бия с тебе! — повторил Грифлет.

— Е, това ще стане не по мое желание — отвърнал крал Пелинор, като закопчавал доспехите си. — Но нека всичко върви по реда си. Чий рицар си ти?

— Рицар от двора на крал Артур, сър! — извикал Грифлет.

След тези думи двамата препуснали по пътя в противоположни посоки, после обърнали конете, вдигнали копия и с все сила се втурнали в галоп един към друг. Копието на сър Грифлет улучило щита на крал Пелинор и станало на трески. Копието на крал Пелинор обаче минало право през щита на сър Грифлет, забило се в тялото му и там се пречупило. Сър Грифлет и конят му се строполили на земята.

Крал Пелинор се приближил и се навел над сър Грифлет, който лежал неподвижно там, където бил паднал, и разкопчал шлема му. „Да, храбър младеж беше! — казал си той. — И ако оживее, ще стане могъщ рицар!“ После сложил тялото на Грифлет напреки на седлото и конят, останал без ездач, препуснал обратно към Карлиън.

Когато видял колко лошо е пострадал сър Грифлет, крал Артур много се разгневил. Веднага си сложил доспехите, дръпнал забралото на шлема си, за да не се вижда лицето му, и с копие в ръка препуснал навътре в гората, за да отмъсти на крал Пелинор.

Ала по пътя срещнал трима разбойници, които били нападнали Мерлин и изглежда, се готвели да го пребият до смърт с големите си тояги.

— Махайте се, глупаци! — извикал Артур, като насочил коня си към тях. Когато видели, че рицарят ги напада, тримата страхливци си плюли на петите.

— О, Мерлин — казал Артур, — колкото и мъдър магьосник да си, миг по-късно щеше да бъдеш мъртъв, ако не ти се бях притекъл на помощ!

— Съвсем не — отвърнал Мерлин и както винаги загадъчно се усмихнал. — Стига да исках, лесно можех да се отърва. Не аз, а ти се намираш близо до смъртта и ако бог не ти помогне, самоувереността ти ще те погуби!

Артур обаче не пожелал да се вслуша в мъдрите думи на Мерлин, а продължил устремно да препуска, докато стигнал до богато украсената шатра край кладенеца. Там го чакал крал Пелинор, яхнал едрия си боен кон.

— Рицарю! — извикал Артур. — Защо стоиш тук, защо предизвикваш на двубой и поразяваш всеки рицар, озовал се в тези места?

— Такъв навик имам — отвърнал непреклонно Пелинор. — А иска ли някой да ме накара да променя навиците си, нека се опита, ако не го е страх!

— Аз ще те накарам! — извикал Артур.

— А пък аз ще защитя навика си! — тихо отвърнал Пелинор:

Тогава те се разделили, после така устремно препуснали един срещу друг, че копията им станали на трески, когато се ударили в средата на чуждия щит. Артур се канел да изтегли меча си, но Пелинор казал:

— Остави, нека още веднъж срещнем копия!

— Щях да се съглася, ако имах още едно копие! — отвърнал Артур.

— Аз имам много! — казал му Пелинор и викнал на оръженосеца си да изнесе две копия от шатрата.

Двамата рицари отново се сблъскали и отново копията им станали на парчета, но никой от тях не паднал от коня. Срещнали се за трети път — тогава копието на Артур се счупило, а крал Пелинор нанесъл по щита му такъв силен удар, че кон и ездач се строполили на земята.

Ала Артур скочил на крака много разярен, изтеглил меча си и извикал на Пелинор да се защищава. Пелинор слязъл бързо от коня и също изтеглил меч. Тогава започнала свирепа битка — силните удари направо валяли. Мечовете се размахвали и свистели, отсичали парчета от щитове и доспехи и двамата противници си нанесли толкова много рани, че изпотъпканата трева около шатрата се обагрила с кръв. Отдъхнали за миг, после отново се втурнали един срещу друг и се сблъскали с такава сила, че мечът на Артур се счупил на две и кралят останал само с дръжката в ръка.

— Охо! — извикал Пелинор. — Сега си в моята власт. Ако искам, мога да те посека, ако искам, мога да ти подаря живота! И ще те убия тутакси, ако не коленичиш и не признаеш, че не те бива като рицар и затова те победих!

— Значи имам два изхода! — извикал Артур, вбесен от срам и ярост. — Смъртта е добре дошла, но иначе никога няма да ти се подчиня!

С тези думи той скочил напред, като се промъкнал под меча на Пелинор, сграбчил рицаря за кръста и го тръшнал на земята. Известно време се борили, но Пелинор все така имал надмощие, докато накрая не смъкнал шлема на Артур и не грабнал меча, за да му отреже главата.

Изведнъж обаче се появил Мерлин и сложил ръка на рамото на Пелинор с думите:

— Рицарю, почакай и не нанасяй този удар. Защото сториш ли го, ще погине надеждата за Логрия и заради тебе Британия ще потъне в такава развала и разруха, каквато не е сполетявала нито една друга страна!

— Кой е той? — попитал Пелинор.

— Това е крал Артур! — отвърнал Мерлин.

За миг Пелинор бил обзет от изкушението да замахне с меча, защото се боял, че ако Артур остане жив, никога няма да му прости извършеното. Но Мерлин кротко се усмихнал и сложил ръка на главата на Пелинор. Изведнъж ядът и страхът изчезнали от мислите на Пелинор, той се отпуснал спокойно, облегнал се на дървото край кладенеца с бистрата вода и дълбоко заспал.

Мерлин помогнал на тежко ранения Артур да се качи на коня и го повел навътре в гората.

— Горко ми, Мерлин, какво направи ти?! — казал Артур, защото усетил как го напускат и гордостта, и самоувереността, които без малко не станали причина за смъртта му. — Ти уби с магията си този добър рицар, а аз бих предпочел да изгубя кралството си пред това един толкова храбър и могъщ рицар да загине по такъв начин!

— Не се безпокой — отвърнал Мерлин. — Всичко става според божията воля, за прослава на Логрия. За рицаря има по-голяма вероятност да оживее, отколкото за тебе, защото твоите рани са люти, а той просто спи… Предупредих те колко умел боец е. Името му е крал Пелинор и ще дойде време, когато той ще ти бъде много полезен. А синовете му сър Тор и сър Ламорак ще бъдат сред най-храбрите твои рицари.

После Мерлин завел Артур в някаква обител, където живеел един добър старец, който бил изкусен знахар, лечител на рани. След три дни Артур бил вече почти здрав, можел отново да язди и да се бие не по-зле от преди.

— Уви — въздъхнал той, докато препускали през гората, — вече нямам меч…

— Нека това не те безпокои — отвърнал му Мерлин. — Мечът, който ти изгуби, не беше достоен. Той изпълни предназначението си. Недалеч от тук обаче те очаква собственият ти меч. Той е изкован в Авалон с магическо изкуство, направен е нарочно за тебе и ще бъде твой до времето, когато го върнеш, като сам потеглиш за Авалон. Нарича се Екскалибур и никой не може да устои на удара му. С него ти ще донесеш мир и свобода на Логрия. Дойде часът, когато Екскалибур трябва да бъде сложен в десницата ти, защото сега ти ще хванеш дръжката му с примирение и ще го вадиш от ножницата само за право дело.

Все по-навътре и по-навътре в гората навлизали те и не след дълго от двете им страни се извисили хълмове. Яздели през тясна долина, която лъкатушела между мрачни планини. Най-подир стигнали до малък проход между канарите, а отвъд него Артур съзрял в каменната чаша на планините необикновено езеро. Наоколо му се извисявали тъмни и мрачни хълмове, но водите му били с възможно най-яркия ясносин слънчев цвят, а бреговете му били целите покрити със свежа зелена трева и цветя. Над хребета на едно ниско възвишение оттатък езерото планинската верига се прекъсвала от просторна равнина, а отвъд нея, наполовина скрита от мъгла, се виждала вода, сред която имало множество острови.

— Това е езерото на Двореца на феите — казал Мерлин, — а отвъд него, зад хребета на онзи хълм, се намира Камланската равнина, където ще се води последната битка и ти ще паднеш от удара на Злия рицар. Оттатък равнината е Авалон, скрит от мъглата и тайнствените води… Слез сега от коня и иди да говориш с Езерната господарка, а пък аз ще те почакам тук.

Артур оставил коня си при Мерлин и слязъл по стръмната пътечка до брега на вълшебното езеро. Застанал там, загледал се в спокойната синя вода и тогава съзрял насред езерото, над повърхността му, бял ръкав със златоткан брокат, от който се подавала ръка, стиснала чуден меч със златна дръжка, обсипана със скъпоценни камъни, а също така украсена ножница и колан.

После Артур видял красива девойка в дреха от светлосиня коприна, със златен пояс, която вървяла през водите, докато не спряла на брега пред него.

— Аз съм Езерната господарка — казала тя. — Дойдох да ти кажа, че там те чака твоят меч Екскалибур. Искаш ли да го вземеш и да го препашеш?

— Тъкмо това желая, девойко — отвърнал Артур.

— Дълго време пазих меча — казала Езерната господарка. — Когато дойде времето да те помоля за подарък, дай ми го и мечът ще бъде твой.

— Имаш честната ми дума! — казал Артур. — Кълна се, че ще получиш подаръка, който поискаш от мене!

— Тогава се качи на тази лодка — поканила го Езерната господарка. И Артур видял, че по водата до него е доплувала ладия, и се качил на нея. Езерната господарка останала на брега, а ладията се плъзнала по водата, сякаш невидими ръце я дърпали за кила, докато стигнала до белия ръкав със златоткан брокат. Артур се навел, взел меча и колана и мигом ръката, която ги държала, безшумно потънала и се изгубила от погледа в сините дълбини.

После ладията върнала Артур на брега, където бил оставил Езерната господарка, но тя също била изчезнала. Кралят завързал ладията за корена на едно дърво, който бил надвиснал над водата, и весело се заизкачвал по стръмната пътека към прохода, като вървешком препасал Екскалибур на кръста си.

Мерлин го чакал с конете и двамата заедно препуснали през гората назад по лъкатушещи пътечки, докато наближили една река, която лежала между тях и Карлиън, и стигнали до правия павиран път, водещ към града.

— След малко — казал Мерлин — към нас ще препусне с коня си крал Пелинор. Той вече не се бие с всеки, минал през гората, понеже е срещнал Дирещия звяр, когото трябва да преследва много, много години.

— Тогава отново ще се бия с него! — извикал Артур. — След като имам такъв хубав меч, какъвто е Екскалибур, може би ще победя Пелинор и ще го посека!

Мерлин поклатил глава.

— Остави го да отмине, това те съветвам да направиш. Пелинор е храбър и силен рицар, ще дойде време, когато ще имаш полза от него. Той и синовете му ще бъдат сред най-храбрите в твоя двор.

— Ще послушам съвета ти — казал Артур, погледнал меча Екскалибур и въздъхнал.

— Кое ти харесва повече, мечът или ножницата? — попитал го Мерлин.

— Мечът! — извикал Артур.

— Значи не си достатъчно мъдър — замислено казал Мерлин. — Ножницата струва колкото десет такива меча, защото е вълшебна и докато я имаш, няма да губиш кръв от раните, колкото и дълбоки да са те. Пази добре тази ножница и хубаво се грижи за нея след като си отида, защото една лоша жена, която ти се пада близка роднина, ще се опита да открадне и меча, и ножницата.

Продължили да яздят нататък и скоро срещнали крал Пелинор, който препуснал край тях и сякаш не ги забелязал.

— Чудно ми е — казал Артур, — че дори не ни заприказва!

— Той не те видя — обяснил му Мерлин, — защото още се намира във властта на моята магия. Но ако ти от гордост бе опитал да го посечеш, тогава много хубаво щеше да те види.

Не след дълго двамата стигнали до Карлиън и рицарите радостно приветствували своя крал. А когато узнали за приключенията на Артур, учудили се, че се е изложил на опасностите сам. Най-храбрите и най-благородните между тях обаче ликували, че имат за крал човек, който е готов да пожертвува живота си в някое приключение, сякаш е обикновен рицар.