Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
King Arthur and His Knights of the Round Table, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Роджър Ланслин Грийн. Крал Артур

Издателство „Отечество“, София, 1986

Рецензент: Андрей Данчев

Редактор: Лъчезар Мишев

Художник: Галя Георгиева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Мая Халачева

История

  1. — Добавяне

КНИГА ВТОРА
РИЦАРИТЕ НА КРЪГЛАТА МАСА

1.
СЪР ГАВЕЙН И ЗЕЛЕНИЯ РИЦАР

Подвизите на крал Артур не свършили с победата му над саксите и възцаряването на мира в Британия, защото макар да бил сложил началото на кралство Логрия — земя на истинска вяра и благочестие, на праведен живот и благородство, — злото винаги се опитвало да надвие доброто. Ще бъдат нужни много книги, за да разкажем всички подвизи, извършени по времето на крал Артур — този кратък период на зрак, грейнал като небесно светило сред вековната тъма. Не можем например да разкажем как Артур сам се сражавал с великана от планината Свети Михаил, който отвличал безпомощни пътници в мрачния си и нечестив замък, нито как водил война с император Луций и бил приет в Рим, нито пък за сражението му с ужасния Лосански котарак.

С всяка изминала година обаче славата на неговия двор ставала все по-голяма и се носела на шир и длъж, а най-храбрите и най-благородни рицари от цял свят идвали в Камелот и се стремели с дръзки дела да заслужат място около Кръглата маса.

Много истории се разказват и за тези рицари — за Ланселот и Гавейн, за Тристан и Гарет, за Персивал, Ивейн, Мархаус, Агравейн и за много, много други. Приключенията, които преживели по-известните от тях, са толкова на брой, че не могат да бъдат описани в една книга.

Сред първите и най-смелите бил сър Гавейн и самата истина е, че само сър Ланселот, сър Галахад и сър Персивал можели да се мерят с него. Случили му се много вълнуващи приключения, но тук можем да разкажем само за едно от тях.

Една година крал Артур прекарал Коледа в Камелот, заобиколен от най-храбрите си рицари и от най-красивите придворни дами. Най-голямото празненство обаче било на Нова година. Кралица Гуиневир, облечена в дреха от тънка лъскава коприна, седяла под бродиран балдахин, украсен със скъпоценни камъни. Прекрасна изглеждала тя, имала блестящи сиви очи и всеки рицар й се покланял, преди да заеме мястото си. До нея седял крал Артур и с възрадвано сърце гледал събраните рицари и веселието в залата, но не давал знак да започне празненството, защото такъв бил обичаят — най-напред трябвало да чуе за нов подвиг или да даде на своите рицари нова поръка, необикновено опасна за изпълнение.

Менестрелите били спрели да свирят и всички в огромната зала седели мълчаливо, а тишината се нарушавала само от бумтенето и пращенето на цепениците в огнищата. Изведнъж се чул звън и тропот от железни подкови, удрящи върху камък. Голямата врата се отворила с трясък и в залата влетял странен и ужасен на вид конник.

Бил едър човек, яхнал грамаден кон. Краката му били яки, ръцете — огромни. На ръст бил толкова висок, че изглеждал досущ великан. При все това яздел като рицар, макар че не бил с доспехи, а чертите на свирепото му лице били красиви. Най-голяма почуда обаче предизвикал с това, че бил целият зелен. Бил облечен със зелен жакет и зелено наметало, зелени панталони до коленете и зелени гети, само шпорите му били златни; зеленият колан на кръста му бил обсипан със скъпоценни камъни, а зеленото седло и сбруята също блестели от богата украса. Нещо повече, косата му, стигаща чак до раменете, била яркозелена, зелена била и брадата му, зелени били и лицето, и ръцете му, дори конят му бил зелен от глава до пети, само в гривата му имало заплетена златна нишка.

Той не бил въоръжен и нямал щит, носел само огромна брадва, направена от зелена стомана и злато, а над главата си държал клонка от зеленика. Рицарят запратил клонката върху украсения с мозайки под на залата и гордо хвърлил поглед на всички страни — към рицарите, насядали около Кръглата маса, и към дамите и оръженосците на масите отстрани, и към Артур, който седял заедно с Гуиневир по-високо от останалите. След това извикал гръмогласно:

— Къде е главатарят на тази шайка? С него само ще говоря и с никого другиго.

Всички слисани зяпнали странния рицар — помислили си, че това е някаква пагубна магия, защото как иначе можело да съществува такъв човек, яхнал кон, зелен като тревата, по-зелен от тревата напролет!

Най-подир Артур, любезен както винаги, приветствувал Зеления рицар и го поканил да седне с тях на празненството.

— Дума да не става! — извикал в отговор странникът. — Не съм дошъл да се помайвам, а зелената клонка е знак, че не съм дошъл да водя война, иначе положително щях да си сложа доспехи и шлем, каквито съм натрупал в изобилие в замъка си на север.

Но дори там чух за славата и величието на твоя двор, за храбростта и голямото благородство на рицарите ти.

— Сър — отговорил му кралят, — тук можеш да намериш мнозина, с които да си премериш силите, ако такова е твоето желание.

— Нищо подобно! — отново гръмогласно извикал Зеления рицар. — Тук виждам само голобради момчета, които мога да поваля с един удар! Не, дошъл съм днес, за да ви покажа едно коледно състезание, което ще представлява изпитание за вашето празненство. Ако в тази зала има мъж, който е толкова смел и храбър, та е готов да разменя удар за удар, ще му дам тази достойна брадва, достатъчно тежка, за да я държи както му е удобно. А аз самият ще застана тук и ще получа първия удар от брадвата, където и да се падне. Само че и храбрецът, и ти, кралю господарю, трябва да дадете клетва, че с ваше позволение имам право да му нанеса също такъв удар в течение на дванадесет месеца и един ден от днес нататък.

Още повече се смълчали насядалите рицари. Ако дотогава били учудени, сега били направо изумени. Но никой не дръзнал да отговори на това предизвикателство, защото Зеления рицар изглеждал много страховит, а не по-малко ужасна наглед била огромната брадва, която държал в ръка.

Тогава рицарят презрително и шумно се изсмял.

— Наистина ли това е дворът на крал Артур? — извикал той. — Това ли са прехвалените рицари на Кръглата маса? Отсега нататък славата им ще залязва, щом дори споменаването на удари ги кара да онемеят от страх!

При тези думи крал Артур скочил.

— Човече! — извикал той. — Глупостта ти ще получи подобаваща награда! Ако никой друг не приеме твоето предизвикателство, подай ми брадвата и се приготви да посрещнеш удара!

В същия миг обаче сър Гавейн скочил на крака и казал:

— Кралю господарю и мой благородни чичо, изпълни желанието ми! Нека това изпитание се падне на мене, защото все още не съм заличил срама си, все още трябва да докажа, че съм достоен рицар на Кръглата маса, че съм един от юнаците на Логрия!

— Много съм щастлив, че този подвиг ще извършиш ти, скъпи племеннико — отговорил крал Артур.

А Зеления рицар мрачно се усмихнал, скочил от коня си и пресрещнал Гавейн в средата на залата.

— И аз съм изпълнен с радост, че се намери поне един храбрец между всички вас! — рекъл той. — Преди да се споразумеем за условията, кажи ми как се наричаш, рицарю!

— Аз съм Гавейн, син на крал Лот Оркнийски и племенник на крал Артур — бил отговорът. — И се заклевам в честта си на рицар да нанеса само един удар и храбро да посрещна удара, който може да ми нанесеш ти в срок от дванадесет месеца.

— Сър Гавейн — извикал Зеления рицар, — наистина съм обзет от радост, че твоята ръка ще нанесе удара! Ела сега и изпълни обещанието си, а след това аз ще ти кажа кой съм и къде можеш да ме намериш. Вземи брадвата и да видим колко умело можеш да си служиш с нея!

— С удоволствие ще го сторя — казал Гавейн, хванал брадвата с две ръце и я завъртял, докато Зеления рицар се приготвил: коленичил на пода, отметнал дългата си коса напред и оголил врата си за удара. Като напрегнал докрай мишци.

Гавейн се засилил и замахнал толкова рязко, че наточеното острие минало право през плътта и костите, а от каменната мозайка отдолу изскочили искри. Главата на Зеления рицар се търколила от раменете и заподскачала по пода.

Но рицарят не паднал, нито се помръднал, а бързо скочил на крака, протегнал напред ръце, уловил главата си и както я държал за косата, яхнал коня, който го чакал. После, като го подкарал с лекота, сякаш нищо не се било случило, той обърнал лице към Гавейн и му рекъл:

— Гледай да не престъпиш клетвата си и до една година ме намери. Аз съм Рицаря на Зеления параклис, под това име съм известен на север. Ще ме търсиш в Уелс и в Уирълската гора и непременно ще ме откриеш, стига да не си страхливец и да държиш на рицарската си дума.

След като казал това, Зеления рицар в галоп минал през вратата. Изпод копитата на коня му хвърчали искри и той се изгубил в далечината, като все така държал главата си за косата и тя се люшкала напред-назад.

Всички гости стояли онемели и нямали думи да изразят почудата си от необикновеното събитие. Минало доста време, преди залата отново да се огласи от радостен смях по случай празника.

Дните на годината бързо започнали да се нижат. Пролетта раззеленила горите, топлите летни дни потъмнили листата на дърветата, ранната есен ги обагрила в златисточервени цветове, а в деня на Свети Михаил крал Артур събрал в Камелот много от своите рицари и направил празненство в чест на сър Гавейн, който на сутринта трябвало да потегли, за да се подложи на страшното изпитание. Дошли Ивейн, Агравейн и Ерек, Ланселот, Лионел и Лукан Добрия, сър Борс и сър Бедивер, както и Балдуин, главният епископ. Артур и Гуиневир благословили Гавейн и му пожелали сполука.

Гавейн облякъл доспехите си — заоблени, лъскави и инкрустирани със злато, — препасал меча си и взел в ръка брадвата на Зеления рицар. След това се качил на Грингалет, своя боен кон, и потеглил към горите на Южен Уелс. Пред себе си държал щит с петоъгълник в средата — петолъчната звезда, емблемата на Логрия.

И така сър Гавейн потеглил и прекосил Логрия, но не радост търсел той, а смъртоносна опасност, която го чакала в края на пътя му. След много дни стигнал до необитаемите земи на Северен Уелс, преминал през уединени долини и затънтени лесове и често бил принуден да спи нощем на открито под звездното небе, а денем да се сражава с разбойници и диваци.

Мрачна зима го връхлетяла, когато стигнал до северното море. Ангълсийските острови останали вляво от пътя му, а той се добрал през Клуид до Холихед, близо до кладенеца на свети Уинифред на брега на пълноводната река Дий. Прекосил реката недалеч от устието по време на отлив, минал напряко през пустинните пясъци и навлязъл в дивия Уирълски лес. Там странниците били причаквани от безброй грабители и злосторници, спотаени край горски пътеки и отдалечени потоци, в скалисти проходи и зелени долини и Гавейн трябвало да се сражава с всеки, който му пречел да продължи напред.

Навсякъде, където минел, той разпитвал за Зеления рицар и за параклиса — Зеления параклис, край който живеел рицарят, — но никой от срещнатите в гората не можал да му помогне в търсенето. Само един храбър рицар би се осмелил да мине оттам, защото Гавейн понасял всички несгоди — и с враговете се справял, и със студа в разгара на зимата.

На Бъдни вечер, след като препускал с Грингалет през блата и мочурища, Гавейн само се молел да намери подслон. Изведнъж на пътя си видял голям парк, в чийто край се намирал хубав замък, разположен на малък хълм над дълбока долина, където течал пълноводен поток. Пред замъка имало красива морава, а от двете му страни растели вековни дъбове. Заобиколен бил с ров и ниска дървена ограда.

„Слава богу — казал си сър Гавейн, — че стигнах преди Коледа до такова хубаво място, а дано и да ме посрещнат достойно…“

— Добри ми сър — извикал той на пазача, който се приближил към портата, след като Гавейн почукал, — моля те да ме пуснеш да вляза. Кажи на господаря на замъка, че съм рицар от двора на крал Артур и минавам оттук на път за поръката, която трябва да изпълня.

Доброжелателно усмихнат, пазачът отворил портата и Гавейн препуснал по подвижния мост, докато спрял в двора на замъка. Там чакали слуги и оръженосци, които му помогнали да слезе от коня, завели Грингалет в яхъра, а Гавейн — в една великолепна зала, където ярко пламтяло огнището. Господарят на замъка дошъл от покоите си и поздравил госта с думите:

— Добре дошъл в моя дом, рицарю! Всичко, което виждаш, е на твое разположение. Ще бъдеш мой уважаван гост толкова дълго, колкото желаеш да останеш в замъка.

— Благодаря, любезни сър — отвърнал Гавейн. — Бог да те поживи за гостоприемството ти!

След това двамата си стиснали ръцете като добри приятели. Гавейн се вгледал в рицаря, който го приел така сърдечно, и си помислил, че замъкът има за господар един чудесен воин. Защото човекът бил висок и широкоплещест, с открито, честно лице, зачервено от слънцето, червенокос и червенобрад. Ръката му била силна, походката — лека, а речта — проста и ясна; точно такъв трябва да изглежда човекът, роден да предвожда храбреци и да управлява обширни земи.

После оръженосците завели Гавейн в една уютна стая в главната кула, където му помогнали да свали доспехите си и го облекли в разкошни надиплени одежди, подплатени с мека кожа. След това се върнали в голямата зала и го сложили да седне до огъня редом с господаря на замъка. Сетне внесли маси, поставили ги върху подпори, застлали ги с тънки бели покривки, наредили отгоре солници и лъжици от чисто сребро, след което донесли ястията и бокалите с вино. Господарят на замъка пил за здравето на сър Гавейн и заедно с всичките си благородници се радвал, че случайността е довела един толкова прославен рицар в отдалечената им обител.

После рицарят завел сър Гавейн в приятна стаичка и го сложил да седне до огъня. След това дошла на посещение господарката на замъка заедно с прислужниците си — прекрасна дама, по-красива дори от кралица Гуиневир. Вечерта преминала във весели шеги, след което завели Гавейн в стаята му, където ярко горели свещи, а до постелята му бил сложен бокал с греяно благоуханно вино, и го оставили да си почива.

Три дни минали в празненства и забавления: танци, коледни песни и веселби. Самата господарка на замъка седяла до Гавейн, пяла му, разговаряла с него и се грижела да се чувствува добре. Вечерта на четвъртия ден господарят на замъка казал на Гавейн:

— Остани по-дълго тук! Цял живот ще се радвам на още по-голяма почит, щом такъв смел и благороден рицар като тебе е бил мой гост.

— Благодаря, добри ми сър — отвърнал Гавейн, — но утре трябва да потегля, за да изпълня важната поръка. Няма как, трябва да съм в Зеления параклис на първия ден от Новата година, пък и предпочитам да удържа на думата си дори ако в замяна бих станал владетел на всички тези земи. Нещо повече, досега не съм срещнал човек, който да ме упъти към Зеления параклис…

Господарят на замъка весело се разсмял.

— Радвам се да чуя това! — извикал той. — В такъв случай можеш да останеш при нае до деня, когато трябва да изпълниш поръката. Зеленият параклис се намира близо до замъка, на два часа път с кон, и на първия ден от Новата година моите хора ще те заведат там!

Доволен, Гавейн също весело се разсмял:

— Благодаря, сър, за добрата вест, много ти благодаря и за любезността. Щом вече съм приключил търсенето, с радост мога да остана тук и да бъда на ваше разположение.

А господарят на замъка казал:

— Тогава през следващите три дни аз ще отида с коня си на лов в гората. А пък ти, понеже идваш от далечен път и си преживял много, ще останеш в замъка ми и ще си отдъхнеш на воля. Докато ловувам, жена ми ще се грижи за тебе и ще ти прави компания.

— Наистина съм ти много благодарен — казал Гавейн. — Това е най-добрият начин, по който бих могъл да прекарам с радост трите дни преди срещата със Зеления рицар.

— Така да бъде — съгласил се господарят на замъка. — И понеже все още е време за забавления и шеги, нека сключим една весела сделка: аз ще се закълна всяка вечер да ти донасям това, с което се сдобия в гората, а ти в замяна ще ми даваш онова, с което се сдобиеш в замъка. Нека си дадем дума, че ще постъпим така, каквито и да са последствията, каквото и да се случи.

— Съгласен съм от все сърце! — засмял се Гавейн. И двамата се заклели.

На следващата сутрин господарят на замъка заминал на лов за елени в Уирълския и Деламирския лес и много сръндаци и кошути паднали, пронизани от стрелите му.

А Гавейн останал да лежи до късно в меката постеля под балдахина. Спал и се събуждал, и в просъница сънувал много неща, докато господарката на замъка, безшумна като слънчев лъч, дошла, седнала до ложето му и започнала весело да разговаря с него. Те дълго приказвали и дамата изрекла много любовни думи, но Гавейн шеговито и любезно я отклонявал, както всеки истински рицар трябва да се отнася към съпругата на човека, оказал му гостоприемство.

— Бог да те поживи, добри ми сър — казала накрая дамата, — и да те възнагради за веселите думи. Аз обаче силно се съмнявам, че ти наистина си сър Гавейн!

— По какви причини се съмняваш? — попитал разтревожен рицарят, защото се боял, че не се е държал достатъчно любезно.

— Един истински рицар като Гавейн — отвърнала дамата, — който е толкова внимателен и мил към жените, никога не би се бавил така дълго, за да си поиска от една дама целувка на раздяла…

— Бога ми, красавице — казал Гавейн. — след като ти ме караш да го сторя, наистина ще те помоля за една целувка на раздяла. Един истински рицар не би се осмелил да постъпи другояче, от страх да не те разгневи.

Тогава дамата нежно го целунала, благословила го и си тръгнала, а Гавейн станал от ложето и повикал слугата, за да го облече. После ял и пил, и кротко прекарал в замъка целия ден, докато домакинът се прибрал на здрачаване с голям улов.

— Как ти се вижда този дивеч, рицарю? — извикал той. — Заслужавам похвала за ловните си умения, нали? Според уговорката ни всичко това е твое!

— Благодаря ти, приемам подаръка, както се разбрахме. От своя страна, ще ти дам това, което спечелих между тези стени — казал Гавейн, сложил ръце на раменете на господаря на замъка и го целунал с думите: — Вземи моята плячка, аз спечелих само това. Ако бях получил повече, и то щеше да е твое!

— Това е добре — казал домакинът — и много ти благодаря за него! Все пак обаче искам да узная защо и как си получил тази целувка!

— Невъзможно! — отвърнал Гавейн. — Това не влизаше в уговорката ни!

След което двамата весело се засмели и седнали на богатата трапеза.

На другата сутрин господарят на замъка слязъл надолу по склона и тръгнал през долините към мочурищата, защото търсел да убие глиган.

Гавейн обаче останал в ложето си, а дамата отново дошла и седнала до него. Както и преди, тя го предизвикала да й заговори любовни думи, което съвсем не подобавало на дамата на един рицар. Но учтивият Гавейн обръщал всичко на шега и толкова добре се изплъзвал с остроумни забележки, че успял „да спечели“ не повече от две целувки, които получил от развеселената дама, когато тя си тръгвала. А вечерта господарят на замъка се върнал в къщи, положил отрязаната глиганска глава в краката на госта си и казал:

— Е, сър Гавейн, ето ти улова от днес. Нося ти го според уговорката ни. А ти спечели ли нещо, което да ми дадеш в замяна?

— Благодаря ти, дето честно спазваш правилата — казал Гавейн. — И аз съответно ще ти дам всичко, което получих през днешния ден!

С тези думи Гавейн хванал господаря на замъка за раменете и го целунал два пъти, като казал: „Сега не си дължим нищо. Днес получих само това и нищо повече.“

— Кълна се в свети Джайлс, че ако върви така, скоро ти направо ще забогатееш! — засмял се господарят на замъка. После двамата седнали на трапезата и до късно яли и пили, а дамата гледала да угажда на Гавейн, като същевременно тайно му хвърляла любовни погледи, на които, като почтен човек, той не отвръщал.

Следващият ден бил последният ден на годината. Гавейн казал, че много иска да яхне коня си и да тръгне да търси Зеления рицар, но господарят на замъка любезно го възпрял, като рекъл:

— Повярвай на рицарската ми дума! Обещавам ти, че в първия ден от Новата година ти ще стигнеш до Зеления параклис много преди да настъпи пладне. Затова утре си поспи до късно, почини си в замъка ми, а аз ще стана в зори и ще отида на лов за лисици. И нека още веднъж да се уговорим, че ще си разменим онова, което всеки от нас спечели през деня. Два пъти те поставих на изпитание и открих, че си почтен. Следва третият път, който е най-важен.

Тогава те отново си дали дума и докато господарят на замъка потеглял с ловната си дружина сред гръмогласния лай на глутницата хрътки, Гавейн спял и сънувал ужасната среща със Зеления рицар, която му предстояла толкова скоро. След малко влязла господарката на замъка, безгрижна като птичка. Тя отворила широко прозореца и в стаята нахлули ясните лъчи на мразовитото слънце. Дамата събудила Гавейн и настояла да я целуне.

Тази сутрин тя била по-прекрасна и от слънцето. Косите й се спускали отстрани на красивото лице, а шията й, по-бяла от сняг, се виждала изпод пухкавата кожа на дрехата. Дамата нежно целунала Гавейн и шеговито го укорила, че е непохватен.

— Трябва да си целият от лед, щом като приемаш само една целувка! Или в Камелот си имаш дама, която те очаква?

— Нищо подобно — сериозно отвърнал Гавейн, — нито една дама досега не е получила любовта ми. Но и ти не можеш да я получиш, защото вече си имаш за стопанин един много по-благороден рицар, отколкото аз изобщо бих могъл да бъда!

— Днес обаче можем да се обичаме — казала дамата. — Нима не можем? А после цял живот ще си спомням, че Гавейн ме е държал в прегръдките си.

— Не, не мога да си го позволя заради рицарската клетва и прославата на Логрия. Иначе ще се опозоря.

Тогава дамата започнала да го упреква и настоятелно го уговаряла, но Гавейн отклонявал внимателно молбите й и запазил честта си на истински логрийски рицар. Накрая тя въздъхнала тихо и го целунала за втори път, като казала:

— Сър Гавейн, ти си честен рицар, най-достойният измежду събратята си. Затова поне ми дай някакъв подарък, който да ми напомня за тебе. Когато мисля за моя рицар, тъгата ми ще се разсейва.

— Уви, нямам какво да ти дам — отвърнал Гавейн. — Тръгнал съм с опасна заръка и не нося нищо със себе си.

— Тогава аз ще ти подаря зелената дантелена панделка от пояса си — казала дамата. — Поне нея вземи от мене.

— Не ми е възможно — отговорил Гавейн. — Не мога да стана твой рицар и да нося твоя панделка.

— Но тя е толкова малка! — казала дамата. — Можеш да я носиш скритом. Вземи я, умолявам те, защото тя е вълшебна и човекът, който я притежава, не може да бъде наранен, дори ако срещу него използуват всички магии на света. Само че я скрий и не казвай на съпруга ми.

Изкушението било твърде голямо за Гавейн и като си представял изпитанието със Зеления рицар, което му предстояло на другия ден, той взел дантелената панделка и обещал никога да не я показва. Тогава дамата го целунала за трети път и бързешком си тръгнала.

Вечерта господарят на замъка се прибрал от лов и донесъл една лисича кожа. Гавейн весело го посрещнал в ярко осветената зала, където огънят буйно пламтял и била сложена богата трапеза.

— Нося спечеленото и днес аз първи ще ти го дам! — засмяно извикал Гавейн, при което целунал три пъти стопанина.

— Бива те за търговец, няма що! — възкликнал господарят на замъка. — Получавам от тебе цели три целувки, а мога да ти дам в замяна само тази грозна лисича кожа!

Сетне сред шеги и закачки те седнали да се гощават и тази вечер били по-весели от всеки друг път. Гавейн обаче не казал нито дума за панделката от зелена дантела, която му подарила дамата.

Първият ден от Новата година дошъл с буря — виели свирепи ветрове, а мокрият сняг плющял по прозорците. Гавейн, който спал малко, станал още на зазоряване. Облякъл се в топли дрехи, сложил си доспехите и вързал зелената дантела около кръста си с надеждата, че магическата й сила ще го пази. После отишъл в двора на замъка, където оръженосците довели Грингалет — назобен и отпочинал — и помогнали на Гавейн да го възседне.

— Сбогом! — казал той на господаря на замъка. — Благодаря ти за гостоприемството и дано бог да те благослови! Ако остана жив след всичко, ще ти се отплатя за добрините, но много се боя, че няма да доживея до изгрева на слънцето!

Спуснали подвижния мост, отворили широко портите и Гавейн потеглил, воден от един оръженосец. Яздели в лютия студ на утрото под омърлушени унили дървеса и през ливади, където вятърът стенел и ги пронизвал до кости, докато стигнали до голяма поляна, цялата забулена в мъгли, със скали от едната страна.

— Сър, умолявам те да не продължаваш нататък — казал оръженосецът на Гавейн. — Недалеч от тук живее Зеления рицар, ужасен и жесток човек. По тези места няма друг, който да е толкова свиреп, пък и толкова силен. Никой не може да му надвие. Ей там е Зеленият параклис, където той има обичая да причаква пътниците, да се сражава с тях и да ги убива. Никой не е успял да се измъкне жив. По-скоро бягай, а пък аз на никого няма да кажа, че си избягал от страх пред Зеления рицар.

— Благодаря ти — казал Гавейн, — но ще трябва да продължа. Ако сега избягам, наистина ще изляза страхливец, недостоен за рицарското звание. Затова дори да не ми се нрави, трябва да вървя. Когато поиска, бог знае как да помага на покорните си слуги.

— Както желаеш, тогава сам ще бъдеш виновен за смъртта си — казал оръженосецът. — Спусни се в долината по пътечката покрай скалите и отляво, оттатък потока, ще видиш Зеления параклис. А сега сбогом, храбри Гавейн, защото не се осмелявам да те придружа по-нататък.

Спуснал се по пътечката Гавейн и навлязъл в долината. Не видял обаче параклис, а само надвесен над главата си зъбер и високи пустинни брегове в далечината. Накрая все пак съзрял под унилите дървеса край буйния поток ниска зелена могила и чул шум, който идел откъм дълбоката дупка в могилата — сякаш някой точел острие с брус.

„Аха! — казал си Гавейн. — Сигурно това е Зеленият параклис. — Изглежда, тук си казва молитвите самият дявол, затова е и зелен. Параклис на злощастието. А отвътре се чува как рицарят, който ще ме порази днес, точи оръжието си. Колко жалко, че ще трябва да загина от неговата ръка в това прокълнато място… Все пак обаче ще продължа смело напред, защото така повелява дългът ми!“

Гавейн скочил от коня, отишъл до потока и извикал:

— Чака ли някой тук на определената ми среща? Аз съм Гавейн! Дойдох в Зеления параклис, както се заклех!

— Имай търпение! — чул мощен глас от дълбоката дупка в могилата. — Щом си наостря оръжието, ще получиш това, което ти обещах!

След малко Зеления рицар се появил с лъскава нова брадва в ръка. Видът му, както и преди, бил страшен: зелено лице, зелена коса… Той слязъл до брега и прескочил широкия поток.

— Добре дошъл, Гавейн! — прогърмял гласът му. — Сега ще ти върна удара, който ти ми нанесе в Камелот, и никой няма да ни попречи в тази затънтена долина. Сваляй шлема и се приготви да получиш удара!

Гавейн го послушал и склонил глава, за да подложи голия си врат.

— Хайде, удряй! — казал тихо той на Зеления рицар. — Така ще стоя и няма да сторя нищо, с което да ти попреча!

Зеления рицар завъртял брадвата толкова бързо, че тя изсвистяла, и се приготвил да нанесе страхотен удар с наточеното и острие. Колкото и да се владеел, Гавейн потръпнал, като чул този звук.

— Хм! — изръмжал Зеления рицар, дръпнал брадвата и се облегнал на дръжката й. — Ти не може да си храбрецът Гавейн, след като се боиш дори от свистенето на брадвата! Когато ми отряза главата в двора на крал Артур, аз изобщо не трепнах!

— Случи ми се веднъж, но няма да се повтори дори когато на земята падне моята глава, която не бих могъл да сложа на раменете си, за разлика от тебе. Хайде, удряй бързо, вече няма да те бавя! — казал Гавейн.

— Дръж се тогава! — извикал Зеления рицар и отново завъртял брадвата. Замахнал, но пак спрял, преди наточеното острие да се оплиска с кръв. Гавейн обаче не се помръднал, бил като от камък. — Ето че храбростта ти се възвърна! — извикал Зеления рицар. — Сега смело мога да посека един смел човек! Дръпни си малко по-надолу качулката, за да те ударя с все сила!

— Удряй вече! — подканил го Гавейн. — Защо си толкова бъбрив? Или те е страх да убиеш беззащитен човек?

— Ето ти тогава обещания удар! — извикал Зеления рицар и за трети път завъртял брадвата и замахнал. И сега наистина ударил младия рицар, обаче се премерил толкова внимателно, че острието докоснало врата на Гавейн и разсякло само кожата.

Ала щом Гавейн усетил раната и кръвта, която се стичала по раменете му, той мигом отскочил встрани, сложил си шлема, вдигнал щита и казал на Зеления рицар:

— Вече понесох уговорения удар и ако ме удариш отново, това ще бъде вън от уговорката ни, затова имам право да се защищавам. Удар за удар!

Зеления рицар стоял облегнат на брадвата си. — Гавейн — казал той с глас, от който напълно била изчезнала кръвожадността, — ти наистина понесе удара, а друг от мене няма да получиш. Освобождавам те от всичките си притезания. Стига да исках, можех да те ударя по-жестоко и да ти отрежа главата така, както ти отряза моята. Първите два удара, които не ти нанесох, бяха за обещанията, които ти изпълни: за едната и за двете целувки, които получи от жена ми в замъка и за които искрено ми разказа. На третия път ти ме измами, ето защо те нараних: ти ми върна трите целувки, но не и зелената панделка. О, аз добре зная какво се е случило между тебе и жена ми, защото тя те прелъстяваше по моя молба. Гавейн, според мене ти си най-благородният и най-почтеният рицар в целия свят. Ако се беше поддал на изкушението и беше посрамил рицарската чест, главата ти сега щеше да лежи в краката ми. Що се отнася до панделката, ти я скри, за да спасиш живота си, а това е дребен грях и аз ти го прощавам!

— Срам ме е — казал Гавейн, като му подал зелената панделка. — От страх и ненаситност измених на рицарската си дума. Отрежи главата ми, рицарю, защото наистина не съм достоен за Кръглата маса!

— Стига вече! — извикал Зеления рицар, весело се разсмял и тогава Гавейн познал в него господаря на замъка. — Ти изтърпя своето наказание, вече ти дадох прошката си и напълно те освободих от клетвата. Задръж и пази зелената панделка за спомен от това изпитание. Да отидем в моя замък и да приключим весело празника!

— Трябва да се връщам в Камелот — казал Гавейн. — Не бива да се бавя повече. Но кажи ми, благородни сър, каква е тази магия? Кой си ти, зелени коннико, та не умираш, когато си обезглавен? Как така живееш като благороден рицар в хубав замък, а същевременно се сражаваш с брадва като Зеления рицар от Зеления параклис?

— Името ми е сър Бърнлак, Езерния рицар — бил отговорът. — А магията направи Нимю, Езерната господарка, любимата на Мерлин. Тя ме изпрати в Камелот да поставя на изпитание достойнствата на Логрия и славата, с която са известни храбрите рицари на Кръглата маса.

След това двамата рицари се прегърнали и се разделили, като се благословили взаимно. Гавейн устремно препуснал през Уирълския лес и след още много приключения стигнал до Камелот, където го приветствувал крал Артур. Кралят много се възхитил на разказа му и с почести го поканил да седне на Кръглата маса. От всички рицари, сядали някога около нея, малко били толкова достойни, колкото Гавейн.