Роджър Ланслин Грийн
Крал Артур (16)

4.
ПОДВИЗИТЕ НА СЪР БОРС ДЕ ГАНИС

Сър Борс де Ганис, братовчед на Ланселот, без много шум потеглил от Камелот да търси Свещения Граал. Не след дълго на пътя си срещнал един отшелник, яхнал магаре.

— Привет, рицарю! — казал старият отшелник. — Що за човек си ти?

— Свети отче, аз съм обикновен рицар от двора на крал Артур — отвърнал Борс. — Най-голямото ми желание е да узная къде да намеря Свещения Граал, защото това е делото, което съм тръгнал да извърша.

— Ела с мене — казал отшелникът. — Ще те упътя, защото не със земна сила, а само с чисто сърце можеш да стигнеш до Граала.

Дни наред Борс останал в отшелническата обител и научил много неща. През цялото време той живеел като отшелник — на хляб и вода.

Накрая дошъл денят, когато рицарят отново трябвало да тръгне на път.

Уважаеми сър — казал отшелникът, — докато не седнеш на трапезата на Свещения Граал, трябва да внимаваш и да не слагаш в уста друго освен хляб и вода.

— Свети отче — отвърнал Борс, — давам ти дума, че ще го сторя. Но откъде знаеш, че някога ще седна на тази трапеза?

— Малко от вас ще стигнат до нея — обяснил отшелникът, — но ти, Борс, си един от тях, макар че не си извършил велики подвизи и не си донесъл безсмъртна слава на Логрия. Ала това, което прави човека достоен да извърши такова дело, се крие в праведния живот, а не в самолюбивите подвизи. Върви напред и живей, за да разкажеш как ще завърши търсенето на Свещения Граал… Можеш да ми вярваш, защото аз съм Насиен, отшелникът от Карбонек.

След това Борс пътувал дни наред и се срещал с много приключения, но те не били забележителни. Накрая, когато минавал през една гора и стигнал до мястото, където пътят се разделял на две, сполетяло го голямо премеждие. Изневиделица от едната страна се появили двама рицари, повели кон, на който бил вързан гол човек. Рицарите го шибали с тръни и кръвта му вече капела по земята. Когато видял Борс, пребитият човек вдигнал глава и за свой ужас рицарят разпознал в него брат си Лионел. Обзет от ярост, Борс се приготвил да нападне двамата злодеи, но тъкмо когато се канел да пришпори коня, от другия край прокънтял вик:

— Не отминавай, помогни ми!

Като се обърнал, Борс съзрял прекрасна девойка. Тя се борела с въоръжен рицар, който я влачел към коня си, за да я отнесе.

— Помогни ми, благородни рицарю! — извикала повторно девойката. — В името на крал Артур, който сигурно те е посветил в рицарство, помогни на една девойка, изпаднала в беда! Не позволявай на този злосторник да ме опозори!

Когато сър Борс чул това, той не знаел как да постъпи. „Ако позволя на двамината да отвлекат брат ми — рекъл си той, — Лионел положително ще умре, докато му се притека на помощ. Оставя ли обаче девойката, тя ще бъде озлочестена или дори убита, а рицарската клетва ме задължава да защищавам всяка жена, изпаднала в беда.“

Затова се обърнал към рицаря, който вече бил метнал девойката на шията на коня и бързо се отдалечавал.

— Рицарю! — извикал Борс. — Веднага пусни девойката, иначе ще те убия изотзад!

Тогава рицарят се опитал да се измъкне в галоп, но скоро видял, че Борс се приближава все повече и повече. Затова оставил девойката да падне на земята, обърнал коня, вдигнал копието си и препуснал с все сила към Борс. Борс също насочил копието си и двамата се сблъскали така, че оръжията им се счупили. След това се били с мечове, докато те започнали да пускат искри. Скоро обаче Борс ранил смъртоносно противника си, който паднал и останал да лежи, без да помръдва.

— Красива девойко — казал Борс, — вече си свободна от този злодей.

— Благодаря ти, любезни сър — казала тя. — Моля те обаче да ме заведеш у дома, защото се боя, че в тъмния лес мога да срещна други злодеи.

— С радост ще го сторя — отвърнал Борс и двамата препускали заедно чак до здрач, когато стигнали до голяма кула, която се извисявала на един хълм. Девойката поканила Борс вътре и седнали на богата трапеза, докато десет други девойки им прислужвали или свирели и пеели нежни песни.

— Моля те да ми дадеш само хляб и бокал с чиста вода — казал на домакинята Борс, — защото докато не извърша делото, за което съм тръгнал, не бива да ям нищо друго.

И макар че девойката и другарките й се опитали да го разубедят, Борс не се докоснал до нищо от угощението. А когато изял хляба и изпил водата, не пожелал дори да си отдъхне на меката постелка, която му били приготвили. Легнал на твърдия каменен под до рогозките и скоро заспал.

Посред нощ девойката отишла при Борс и му предложила много изкушения, но той внимателно ги отклонявал и не се поддал да извърши нито едно от лошите неща, за които тя настоявала. Тогава девойката го завела на върха на кулата, където ясната луна огрявала събраните й другарки.

— Ах, Борс, любезни рицарю — извикали вкупом те, — имай милост към нас и изпълни желанието на господарката ни, защото ако не го сториш, тя ще се хвърли от върха на кулата, а ние трябва да я последваме и да умрем заедно с нея. Спаси ни живота, защото, ако загинем сега, ще сме озлочестени завинаги!

Тогава Борс се разтреперил, защото не знаел как да постъпи.

В същия миг луната угаснала, като че била светилник. Излязъл силен вятър и се чул вик, сякаш крещели всички демони на ада. Луната отново изгряла и сър Борс видял, че е сам и се намира на голо възвишение, без всякаква следа от кулата и девойките.

На сутринта той продължил пътя си и не след дълго, както яздел през гората, лек ветрец донесъл до ушите му звучен камбанен звън. Като свърнал от пътя, Борс тръгнал по пътечка, която го завела до едно абатство, разположено на красива поляна, където из ширинето растели няколко могъщи кедъра. Изкачил се с коня до абатството и големи били и изумлението, и радостта му, когато видял под арката на входа брат си Лионел с доспехи, оръжие и на кон. Борс скочил на земята и тръгнал към него, като извикал:

— Мили братко, скъпи братко, колко се радвам, че те виждам здрав и читав!

Ала Лионел свирепо го изгледал и възкликнал:

— О, това е сър Борс, обзет от разочарование, че не съм умрял! Ти отиде да помогнеш на някаква девойка, а мене остави на рицарите, за да ме измъчват и убият… Никога вече не ме доближавай, защото, ако го сториш, ще се бия с тебе и ще те погубя!

Когато Борс разбрал колко е сърдит брат му, той коленичил и го помолил за прошка. Ала Лионел само повтарял:

— Върви си, сър Борс! Върви си, защото иначе ще си получиш заслуженото като клетвопрестъпник и предател! На парченца ще те насека, както си коленичил! Притворни страхливецо, ти не си достоен да се наричаш син на благородния крал Бохорт де Ганис, който беше наш баща! Мятай се бързо на коня си и или изчезвай, или бъди готов да се биеш с мене както подобава на един рицар!

Когато Борс разбрал, че ще трябва да се бие с брат си, той се почудил какво да прави. Щяло да бъде ужасно да се сражава със собствения си брат. При това си спомнил, че Лионел е по-възрастният от двамата и че трябва да се отнася към него с голяма почит и уважение. Все така коленичил на земята и без да се помръдва, казал:

— Мили, скъпи братко, имай милост и не ме посичай. Спомни си голямата обич, която винаги сме изпитвали един към друг!

Лионел обаче сякаш бил обладан от зъл дух, до такава степен сърцето му било изпълнено с люта омраза и безумие. Като надал силен вик, той забил шпори в коня си и минал през Борс, така че копитата га приковали към земята и го наранили толкова силно, че от болка той изпаднал в несвяст.

Лионел скочил от коня, изтеглил меча и тъкмо се готвел да отреже главата на брат си, когато от абатството изтичал един монах, който застанал помежду им и прикрил Борс с тялото си, като извикал:

— Ах, добри ми рицарю! Имай жал към мене и към брат си! Не го посичай, защото измежду всички рицари сър Борс е най-добрият!

— Махай се, свещенико — изкрещял Лионел, — иначе и тебе ще посека!

— Предпочитам да посечеш мене наместо Борс — отвърнал светият монах, — защото моята смърт ще бъде по-малка загуба за кралството, отколкото неговата!

— Твоя воля! — свирепо извикал Лионел и замахнал с такава сила, че главата на монаха отхвръкнала от раменете му и се изтърколила в тревата. Тогава Лионел отново вдигнал меча си, за да убие сър Борс, ала в същия миг усетил, че между двамата минава студен повей и чул глас:

— Възпри ръката си! Демонът, вселил се в тебе, вече те е напуснал!

Тогава Лионел се разплакал и коленичил, защото видял, че недалеч стои облегнат на тояжката си Насиен, отшелникът от Карбонек.

— Моля те, добри ми, скъпи братко, да ми простиш злото, което извърших! — ридаел Лионел.

Сър Борс бавно се изправил и го прегърнал, като казал:

— С готовност ти прощавам!

Тогава Насиен повел и двамата към абатство то. Лионел останал там цяла година и един ден, за да се покае. А Борс, след като прекарал доста време на легло и оздравял, потеглил на път през гората.

Не след дълго той стигнал до морския бряг. Там, кротко полюшван от спокойните води, видял да плава тайнствен кораб, покрит с бял брокат, проблясващ и светещ под златочервените лъчи на залязващото слънце.

Сър Борс оставил коня си и се качил на Омагьосания кораб, който веднага отплавал в открито море, литнал като бързокрила птица по вълните. Далеч от светлия зрак, корабът поел към нощната тъма по искрящата пътечка на последните слънчеви лъчи.

Сър Борс заспал, а когато се събудил, видял до себе си рицар с доспехи, който бил свалил шлема си, и познал в него Персивал Уелски.

— Сигурно ръката господна ти е посочила пътя насам — казал Персивал и двамата се зарадвали, че всеки от тях е имал сполука.

Омагьосаният кораб се носел в утрото, а Персивал разказал на Борс за всичките си премеждия и изкушения, които се изпречили пред него. Сестра му, монахинята от Карбонек, се грижела за рицарите и им разкрила много истини, на които я бил научил отшелникът Насиен.

— Единственото, което ни липсва сега — казал Персивал на Борс, докато корабът летял по огрените от слънце вълни край бреговете на Британия, — е присъствието на достойния Галахад!