Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Timescape, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Грегъри Бенфорд. Пейзажите на времето

ИК „Бард“, София, 1996

Художник: Петър Христов, „Megachrome“

История

  1. — Добавяне
  2. — Замяна на „тахийон“ с „тахион“

7.

Пени завъртя ключа за запалване на двигателя и радиото пронизително затръби: „Пепси кола е точно това, което ви трябва! Цели дванайсет унции — това е много…“ Гордън се пресегна и го изключи.

Пени изкара колата от паркинга и излезе на булеварда. Хладният нощен вятър рошеше косата й. При корените тя беше светлокестенява, но надолу изсветляваше до руса — от слънцето и хлора в плувните басейни. Лекият бриз донасяше дъх на море.

— Обади се майка ти — предпазливо рече Пени.

— А. Каза ли й, че ще й позвъня? — Гордън се надяваше, че това ще сложи край на въпроса.

— Скоро ще пристигне със самолет да те посети.

— Какво? По дяволите, защо?

— Твърди, че вече изобщо не й пишеш и че така или иначе искала да види как изглежда западният бряг. Смятала да се премести тук. — Пени говореше със спокоен и безстрастен глас и шофираше с бързи, прецизни движения.

— О, Господи. — Той изведнъж си представи как майка му в черна рокля се разхожда под слънчевите лъчи по Джирард авеню, загледана във витрините, с цяла глава по-ниска от всички останали минувачи. Щеше да е толкова не на място, колкото монахиня в нудистка колония.

— Тя не знаеше коя съм аз.

— Ъ? — Образът на майка му, мръщеща се към леко облечените момичета по „Джирард“, го разсейваше.

— Попита ме дали не съм чистачката.

— О.

— Не си й казал, че живеем заедно, нали?

Последва пауза.

— Ще го направя.

Пени мрачно се усмихна.

— Защо още не си й казал?

Той погледна навън през страничния прозорец с мазно петно на мястото, където бе облегнал глава и се загледа в искрящите като скъпоценни камъни светлини. Бижуто Ла Хола. Пътуваха по неравния път в каньона и свежият аромат на мента от евкалиптите изпълваше колата. Опита се мислено да се върне в Манхатън и да погледне на нещата от този ъгъл, да предвиди какво ще си помисли за всичко това майка му, но откри, че е невъзможно.

— Да не би да е, защото не съм еврейка?

— Мили Боже, не.

— Но ако й беше казал това, тя щеше да се появи на часа, нали?

Той мрачно кимна.

— Ъ-хъ.

— Имаш ли намерение да й кажеш преди да пристигне?

— Виж — с внезапна енергия рече Гордън и се обърна към нея. — Не искам да й казвам каквото и да е. Не искам да се бърка в живота ми. В нашия живот.

— Но тя ще пита, Гордън.

— Нека да пита.

— И няма да й отговориш?

— Тя няма да остане в нашето жилище и не е нужно да знае, че ти също живееш там.

Пени обели очи.

— О, разбрах. Точно преди да пристигне тук, ти ще започнеш да намекваш, че може би ще е по-добре да събера малкото мои неща, които са из апартамента, нали? Да извадя крема си за лице и противозачатъчните си таблетки от аптечката. Просто няколко тънки намека.

Попарващият й тон го умърлуши. Не си го беше помислил толкова ясно, но да, бе му дошла наум някаква подобна идея. Старата игра: защитавай онова, което трябва, но крий останалото. Преди колко ли време беше започнал да го прави с майка си? След смъртта на баща му? За Бога, кога щеше да порасне?

— Съжалявам, аз…

— О, я не се дръж като идиот. Това бе просто шега.

И двамата знаеха, че не е шега, но вместо това увиснаха някъде в пространството между фантазията и действителността, която предстоеше да се материализира. Дори да не беше казала нищо, накрая той щеше да стигне до това предложение. Именно този тайнствен начин, по който Пени виждаше, че мозъкът му работи върху някакъв проблем с притъпените си сечива, а после се хвърля напред към онова, което искаше да постигне, я караше да го обича дори в най-невероятните моменти. Като прекатури камъка и му показа червеите под него, тя го бе облекчила — не му оставаше друга алтернатива, освен да е честен.

— По дяволите, обичам те — каза той и внезапно се засмя.

Усмивката й се получи кисела. Под премигващите улични лампи тя напрегнато се взираше в пътя.

— Това е проблемът на задомяването. Преместваш се при някой мъж и съвсем скоро, когато каже, че те обича, под повърхността на думите му разбираш, че всъщност ти благодари. Е, моля.

— Какво е това, някаква англосаксонска мъдрост ли?

— Просто наблюдение.

— Как така вие момичетата от Западния бряг поумнявате толкова бързо? — Той се наведе напред, сякаш въпросът му беше насочен към калифорнийския пейзаж навън.

— Ранният полов живот много помага — захилена отвърна Пени.

Това бе още един болезнен за него въпрос. Тя беше първото момиче, с което бе спал и когато й го каза, Пени отначало не можа да повярва. Когато се беше пошегувала, че дава уроци на един професор, той усети, че лустрото му на източна изтънченост го напуска. После започна да подозира, че е използвал онази интелектуална черупка, за да се предпазва от житейските трудности и особено от бодлите на чувствеността. Докато гледаше украсените с декоративна мазилка къщи по брега, покрай които минаваха, Гордън малко мрачно си помисли, че осъзнаването на един недостатък не означава автоматичното му преодоляване. Все още изпитваше известно безпокойство от директния подход на Пени. Може би това се дължеше на факта, че не бе в състояние да мисли за нея и майка си като същества от един и същ свят, а още по-малко за срещата им в неговото жилище, с дрехите на Пени в гардероба като мълчаливо свидетелство.

Той импулсивно протегна ръка и включи радиото. Някакъв тенекиен глас пееше „Големите момичета не плачат…“ и Гордън го изключи.

— Остави го да свири — каза Пени.

— Това е боклук.

— Но все пак запълва тишината — многозначително отвърна тя.

Той с гримаса го пусна отново. При рефрена „Го-о-оле-ми момичета?“ Гордън рече:

— Хей, днес е 25-и, нали?

Пени кимна.

— Започнал е боксовият мач между Листън и Патерсън. Почакай малко. — Той взе да върти копчето и намери станцията, където някакъв коментатор бързо и насечено съобщаваше статистиката преди двубоя. — Ето. Не го предават по телевизията. Виж, карай към Пасифик Бийч. Ще хапнем нещо. Искам да слушам мача. — Пени мълчаливо кимна и Гордън изпита странно чувство на облекчение. Да, беше добре да избягаш от собствените си проблеми и да слушаш как двама мъже се млатят до кръв. Бе усвоил навика да слуша боксовите мачове от баща си на десетинагодишна възраст. Сядаха на меките кресла в дневната и слушаха възбудените гласове, разнасящи се от голямата, кафява, стара „Моторола“ в ъгъла. Очите на баща му безучастно се щураха насам-натам, сякаш виждаше ударите и замахванията, описвани от хиляди километри разстояние. Баща му беше прекалено дебел дори тогава и когато несъзнателно нанасяше въображаем удар, рязко издавайки десния си лакът напред, тлъстината на предмишницата му се разлюляваше. Гордън можеше да види движението на плътта дори през бялата му риза и внимаваше пепелта от пурата му да не падне и да остави сиво петно на килима. Редовно ставаше така и майка му идваше по средата на двубоя, разкудкудякваше се и излизаше, за да донесе лопатата за боклук. Баща му намигаше след някой добър удар или когато някой падаше, и Гордън се ухилваше. Сега си го спомняше, както винаги през лятото — шумът от уличното движение се носеше откъм Дванайсета улица и Второ авеню и баща му винаги имаше мокри полумесеци под мишниците си след края на мача. После изпиваха по една кола. Беше прекрасно време.

 

Когато влязоха в „Лаймхауз“, Гордън посочи към една далечна маса и рече:

— Виж, там е семейство Кароуей. Какво е средното съотношение?

— Седем от дванайсет — отвърна Пени.

Семейство Кароуей бяха известни астрономи, английска двойка, наскоро приета във физическия факултет. Работата им беше авангардна — занимаваха се с неотдавна откритите квази-звездни източници. Елизабет бе наблюдателят от двамата и прекарваше много време наблизо в Паломар — правеше снимки на дълбокия космос и търсеше по-червени светлинни точки. Червеният цвят означаваше, че източниците са много далеч и следователно невероятно светли. Бърнард, теоретикът, смяташе, че е много вероятно те изобщо да не са от далечни галактики. Работеше по модел, който разглеждаше източниците като тела, изхвърлени от собствената ни галактика, отдалечаващи се от нас почти със скоростта на светлината и затова изглеждаха червени. Двамата нито можеха, нито имаха време да готвят и явно предпочитаха същите ресторанти, които често посещаваха Гордън и Пени. Гордън беше забелязал това и Пени водеше статистиката.

— Като че ли резонансният ефект се бави — каза Гордън на Бърнард, когато се приближиха. Елизабет се засмя и ги представи на третия им сътрапезник, набит мъж, който пронизваше хората с поглед, докато разговаряше. Бърнард ги покани да седнат на тяхната маса и скоро разговорът се насочи към астрофизиката и към проблема за червените източници. Междувременно те си поръчаха най-екзотичните ястия, които успяха да открият в менюто. „Лаймхауз“ беше доста второкласен китайски ресторант, но бе единственият в града и всички учени убедено вярваха, че дори второкласното китайско заведение е за предпочитане пред първокласното американско. Гордън разсеяно се зачуди дали това не е резултат от интернационализма на науката, когато внезапно разбра, че не е чул правилно името на другия мъж. Това беше Джон Бойл, прочутият астрофизик, който имаше на сметката си дълга върволица от успехи. Именно подобни изненади, срещите с цвета на научната общност, правеха Ла Хола това, което беше. Достави му огромно удоволствие, когато Пени направи няколко забавни забележки и Бойл се засмя с втренчен в нея поглед. Точно такова нещо — срещи с велики хора — щеше да впечатли майка му и поради тази причина той веднага реши да не й казва. Гордън внимателно слушаше приливите и отливите на разговора, като се опитваше да определи какво качество отличава тези колеги от останалите. Сигурно бързият им ум и безгрижният им скептицизъм към политиката и към начина, по който се управляваше светът. С изключение на това, те изглеждаха съвсем като всички останали. Той реши да провери по друг начин.

— Какво мислите за нокаутирането на Патерсън от Листън? — Озадачени погледи. — Свали го само две минути след началото на първия рунд.

— Съжалявам, но не разбирам от такива неща — каза Бойл. — Представям си как са се ядосали зрителите, ако са платили скъпо за местата си.

— Сто долара за място до ринга — отвърна Гордън.

— Почти долар на секунда — захили се Бърнард и започнаха да сравняват отношението време за долар при всички възможни събития, гледани като отделна категория. Бойл се опита да открие най-скъпото и Пени го изпревари със самия секс — пет минути удоволствие и после цяло едно прескъпо дете, ако не си внимавал. Очите на Бойл заблестяха и той каза:

— Пет минути ли? Това не ви прави добра реклама, Гордън.

В краткия взрив от смях никой не забеляза, че Гордън стисна зъби. Беше леко шокиран от факта, че Бойл приема, че те спят заедно и се шегува с това. Адски дразнещо. Но разговорът се насочи към друга тема и напрежението му постепенно изчезна.

Донесоха храната и Пени продължи да подмята остроумни забележки, с което явно очарова Бойл. Гордън мълчаливо й се възхищаваше и й се чудеше колко лесно плува в такива дълбоки води. Той, от друга страна, откри, че се опитва да измисли каква оригиналност да каже минута-две след като разговорът се е насочил към нещо друго. Пени забеляза това и му помогна, като отклони темата в посока, за която знаеше, че той вече има забавен отговор. „Лаймхауз“ се напълни с жуженето на разговори, с аромат на сосове. Когато Бойл извади от джоба на сакото си тетрадка и записа нещо в нея, Гордън разказа как някакъв физик на забава в Принстън пишел в тетрадката си, а Айнщайн, който седял до него, го попитал защо. „Винаги, щом ми дойде наум добра идея, я записвам, за да не я забравя — отвърнал човекът. — Опитайте, много е удобно.“ Айнщайн тъжно поклатил глава и рекъл: „Съмнявам се. През живота си съм имал само две-три добри идеи.“

Вицът предизвика продължителен смях. Гордън засия към Пени. Беше му помогнала и сега той най-после се почувства на място.

След вечерята петимата решиха заедно да отидат на кино. Пени искаше да гледа „Последната година в Мариенбад“, а Бойл — „Лоурънс Арабски“, като твърдеше, че щом ходел на кино само веднъж годишно, трябвало да е на най-добрия филм. Победи предложението за „Лоурънс“ с четири срещу един глас. Когато излязоха от ресторанта, Гордън прегърна Пени на паркинга и докато се навеждаше да я целуне, си помисли за мириса й в леглото.

— Обичам те — каза той.

— Моля — усмихната отвърна тя.

 

После, когато лежеше до нея, му се струваше, че я е поставил на грънчарското колело от светлина, процеждаща се през прозореца и я оформя в постоянно нов образ. Извайваше я с ръцете и езика си. Тя на свой ред го направляваше и оформяше. Гордън си помисли, че в уверените й движения и решения — първо по този начин и после по другия — може да долови минали отпечатъци от любовниците, които бе имала преди. Странно, мисълта не го дразнеше, макар да усещаше, че в известен смисъл би трябвало. От нея долитаха отгласи от други мъже. Но тях вече ги нямаше, а той бе тук — това му се струваше достатъчно.

Леко се задъха и си напомни, че трябва по-често да слиза до брега и да тича, а после се загледа в лицето й на бледата, сива улична светлина, която се процеждаше в спалнята им. Чертите й бяха правилни, без отклонения. Единствените криви линии бяха няколко сплъстени кичура влажна коса върху бузата й. Студентка последен курс по литература, послушна дъщеря на оукландски инвеститор, понякога лирична, друг път — практична, с политически усет, който откриваше положителни качества и у Кенеди, и у Голдуотър. Понякога беше нахална, друг път — плаха, после — разпътна, ужасена от сексуалното му невежество, насърчително уплашена от внезапните му изблици на енергия и сетне, когато се стоварваше с ускорен пулс до нея, нежно успокоителна.

Някъде някой тихо свиреше песента „Лимонено дърво“ на Питър, Пол и Мери.

— По дяволите, страшен си — каза Пени. — Получаваш единайсет по десетобалната система.

Той замислено се намръщи, като преценяваше тази нова хипотеза.

— Не, ние сме страшни. Не можеш да отделяш изпълнението от изпълнителите.

— О, толкова си аналитичен.

Гордън се намръщи. Знаеше, че със срамежливите момичета на изток би било различно. Оралният секс би бил сложен въпрос, изискващ много предварителни преговори, фалстартове и думи, които нямаше да са подходящи, но би трябвало да свършат работа: „Ами ако ние…“ и „това ли ти се иска?“ — и всичко щеше да доведе до глупави инциденти, до неудобни пози, които, веднъж възприети, се страхуваш да промениш чисто и просто от неизречено неудобство. С притеснителните момичета, които беше познавал, всичко това наистина би се случило. Но не и с Пени.

Той я погледна и после вдигна очи към дървените стени зад нея. На лицето му се изписа озадачено изражение. Знаеше, че би трябвало да се държи небрежно и изтънчено, но сега му се струваше по-важно да обясни чувствата си.

— Не, вече не става дума за мен или за теб — повтори той. — А за нас. Тя се засмя и го смушка с лакът.