Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Timescape, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Грегъри Бенфорд. Пейзажите на времето

ИК „Бард“, София, 1996

Художник: Петър Христов, „Megachrome“

История

  1. — Добавяне
  2. — Замяна на „тахийон“ с „тахион“

34.

7 октомври 1963 г.

 

Появи се от шума съвсем внезапно. В един момент осцилоскопът показваше хаос и Гордън си играеше с лентовия филтър — нова верига, която беше разработил, за да преодолее шума. После изведнъж кривите на ядрения магнитен резонанс започнаха да се начупват и променят. Той гледаше осцилоскопа, без да помръдва. Беше 11 часа вечерта.

Гордън вдигна ръка към устните си, сякаш за да заглуши неволен вик. Резките линии продължаваха. Дойде му наум, че може би халюцинира. Той се ухапа по пръста. Не, линиите си оставаха. Като потискаше вълнението под стремежа към точност, той бързо започна да записва данните.

ДЕЙСТВИЕТО НА УЛТРАВИОАМСЛДУЗ СЛЪНЧДЪФК ОМ ВЕРИГИ ИЗГЛЕЖДА ЗАБАВЯТ РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО В ПОВЪРХНОСТНИТЕ СЛОЕВЕ НА АМСУЛДОП НО РАСТЕЖ

НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2
НД 18 5 ФГДУЕЛ 30 29.2
НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2

ВЪЗДЕЙСТВА НА ДИАТОМНИЯ ЕНЗИМ ЗАДЪРЖАН Б СИСТЕМНА ВЕРИГА РЕПРО ОПИТ ДА СЕ СВЪРЖЕМ С ВАС С Т ХИЙОНОВ ЛЪЧ УРЕДОПРЛ СИЧКИ ОСНОВНИ ИЗТОЧНИЦИ МОГАТ ДА ПОТВЪРДЯТ НД 18 5 ЗМСДУ ДЕК 30 29.2 РДУТФКИГЛП АСЛДУРМФУ КЕЙМБРИДОЛР КЕЙМБРИДЖСКИ ЦЪФТЕЖ НА ДИАТОМЕЯ ГХТУПДМ АСАНАТ ДЕК 30 29.2 ТОВА НЕ НАРУШАВА ПРИЧИННО-СЛЕДСТВЕНОТО ИЗИСКВАНЕ ФОРМУЛИРАНО ОТ УИЛЪР-ФЕЙНМАН ПРИ ПОЛОЖЕНИЕ ЧЕ ОБРАТНАТА ВРЪЗКА В ПРИЧИННО-СЛЕДСТВЕНАТА ВЕРИГА ПОЗВОЛЯВА ЕКСПЕРИМЕНТЪТ ДА ПРОДЪЛЖИ ЗАДЪЛЖИТЕЛНО Е ДА ИЗПЪЛНИТЕ ЕКСПЕРИМЕНТИТЕ ЗА ДА ПРОВЕРИТЕ МОЛЕКУЛЯРНАТА ВЕРИГА КСДЕУРДЛ 18 5 36 ДЕК 30 29.2 ВРЕМЕВИ ДИФЕРЕНЦИАЛ АУСМП

— Клаудия? Ти ли си? — Това беше първият път, когато изобщо се обръщаше към нея с малкото й име.

— Да, да. Ти ли си, Гордън?

— Точно така. Работя по експеримента успоредно с вас. Работиха ли хората ти снощи?

— Какво?

— Работихте ли по експеримента миналата нощ?

— Аз… не. Не… мой студент правеше някакви измервания. Мисля, че свърши към 6 часа.

— По дяволите.

— Какво? Извинявай, струва ми се, че не те чух правилно…

— Съжалявам, няма значение. Аз, хм, аз работех снощи към 11 часа и получих някои аномални резонансни ефекти.

— Разбирам. Е, тук е било към 2 часа през нощта.

— О, да. Разбира се.

— Колко време продължи ефектът?

— Повече от два часа.

— Ами, чакай да видя, студентът би трябвало скоро да дойде; сега едва минава осем. Гордън, ти си буден в 5 часа сутринта?

— А, да. Чаках да се свържа с теб.

— Спал ли си?

— Не, аз… следях дали ще се получи още от… ефекта.

— Гордън, върви да спиш. Ще поговоря със студента. Днес ще проведем някои експерименти. Но ти трябва да поспиш.

— Естествено, естествено.

— Обещавам ти, че ще направим измерванията. Но ти поспи, чуваш ли?

— Добре. Добре. Това е всичко, което искам.

 

— Гордън, госпожа Ивълстейн ми донесе онзи брой на „Лайф“. Защо не ми каза? Там е написано името на сина ми, с огромни букви, а той дори не ми казва. Беше преди седмици и…

— Мамо, виж, извинявай, че не ти казах. Аз…

— И материала в „Нешънъл Енкуайърър“, тя донесе и него. Той не ми хареса много.

Гордън раздразнено въздъхна в телефонната слушалка. Колко беше часът? За бога, 5 следобед. Какви ли данни получаваше групата на Цинс?

— Виж, мамо, бях заспал, аз…

— Заспал? По това време?

— Цяла нощ работих в лабораторията.

— Не трябва да го правиш, ще развалиш здравето си.

— Добре съм.

— Но аз исках да кажа, че „Лайф“ бе такава изненада…

— Мамо, трябва да поспя още. Съсипан съм.

— Е, добре. Просто исках да ти чуя гласа, Гордън. Вече не те чувам толкова често.

— Знам, мамо. Виж, ще ти се обадя след няколко дни.

— Добре, Гордън.

Той затвори и отиде да спи.

 

Групата на Цинс не откри нищо. Гордън не можеше отново да засече сигналите. Той продължи да проверява до края на седмицата. В петък имаше катедрен колоквиум върху плазмената физика, изнесен от Норман Ростокър. Гордън отиде и седна в най-крайните редове. Първият диапозитив на Ростокър беше:

Седем фази на програмата за термоядрено разпадане

I Ликуване

II Смут

III Разочарование

IV Търсене на вината

V Наказване на невинните

VI Отличаване на незамесените

VII Погребване на телата/Разпръсване на пепелта

Публиката се разсмя. Гордън също. Чудеше се на кой от етапите се намираше. Но не, цялата работа със съобщението не беше изследователски проект, а откритие. Фактът, че той бе единственият човек в света, който вярваше в него, не променяше нещата. „Търсене на вината“ обаче като че ли отговаряше точно. За миг Гордън се замисли за това и после, по средата на изложението на Ростокър, заспа.

 

Той се отзова на обаждането от кабинета на Рамси и завари химика в лабораторията. Химикът беше разделил преплетената верига в правдоподобна конфигурация. Фосфор, водород, кислород, въглерод. Изглеждаше приемливо. Нещо повече, тя попадаше в клас, който напомняше на пестицидите. По-сложна, да — но очевиден линеен потомък. Гордън се усмихна, все още сънен след колоквиума.

— Добра работа — измърмори той. Рамси просия. На излизане Гордън мина през стъклената гора на лабораторията. Бе започнал да харесва ритъма й. Биолозите нататък по коридора имаха кафези с животни за изследванията си и Гордън тръгна натам, чувствайки се смътно щастлив. На една количка имаше табли. Върху тях бяха натрупани изкормени кафяви хамстери, напомнящи на избухнали картофи. Животът в служба на живота. Той бързо се отдалечи.

 

Телефонът му иззвъня в 6 часа следобед, докато прибираше листовете и книгите си в чантата за почивните дни. Сградата на факултета по физика бе почти пуста и звънът отекна в нея.

— Гордън, тук е Клаудия Цинс.

— О, здравей. Как е…?

— Имаме нещо. Смущения. — Тя продължи и му ги описа.

— Виж, хм, направи ми една услуга. Опитай се да ги разделиш на принципни модели. Искам да кажа, знам, че е късно и че там е, колко, 9 часа, но ако…

— Струва ми се, че те разбирам.

— Виж дали съвпада с Морзовата азбука — задъхано каза той.

Тих смях.

— Ще видя, Гордън.

Той я помоли да му позвъни вкъщи и й даде номера си.

 

— Казах ти миналата седмица — рече Пени. — Излитаме с „Еър Кал“ за Оукланд утре сутринта в десет от Линдбърг.

— Не си спомням.

— О, по дяволите. Казах ти.

— Пени, този уикенд имам много работа. Трябва да обмисля някои неща.

— Обмисли ги в Оукланд.

— Не, не става. Можеш да кажеш на родителите си, че ние…

Телефонът иззвъня.

— Клаудия?

— Гордън? Проверих и… ти беше прав.

Изведнъж го обзе горещо замайване.

— Какво е съобщението?

— Онези астрономически координати, за които ми каза. Само това е. Повтарят се в продължение на страници.

— Чудесно. Просто чудесно.

— Какво е това, Гордън?

— Не зная.

Разговаряха още малко. Клаудия щеше да продължи експеримента, вече без прекъсване. Силата на сигнала изглежда се усилвала и отслабвала неравномерно. Гордън слушаше, кимаше и се съгласяваше. Но мислите му не бяха насочени към подробностите. Вместо това от краката към гърдите му започваше да пропълзява странно усещане. Той затвори слушалката, след като пожела на Клаудия лека нощ и почувства, че косата на тила му се изправя. Беше истина. През цялото време бе допускал, че е потцер, че експериментът му е погрешен, че открива несъществуващи неща. Но сега вече знаеше: някой се опитваше да се свърже с него.

— Гордън? Гордън, кой беше?

— Цинс. Ню Йорк — замаяно вдигна поглед той. — Открили са го.

Тя го целуна и заедно изиграха кратък танц. Той не беше потцер. Гордън се щураше из дневната и ликуващо излайваше „Ха!“ и „Така!“. След миг се почувства замаян и седна. Внезапно изпита умора. „Надраскай една хипотеза, открий един факт.“ Но какво щеше да прави сега?

— Пени, ти си права — заминаваме за Оукланд!