Грегъри Бенфорд
Пейзажите на времето (24)

24.

Маркъм махна с ръката, с която държеше чашата си и разплиска малко от питието върху сивия килим в дневната на Ренфрю. После разсеяно докосна петното с крак, сякаш не беше сигурен дали го е направил той и продължи да разговаря с Кати Уикъм.

— Онези твои нови уравнения имат някои забавни решения. Старата вероятностна вълна при причинно-следствените вериги присъства, да, но… — Той продължи по същия разсеян, замислен начин, като в същото време с някаква част на ума си се надяваше Джан да пристигне скоро. Бе й се обадил от лабораторията, когато Ренфрю му каза, че това събиране ще е своего рода прощално парти в негова чест. За преодоляването на проблема с шума Ренфрю възлагаше големи надежди на уредите от Брукхейвън и на неговата ловкост да успее да ги получи.

— Гадно вали, а? — отбеляза Ренфрю, като гледаше през прозореца. Така си беше. Надвисналите облаци бяха последвани от внезапен, придружен с гръмотевици дъжд. На Питърсън, който бе шофирал от Кеймбридж дотук, му се бе наложило да свали стъклото на прозореца и да се надвеси навън, за да вижда пътя. Маркъм се приближи до прозореца и долови тежкия мирис на влажна почва и мокри листа. Крилатите семена на явора падаха по спирала върху живия плет. Подгизнал свят.

Марджъри Ренфрю кръжеше покрай триъгълника, образуван от Питърсън, Уикъм и Маркъм, без да е в състояние да се присъедини към небрежния научен разговор. Джон Ренфрю обикаляше из стаята и побутваше малките чинии с предястия със сантиметър по-близо до действителния център на масичките. Беше се зачервил и изглежда вече доста си бе пийнал.

На предната врата се позвъни. В плющящия дъжд никой не беше чул приближаването на кола. С облекчен вид Марджъри се хвърли да отвори. Маркъм я чу да говори в коридора, без да изчаква за отговор.

— Каква противна вечер! Не е ли ужасно? Влизай, нямаш ли дъждобран? О, ти трябва да живееш тук, независимо от всичко. Радвам се, че Грег се е свързал с теб. Беше в последния момент, да, но тук съм заобиколена отвсякъде с учени и имам нужда от някой, с когото да си говоря.

Той видя силните струи дъжд, стичащи се от краищата на покрива на верандата зад Джан, преди Марджъри да блъсне с рамо вратата.

— Здрасти, мила — с небрежна топлота я целуна Маркъм. — Хайде да те изсушим. — Той не обърна внимание на възбуденото суетене на Марджъри и отведе Джан в дневната.

— Истински огън с дърва! Прелестно — каза Джан.

— Реших, че това ще повдигне настроението — довери й Марджъри, — но всъщност, в известен смисъл е потискащо. Сякаш е есен, а още е едва август, за Бога. Времето като че ли е полудяло.

— Познаваш ли всички? — попита Грег. — Дай да видим, това е Кати Уикъм.

Седнала на дивана с Джон Ренфрю, Кати й кимна.

— О, сега човек да е в Калифорния, а?

— А това е Иън Питърсън. Иън, това е жена ми, Джан.

Питърсън се ръкува с нея.

— Е, как върви експериментът? — попита компанията като цяло Джан.

— О, Господи, не ги закачай на тази тема — бързо се обади Марджъри. — Надявах се да си поговорим за нещо друго, след като си тук.

— И добре, и зле — без да обръща внимание на Марджъри отвърна Грег. — Имаме много шум, но подробното обяснение на Кати за равнището на шума и за спектъра звучи добре, тъй че с по-качествена електроника Джон ще може да преодолее част от проблема.

— Изненадана съм, че Питърсън не е в състояние да ви я уреди само с едно повдигане на показалец по телефона — остро каза Кати. Главите се обърнаха към нея. Тя напрегнато и несъзнателно размърда долната си челюст назад-напред.

— Надценявате всемогъществото ми — меко отвърна Питърсън.

— Страхотно е да видиш как научната опашка върти кучето на ЦРУ.

— Сигурен съм, че не зная какво искате да кажете.

— Хората би трябвало да оставят документите така, както са ги заварили.

— Сигурен съм, че нямам представа какво…

— Винаги ли ще се криете зад това наизустено изречение?

Марджъри ужасено се втренчи в двамата, обхваната от искрата на напрежението.

— Няма ли да си вземеш нещо за пиене, Джан? — решително се намеси тя, с малко прекалено висок глас. Деликатната реплика на Питърсън заглуши тихия отговор на Джан.

— Тук, в Англия все още смятаме, че сдържаността и вежливостта смазват колелата на обществените отношения, г-це Уикъм.

— Доктор Уикъм, щом ще бъдем официални, господин Питърсън.

— Доктор Уикъм, разбира се. — Той превърна обръщението в обида. Кати се изпъна с вцепенени от ярост рамене.

— Хората от вашия тип не понасят да гледат на една жена като на каквото и да е друго, освен като на безмозъчен инструмент за удоволствие, нали?

— Уверявам ви, че това не се отнася до вас — меко отвърна Питърсън. Той се обърна към Ренфрю, който гледаше така, сякаш му се искаше да е на хиляди километри оттук. Маркъм отпиваше от чашата си и наблюдаваше двамата с жив интерес. По-добре, отколкото обичайните безсмислени разговори по събиранията…

— Странно, следобед останах с друго впечатление — упорито продължи Кати. — Но тогава не се бяхте научили да приемате отказа толкова спокойно, нали?

Ръката на Питърсън стисна дръжката на чашата му и кокалчетата на пръстите му побеляха. Той бавно се обърна. Марджъри тихо промърмори:

— О, Боже.

— Сигурно не сте разбрали правилно нещо, което съм казал, д-р Уикъм — най-после отвърна той. — Едва ли бих повдигнал този въпрос пред жена с вашата… хм… убедителност.

За миг никой друг в стаята не се помръдна или обади. После Джон Ренфрю се приближи до камината и застана пред нея, стабилно разкрачил крака и вдигнал халбата си с бира. Той се намръщи — видът му издаваше типичния, солиден английски земевладелец.

— Вижте — рече той, — тази къща е моя и очаквам гостите ми да се държат тук любезно помежду си.

— Съвсем прав си, Ренфрю — бързо отвърна Питърсън. — Извинявам се. Да го отдадем на острото предизвикателство. — Това само накара Кати да придобие неприветливо изражение.

— О, Господи — разкаяно рече тя, — Джон, съжалявам, че трябваше да се увлека в твоя дом. Но наистина ми достави удоволствие да се държа грубо с него…

— Дотук — заяви Ренфрю. — Стига вече. — Той махна с халбата, за да сложи край на въпроса.

— Отлично изпълнение, Джон — каза Джан. — Държиш на правата си. А сега, ако може да получа нещо за пиене… — Тя усмихната тръгна към него. Кръгът се разчупи, напрежението започна да се разсейва. Той я хвана за лакътя и двамата се насочиха към шкафа. Питърсън поведе разговор с Марджъри. Грег седна на дивана до Кати Уикъм.

— Е, струва ми се, че в този рунд ме победиха — жизнерадостно заяви тя. — Но си струваше за минута-две.

— Наистина ли ти направи предложение? — попита Грег. — Бях съвсем наблизо и не забелязах нищо. — Джан се присъедини към тях, като седна на ръба на дивана.

— Шегуваш ли се? — засмя се Кати. — Разбира се.

— Фамилиарността води до опит или нещо такова. Но да дойде и веднага…

— О, той го направи много фино и дискретно. Остави възможност за любезен отказ, съхрани егото си и така нататък. Самодоволно копеле. Но Джан не одобрява постъпката ми, нали, Джан?

— Ами, да. Мисля, че ти постави в прекалено неудобно положение Джон и Марджъри. Честно казано, аз съм на същото мнение за него като теб, но…

— Това е очарователно — каза Грег. — Хайде да чуем как вие двете впивате ноктите си в клетия човек.

— Клетия човек ли? Той е високопоставена, самоуверена, лигава жаба и презира жените. Искаш да застанеш на неговата страна като мъж срещу две злобни жени?

— Презира жените ли? — сепнато попита Грег. — Мислех си, че е точно обратното. — Джан и Кати размениха погледи.

— Той ни ненавижда, всичките. И не може да понесе отказ от едно по-низше същество. Защо смяташ, намекна, че съм лесбийка?

— А така ли е?

Тя сви рамене.

— Всъщност съм бисексуална. Но, да, обикновено предпочитам жените. Сега недей да поглеждаш, но старият Иън се опитва да свали нашата скъпа домакиня. Изчервила се е като луда. — Маркъм се обърна на мястото си и любопитно погледна към другия край на стаята.

— За Бога, не мога да си го представя. Та тя изобщо не е секси. Освен това, навярно говори през цялото време.

— А сега кой е злобен? Марджъри поне е очевидно хетеросексуална — това е всичко, от което Питърсън има нужда, за да утеши нараненото си его. После ще е ред на Джан.

Джан вдигна вежди.

— О, я стига. При положение, че Грег е тук в стаята? Във всеки случай, той сигурно знае, че изобщо не ми пука за него.

— И мислиш, че някой от тези факти би го обезпокоил? Върви и поговори с него — обзалагам се, че няма да минат и пет минути, преди да ти предложи. После можеш да го отрежеш.

Джан поклати глава.

— Предпочитам да си спестя това преживяване.

— Господи, това вече е прекалено — каза Грег. — Не мога да повярвам, че е чак толкова лош.

Кати сбърчи лице към него.

— Е, и ти не си по-добър. Отивам да поговоря с Джон за експеримента му. — Тя се изправи и ги остави.

— Е? — попита Грег.

— Какво?

— Не мислиш ли, че тя прекалява с Питърсън? Смяташ ли, че наистина й е предложил?

— Напълно сигурна съм, че го е сторил. Но струва ми се, онова, което всъщност я безпокои, е фактът, че е била откъсната от собствената й работа от човек, който не се отнася с нея като с учен. Пък и не е приятно да знаеш, че са ровили в личните ти документи.

— О, по дяволите с това. Питърсън ми изглежда напълно приемлив в сравнение с останалите от компанията. Ренфрю е съвсем скучен извън лабораторията, Марджъри е кръгла нула, а Кати е драка. Господи. Нормални оставаме само ние с теб.

— И дори аз съм малко странна, нали? — иронично отвърна тя. — Мислех си, че експериментът ти харесва. Защо всички са в такова ужасно настроение?

— Права си — всички сме нервни, нали? Не е от експеримента. Аз лично не горя от желание да отида до Вашингтон.

— Какво да направиш?

— О, Боже, разбира се — още не съм имал възможност да ти кажа. Ето, дай да ти донеса още една чаша и ще ти обясня.

— Но ние планирахме…

— Зная, но това ще отнеме само няколко дни и…

 

Другите гости усърдно избягваха дивана, докато Джан и Грег уреждаха семейните си проблеми. После двамата поседяха известно време, заслушани в потока на английския разговор около тях, удължените „а“-та, издигащата се интонация.

Кати беше излязла на верандата и обяви, че дъждът е спрял, което бе останало незабелязано, поради напрежението в дневната. Престорена веселост като че ли стягаше гърлата на Питърсън и Ренфрю, докато двамата разговаряха. Думите им бяха сдъвкани и с малко по-висок от необходимото тон. Припрените изречения на Марджъри се вмъкваха между техните като някакъв птичи контрапункт. Питърсън разказваше за огромната писмена работа около спасяването на носорозите на Суматра и Ява. Световният съвет бил решил да пренасочи парите, предназначени за сушата в Ява, за изолирането на носорозите. Това било наложено от екоинвентаризацията като част от стабилизационния план, насочен към спасяването на изчезващите видове. Единственият вид, чиито представители били в излишък, били разбира се хората. Политиката на Съвета била одобрена от еколозите, които любезно не споменали, че липсата на ресурси означава по-малко земя и пари за хората.

— Въпрос на избор — разсеяно каза Питърсън и разклати кехлибарената течност в чашата си. Последваха мъдри кимвания.

 

— Не, не, забрави за сцената между Кати и Иън — каза на Марджъри Ренфрю Грег Маркъм. — Това не означава нищо. Напоследък всички сме нервни.

Стояха на верандата, в края на оранжевата ивица светлини, която проникваше отвътре.

— Но аз си мислех, че учените не са толкова емоционални, а те да се нахвърлят един върху друг…

— Първо, Питърсън не е учен. Второ, всичко онова за потиснатите чувства в голямата си част е общоприета легенда. Когато Нютон и Хук са водели прочутия си диспут за това кой е открил закона за площта на вселената, сигурен съм, че са били смъртно бледи и яростни. Но писмата между двамата пътували по две седмици. Нютон имал време да обмисля отговора си. Така че дискусията е останала на високо равнище, нали разбираш. В наше време, ако един учен напише писмо, той публикува проклетото нещо. Времето за взаимодействие е много кратко и страстите се разгарят по-силно. И все пак…

— Нали не смяташ, че това обяснява раздразнителността ни? — проницателно отбеляза Марджъри.

— Не, има нещо повече, усещане… — Грег поклати глава. — По дяволите, трябва да се придържам към физиката. Дори там, разбира се, всъщност не знаем много основни неща.

— Наистина ли? Защо?

— Е, да вземем простия факт, че всички електрони имат една и съща маса и заряд. Същото се отнася и за техните античастици, позитроните. Защо? Можеш да си приказваш за полета, вакуумни колебания и така нататък, но на мен ми харесва старата идея на Уилър — те имат една и съща маса, защото са едни и същи частици.

Марджъри се усмихна.

— Как е възможно това?

— Виж, във вселената има само един електрон. Един електрон, който се движи назад във времето, прилича на своята античастица, позитронът. Така че ти подхвърляш един електрон назад и напред във времето. И правиш всичко от тази едничка частица — кучета и динозаври, камъни и звезди.

— Но защо трябва да се движи назад във времето?

— Сблъсъкът на тахиони ли? Не зная. — Несериозността на Грег се изпари. — Това, което искам да кажа, е, че всичко е нестабилно. Дори самата логика има в себе си дупки. Теориите се основават на образи на света — човешки образи.

Той погледна нагоре и очите на Марджъри го последваха. Съзвездията висяха в небето като пламтящи полилеи. Бръмчеше далечен самолет. В опашката му премигваше зелена светлина.

— Предпочитам старите, сигурни неща — плахо започна тя.

— За да имаме отново архаика и да разядем и нея ли? — иронично попита Грег. — Глупости! Трябва да продължим напред. Хайде да се върнем вътре.

 

Маркъм се приближи до прозореца и погледна нагоре към изчистващото се небе.

— Кара те да се чудиш какви облаци изливат тази вода, нали? — замислено каза той полу на себе си. После обърна глава, разсеяно огледа двора и внезапно спря. — Хей, кои са тези?

Джон Ренфрю отиде до прозореца и се втренчи в мрака.

— Кои… Те са в гаража ни!

Маркъм се извърна, като си мислеше за мъжа на автобусната спирка предишния ден.

— Какво имаш там?

Ренфрю се поколеба, загледан в тъмните фигури, които бяха отворили вратата на гаража.

— Инструменти, стари неща, аз…

— Храна! — възкликна Марджъри. — Някои от запасите ми са там. И консервирани продукти.

— Ето какво търсят — заключи Маркъм.

— Преселниците от старата ферма — промърмори Ренфрю на себе си. — Извикай полицията, Марджъри.

— О, Боже — без да помръдне каза тя.

— Хайде — побутна я Джон.

— Аз ще се обадя — бързо рече Джан. Тя изтича в коридора.

— Хайде да ги спрем — предложи Маркъм и почти небрежно взе ръжена от камината.

— Не — възрази Джон, — полицията ще…

— Дотогава тези типове отдавна ще са изчезнали — каза Маркъм. Той бързо закрачи към предната врата и я отвори. — Да вървим.

— Може да са въоръжени — извика след него Питърсън.

Маркъм се затича към моравата. Ренфрю го последва.

— Ей! — чу се вик откъм гаража. — Скръндза!

— Хайде! — извика Маркъм.

Той се затича към тъмния правоъгълник на отворената врата. Успя да различи наведен мъж, който вдигаше някакъв кашон. Други двама носеха нещо. Те се поколебаха, когато Маркъм се спусна към тях. Той вдигна ръжена и извика към къщата:

— Хей, Джон! Взе ли си пистолета?

Мъжът се раздвижи. Другите се затичаха надолу по отбивката. Грег се метна напред и застана между тях и портата. Той развъртя ръжена и движението му предизвика шумен звук от разсичане на въздуха. Мъжете спряха и заотстъпваха назад, като поглеждаха към живия плет, заобикалящ двора.

Ренфрю се затича към третия мъж. Тъмната фигура се дръпна настрани и се плъзна покрай него. В този момент по стълбите на верандата слезе Кати Уикъм. Ренфрю се подхлъзна на мократа трева.

— Господи!

Мъжът набра скорост, като хвърляше погледи през рамо към Ренфрю. Кати Уикъм, която се опитваше да види сенките на моравата, замръзна на място. Фигурата се блъсна в нея. Двамата се проснаха върху камъните.

Маркъм въртеше ръжена насам-натам пред себе си. Мъжете като че ли бяха парализирани от звука му. В мрака не можеха да видят колко близо до тях е той. Маркъм също не беше в състояние да прецени разстоянието. „Нощен сблъсък между непознати войски“ — развеселено си помисли той. Дали не трябваше да ги нападне?

— Вашият приятел си го получи — ясно извика Маркъм.

Двамата се обърнаха да погледнат. Жълтият правоъгълник на вратата хвърляше сноп светлина върху блестящата морава. Под лъчите Джон Ренфрю изправи падналия мъж на крака и попита:

— Какво…

Маркъм тихо пристъпи напред и завъртя ръжена към крака на по-близкия си противник.

— Ау! — Удареният мъж се строполи на земята. Партньорът му видя, че Маркъм излиза от мрака и отстъпи назад. Изведнъж той се обърна и се затича по диагонал през моравата. Маркъм се опита да държи и двамата мъже под око. Двама победени, един избягал.

— Внимавай, Грег, той има нож! — извика Кати Уикъм.

Мъжът се обърна, прикован от жълтата светлина в центъра на моравата. В ръката му проблясна метал.

— Я сега вий се разкарайте — грубо каза той.

Маркъм тръгна към него. Ръженът свистеше във въздуха. Звукът му привлече вниманието на мъжа. Иън Питърсън се хвърли напред.

— Пусни го да си върви — извика той на Маркъм.

— По дяволите, не! — с удоволствие му отвърна американецът.

— Няма смисъл да рискуваме…

— Вече сме ги хванали — настоя Маркъм.

— Онзи се измъква! — извика Кати Уикъм. Мъжът, който лежеше на отбивката, се бе насочил приведен към изхода. Когато Кати се обади, той с накуцване се затича към портата и я прескочи.

— По дяволите! — огорчено каза Маркъм. — Трябваше да го спрем.

— Мелодраматизмът е излишен — меко отвърна Питърсън. — Полицията ще бъде тук съвсем скоро. — Маркъм хвърли поглед назад към Ренфрю.

— Ерик! — извика мъжът с ножа. — Действай!

Преди Маркъм да разбере значението на сигнала, двамата внезапно се раздвижиха. Пленникът на Ренфрю му се изплъзна и се хвърли назад към гаража. Маркъм го последва. Мъжът изчезна в тъмната вътрешност. Американецът се поколеба. Не виждаше нищо. Изведнъж мъжът отново се появи — тъмна сянка. Маркъм забеляза, че носи нещо дълго в ръката си и предпазливо отстъпи назад. Тогава видя, че мъжът с ножа се насочва към портата. Елементарна маневра, за да го разсее. Сянката пристъпи напред на светло и размаха към главата на Маркъм гребло. Той се наведе и отскочи назад.

— За Бога, някой… — Двамата мъже внезапно се затичаха към портата. Единият се обърна и хвърли греблото право към Маркъм. Той се дръпна настрани. — Копелета! — извика ученият и запрати ръжена в мрака след тях. После се заслуша в заглъхващите им стъпки.

— Няма смисъл да ги преследваме — каза застаналият до него Ренфрю.

Кати Уикъм се съгласи.

— Остави ги на полицията, Грег.

— Добре — промърмори той.

Те тръгнаха обратно към къщата. За миг беше тихо и после изведнъж всички започнаха да бърборят за инцидента. Маркъм забеляза, че онези, които бяха останали вътре и наблюдаваха от вратата, виждаха подробностите по различен начин. Те смятаха, че Ренфрю е победил пленника си, когато всъщност човекът просто беше чакал да се отвори подходящ път за бягство. „Относителността на преживяното“ — помисли си Маркъм. Все още бе запъхтян от усилието и адреналинът свистеше в ушите му.

От далечината се разнесе вой на сирена.

— Полицията — бързо каза Питърсън. — Късно, както обикновено. Вижте, ще си тръгна преди да пристигнат тук. Не искам да отговарям на въпроси цяла нощ. Така или иначе, вие сте героите, момчета. Благодаря за пиенето и довиждане на всички.

Той припряно излезе. Маркъм го гледаше, докато не изчезна. Той се замисли за факта, че първата им несъзнателна реакция бе да приемат, че тъмните фигури са крадци. Нямаше никакво колебание, никой не предположи, че е някаква грешка, че хората просто са сбъркали къщата. Преди двайсет години може би щеше да е така. Сега…

Застанали по средата на дневната, другите вдигнаха наздравица за всички присъстващи. Сирената се приближаваше.