Грегъри Бенфорд
Пейзажите на времето (21)

21.

Август 1998 г.

 

Когато Марджъри чу по чакъла на отбивката пред къщата им да хрущят автомобилни гуми, тя вече беше приготвила всичко. В камерата имаше лед, предвидливо заледен в часовете, през който имаше електричество. В края на еднообразната седмица тя очакваше гости. Описанието на Питърсън, което направи Джон, предварително я бе подготвило да не го хареса — членовете на Съвета бяха далечни, отблъскващи фигури. Да приеме един от тях в дома си носеше със себе си заплахата да допусне някакъв огромен социален гаф и компенсиращото вълнение от контакта с личност, по-важна от кеймбриджските професори.

Джон я беше предупредил два часа преди това — класически номер на разсеян съпруг. За щастие къщата бе сравнително прибрана, пък и във всеки случай, мъжете никога не обръщаха внимание на подобни неща. Проблемът бе вечерята. Тя разбираше, че любезността изисква да го покани да остане, макар че при малко повече късмет, той можеше да откаже. В работещата с акумулатор хладилна камера имаше месо. Марджъри го пазеше за специални случаи, но сега нямаше време да го размразява. Знаеше, че е важно да се представи добре пред Питърсън — Джон не го канеше у дома от приятелски чувства. Навярно суфле. Бе преровила кухненските шкафове и беше открила консерва скариди. Да, това щеше да свърши работа. Скаридено суфле, салата и френски хляб. Последвани от ягоди от градината със сметана. Страшно изискано, като си помисли човек. Щеше да изчерпи голяма част от седмичния й бюджет за пазаруване, но по дяволите икономиите при такова кратко предупреждение. Беше донесла бутилка от скъпото им калифорнийско шабле и го бе оставила в малката камера — единственият начин да го изстуди навреме. То можеше да придаде на вечерята празнична атмосфера, помисли си тя. От дни почти не беше виждала Джон, тъй като той работеше всяка вечер до късно в лабораторията. Марджъри бе започнала да свиква да приготвя бързи и лесни вечери за децата и самата себе си, като оставяше тенджера със супа, която да стопли, щом Джон се прибереше вкъщи.

Навън хлопнаха автомобилни врати. Марджъри се изправи, когато двамата мъже влязоха в дневната. Джон както винаги приличаше на плюшено мече, нежно си помисли тя. Сега, когато за пръв път тази седмица го виждаше на дневна светлина, Марджъри също забеляза колко е уморен. Питърсън беше красив по някакъв загладен начин, реши тя, но устните му бяха прекалено тънки и го правеха да изглежда суров.

— Това е жена ми, Марджъри — каза Джон, когато тя подаде ръка на госта. Очите им се срещнаха, докато се ръкуваха. По тялото й пробяга внезапно пробождащо усещане. После той отново отмести поглед и всички влязоха в стаята.

— Надявам се, че не ви обезпокоявам твърде много — рече Питърсън. — Съпругът ви ме увери, че всичко е наред, а все още имаме да обсъдим някои делови въпроси.

— Не, няма нищо. Радвам се да приема гости за разнообразие. Понякога е много скучно да си жена на физик, когато той работи по някакъв експеримент.

— Мога да си представя. — Той й отправи преценяващ поглед и се приближи до прозореца. — Имате очарователна къща.

— Какво мога да ти предложа за пиене, Питърсън? — попита Джон.

— Уиски със сода, моля. Да, така е отлично. Тук ми харесва много. Розите ви изглеждат особено чудесни. — Той посочи към градината и последва жеста си с точни бележки за почвените условия.

— Предполагам, живеете в Лондон, г-н Питърсън?

— Да. Благодаря ви. — Той пое питието от Джон.

— Имате ли ваканционна вила в провинцията? — попита Марджъри.

Стори й се, че вижда нещо да проблясва за миг в очите му, преди да й отговори.

— Не, за съжаление. Иска ми се да имах. Но навярно няма да ми остава време да я използвам. Работата ми изисква много пътувания.

Тя съчувствено кимна и се обърна към съпруга си.

— Вече съм ви изпреварила в пиенето, но бих искала още малко, ако обичаш, Джон — подаде му чашата си Марджъри.

— Шери, нали? — По съзнателно веселия начин, по който говореше, тя веднага усети усилието, което правеше мъжът й, да намери общ език с Питърсън. Беше почувствала напрежението между двамата още от първия момент. Джон отиде до бюфета и с пресилено оживен глас каза: — Работата на Иън е да се грижи да не бъдем принудени да изпиваме прекалено много от това нещо, за да сме в състояние да се изправим с лице към света.

Тази забележка не направи каквото и да е видимо впечатление на Питърсън, който промърмори:

— За съжаление, онези стари пияници не са имали Световен съвет, с който да оправдаят бягството си от действителността.

— Бягство от действителността ли? — намеси се Марджъри. — Това не е ли новата терапевтична теория?

— Болест, дегизирана като лек, обзалагам се — подсмихна се Джон.

Питърсън се ограничи с „хм-м“ и се обърна към Марджъри. Преди той да успее да промени темата, както очевидно възнамеряваше, тя каза, отчасти, за да го извади от равновесие:

— Каква е действителността зад онези странни облаци, които виждаме? По новините слушах за някакъв французин, който твърдеше, че били от нов тип, нещо…

— Не мога да кажа — рязко я прекъсна Питърсън. — Всъщност, не мога да кажа. Ужасно съм изостанал, нали знаете.

„Доста ловко се измъква, да“ — помисли си Марджъри.

— Тогава за Бразилия. Какво може да ни каже Световният съвет за положението там?

— Цъфтежът се разширява и ние правим, каквото е по силите ни. — Питърсън като че ли беше по-словоохотлив по този въпрос, навярно, защото вече бе публично достояние.

— Излязъл ли е извън контрол? — попита тя.

— До голяма степен. Съветът определя проблемите и насочва проучванията, като ги интегрира с политически съображения. Заемаме се със свързаните с технологията болни места веднага, щом се проявят. В основната си част функцията ни е да интегрираме сателитните екопрофили. Пресяваме ги чрез данните за характерните промени. Щом се появи свръхестествена загадка, наистина зависи от специалистите…

— … да я решат — завърши Джон, върнал се с шерито. — Именно тази психология на гасенето на пожара обаче, прави разплитането на загадките толкова трудно, разбирате ли? Без никаква приемственост в проучванията…

— О, Джон, чували сме тези приказки и преди — прекъсна го Марджъри с весела нотка в гласа, макар да не се чувстваше весела. — Господин Питърсън сигурно вече е разбрал възгледите ни.

— Добре, преставам — меко се съгласи съпругът й, сякаш изведнъж си спомни къде се намира. — Във всеки случай, исках да се съсредоточа върху онази апаратура. Опитвам се да убедя Иън да се обади по телефона и да ми осигури помощта на хората от Брукхейвън. Така ще закърпим нещата, както се изразяват американците и…

— За съжаление, това надхвърля възможностите ми — прекъсна го Питърсън. — Останал си с погрешна представа колко или по-точно, какво е влиянието ми. Учените не обичат хората от Съвета да ги местят насам-натам като пионки.

— Лично съм забелязала това — съгласи се Марджъри.

Джон нежно се усмихна.

— Няма смисъл да си примадона, ако не те изберат за специалната ария, нали? Но не… — обърна се обратно към Питърсън той, — просто исках да кажа, че модерните уреди, разработвани в Брукхейвън, могат да решат нашия проблем с шума. Ако ти…

Питърсън стисна устни и бързо каза:

— Виж, ще натисна от този край. Знаеш какъв е редът — ноти, комисии, списъци и прочее. Ако не стане чудо, ще отнеме седмици.

— Но сигурно можете да упражните някакво, някакво… — лоялно вметна Марджъри.

— Маркъм е човекът, който най-добре може да направи това — каза Питърсън, като се обърна към нея. — Ще положа основите по телефона. Той може да отиде и да се срещне с хората във Вашингтон, а после и в Брукхейвън.

— Да — измърмори Джон, — да, това ще свърши работа. Грег има връзки, струва ми се.

— Наистина ли? — със съмнение попита Марджъри. — Той изглежда, хм…

Питърсън развеселено се усмихна.

— Малко отнесен? Малко безвкусен? Малко ненаред? Но той е американец, не забравяйте това.

Марджъри се засмя.

— Да, нали? Джан изглежда много по-симпатична.

— Предсказуема, искаш да кажеш — поправи я Джон.

— Това ли исках да кажа?

— Струва ми се — намеси се Питърсън, — че обикновено възнамеряваме точно това. Да не клатим лодката.

Марджъри остана удивена от единодушието на двамата мъже. В това имаше някаква ирония, нещо тъжно. Тя се поколеба за миг, когато двамата, сякаш по даден знак, погледнаха в чашите си, разклатиха ги и кубчетата лед вътре затракаха. Кехлибарената течност се развълнува. Марджъри огледа тихата, надвиснала стая. Полираната повърхност на масата отразяваше букета цветя, който тя беше подредила и лъскавият образ на вазата й заприлича на длан, повдигнала света.

Дали Питърсън преди не бе казал нещо на Джон, някаква новина? Тя се замисли за начин, по който да повиши настроението.

— Джон, още малко шери?

— Разбира се — отвърна той и отиде да донесе. Изглеждаше обезпокоен.

— Какво беше онова в колата, за жената от Калифорнийския технически институт?

— Катрин Уикъм — с равен глас отвърна Питърсън. — Тя работи по онези микровселени.

— Материалите, които ти показа на Маркъм ли?

— Да. Ако това обяснява равнището на шума в експеримента ти, значи е важно.

— Затова ли си я извикал? — попита Джон, докато наливаше шерито. — Искаш ли още едно? — Той вдигна бутилката с уиски.

— Да. Свързах се с нея, а после и с Торн, който ръководи групата им. Тя ще пристигне със следващия полет.

Джон рязко престана да налива.

— Добре. Сигурно си натиснал правилните копчета.

— Познавам шефа на Торн.

— А-ха. — Последва пауза. — Чудесно.

— Е, нека не отегчаваме жена ти с професионални разговори — предложи Питърсън. — Бих искал да видя градината ви, ако може. Прекарвам повечето от времето си в Лондон или в пътуване и трябва да кажа, че е възхитително да видя истинска еднофамилна къща като тази.

Той погледна отстрани към нея, докато се изправяха. Може би това беше преднамерена игра, за да спечели симпатиите й, почуди се тя.

— Съпругата ви пътува ли с вас?

— Не.

— Не, предполагам, че не би могла, при нейната работа. Сигурно се справя с нея отлично.

— Да, мисля, че процъфтява. Обикновено Сара се справя добре с всичко, с което се захване. — В гласа му не можеше да се долови нищо.

— Познаваш ли жена му, Марджъри? — слисано попита Джон. Бяха застанали на терасата, пред стъпалата, които водеха към моравата. Слънцето все още бе високо.

— Не, не лично, но зная за нея. Преди е била лейди Сара Линдзи-Стюарт-Бътъл, нали знаеш.

Джон изглеждаше озадачен.

— О, естествено, че не знаеш. Както и да е, сега тя е дизайнер на онези великолепни малки дрехи. Сара Линдзи. Нямате деца, нали, г-н Питърсън?

— Не, нямаме.

Те тръгнаха през моравата. Някъде отдясно изкукурига петел.

— Кокошки ли имате? — попита я Питърсън.

— Да, отглеждаме шест за яйца. Понякога и за ядене, но не обичам да убивам тези глупави същества.

— От каква порода са? Орфингтън или Легхорн, предполагам, щом са предимно за яйца.

Тя го погледна с изненада.

— Значи знаете нещо за кокошките, нали? Да, Орфингтън са. Нямаме Легхорн. Те са добри носачки, но аз предпочитам кафявите яйца пред белите.

— Правилно. Пък и трудно се гледат. Ако са в малко пространство, го превръщат в пълен хаос, а предполагам, че вашето е такова. Ами родайлъндските червени? Те снасят чудесни кафяви яйца.

— В момента имам две ярки. Още не са започнали да снасят.

— Искате да ги кръстосате, нали? Онзи петел не ми прозвуча като родайлъндски червен.

— Изненадана съм, че знаете толкова много за тях.

Той й се усмихна.

— Знам много неща, които изненадват хората.

Тя любезно отвърна на усмивката му, но се опита да задържи погледа си хладен. Не беше от жените, които лесно се поддават на мъжкия чар. Мъжете са толкова жалки, каза си тя. Той изобщо не проявяваше интерес към нея. Просто автоматично флиртуваше, само защото бе жена.

— Бихте ли останали да вечеряте с нас, г-н Питърсън? — съвсем официално го попита тя.

— Много мило от ваша страна, г-жо Ренфрю. Благодаря ви, но вече имам уговорка за вечеря. Всъщност — прибави той, като погледна към часовника си, — май е време да тръгвам. Трябва да се срещна с един човек в 7:30 обратно в Кеймбридж.

— Страхувам се, че тази вечер и аз ще трябва да се върна да поработя — каза Джон.

— А, не — възрази Марджъри. — Това е ужасно от твоя страна. — Чувстваше се доста пийнала и беше в настроение за компания. Освен това усещаше почти конвулсивен прилив на енергия, сякаш бе изпила прекомерно количество кафе. — Не съм те виждала ужасно от отдавна и щях да правя скаридено суфле за вечеря. Решително отказвам пак да остана сама тази вечер.

— Звучи като изкусително предложение. Не бих се колебал нито за миг, ако бях на твое място, Джон — подхвърли Питърсън с още една от хитрите си усмивки.

Джон се смути от изблика й пред чужд човек.

— Е, добре, щом е толкова важно, ще остана за вечеря. После сигурно ще трябва да отида за няколко часа.

Те се върнаха обратно в къщата. Питърсън остави чашата си.

— Благодаря ти за питието. Ще ти съобщя, когато трябва пак да ходя в Калифорния. Госпожо Ренфрю, благодаря ви за приятното прекарване.

Тя остави Джон да го изпрати до вратата и си наля още шери, докато мъжете бяха в коридора. Това, че Питърсън нямаше да остане за вечеря, доста я разочарова. Навярно дори би могла малко да пофлиртува с него — макар да предполагаше, че е напълно безпринципен и неприятен по характер.

Джон се върна в стаята, като потриваше ръце.

— Е, избавихме се от него. Радвам се, че не можа да остане, а ти? Какво мислиш за него?

— Влечуго — бързо отвърна тя. — Гладък и хлъзгав. Аз не бих му се доверила ни на йота. Разбира се, той е много привлекателен.

— Нима? На мен ми изглежда съвсем обикновен. Изненадах се, че знаеш всичко онова за жена му. Никога не си ми го споменавала.

— О, за Бога, Джон, сетих се едва, когато той пристигна. Не си ли спомняш? Онзи ужасен скандал с нея и принц Андрю? Чакай да помисля, бях на двайсет и пет, значи трябва да е било през 1985 г. Принц Андрю е на същата възраст като мен, а тя беше… о, не зная… на около трийсет, струва ми се. Както и да е, помня, че всички приказвахме за това. Наричахме го Разгонения Анди.

— Изобщо не си спомням.

— О, трябва да си го спомняш. Всички вестници бяха гръмнали. Не само клюкарските страници. Имаше много писма, че обществото очаквало от кралското семейство благоприличие и прочее. И кралицата прати Питърсън посланик в… е, не си спомням къде, но беше много далеч. В Африка.

— Искаш да кажеш, че вече са били женени?

— Ами, разбира се, че са били. Затова стана такъв скандал. Направили голяма сватба само година преди това. Всъщност, не го бяха пратили като посланик. Нали знаеш, първи секретар или нещо подобно. Да, тогава си мислехме, че принц Андрю е върха. Беше ужасно вълнуващо. Струва ми се, че последната капка в чашата е била, когато една вечер двамата малко катастрофирали и той я вкарал в една стая в Бъкингамския дворец, а на вратата закачил табелка „Не ме безпокойте“, която били откраднали от някакъв хотел. И после, когато историята излезе наяве, тя казала на репортерите, че винаги е искала да го направи в Двореца, но леглата били твърди и грапави!

— Мили Боже, Марджъри!

Тя се изкиска на изражението му.

— Е, като си помислиш, е доста смешно.

— Жената навярно е напълно безотговорна. Почти достатъчно, че да ме накара да съжалявам Питърсън, макар да бих казал, че се заслужават един друг. Предполагам, че е останал с нея, само заради кариерата си.

— Много вероятно. Трябва да кажа, че изобщо не ми пука за него. — Сега, след като вече го беше казала, й се струваше точно така. Това й помогна да си обясни част от странното напрежение и обърканост. Питърсън изглеждаше интересен, но навярно това се дължеше на трите чаши шери. — Е, ще пъхна онова суфле в печката. Би ли сложил масата, мили?

— Хм, да — разсеяно измърмори той и се изправи. — Макар че бихме могли да гледаме и новините…

Марджъри се обърна.

— Новини, това е то. Заедно с Питърсън бяхте много смешни тогава — за какво се бяхте замислили?

Джон спря.

— А, да. На лицето му се бе изписало същото изражение и следобед, когато му се обадиха по телефона в лабораторията. Това ми напомни. Подочух част…

Той замълча и се замисли.

— Е? — остро каза Марджъри. — За какво?

— За облаците. Доклад за състава им. И когато той заобиколи въпроса ти, разбрах, че има нещо.

— Мислиш ли, че по новините ще кажат нещо?

— Ако Питърсън не проговори, съмнявам се. И все пак…

Децата гледаха Ай Ти Ви. Джон превключи канала на Би Би Си 1. Марджъри застана в коридора и също се загледа. Излъчваха само по един голям новинарски обзор на ден — останалите предавания бяха забавни, предимно комедии, от време на време по някой уестърн или стар филм. В последно време никой не искаше да гледа сериозни неща.

— … безредици днес и в Лондон, макар да е нямало нещастни случаи. Корнуелски протестни групи, демонстриращи на Трафалгар скуеър, са влезли в сблъсък с полицията. Говорителят на полицията твърди, че групата не се е подчинила на заповед да освободи улиците и да не пречи на пътното движение, така че властите са били принудени да разпръснат демонстрацията със сила и да арестуват онези, които са оказвали съпротива. Хю Карадок, лидер на Корнуелското движение за независимост, заявява, че протестът е бил законен и че полицията е атакувала без да бъде провокирана. — Камерата показа мъж с обезумял поглед и вдигнат юмрук, влачен от двама полицаи. Говорителят отново замълча и после изглеждаше по-жизнерадостен. — Приготовленията за коронацията напредват. Днес кралят и кралицата посетиха Уестминстърското абатство и бяха приети от високопреподобния Джералд Хоукър, декан на абатството. Останали са малко по-малко от час. — На екрана се появи познатата фасада на Уестминстърското абатство и от портала, в сравнение с който изглеждаше съвсем дребна, се появи двойка, която махна кратко на някакви зрители и се скри в очакващата я лимузина с развяващото се кралско знаме. — На държавните глави от целия свят са пратени покани за церемонията през ноември. В кралските конюшни започна работа по излъскването на държавната каляска, традиционно използвана за коронации. Позлатата й ще бъде изцяло възстановена и се оценява на 500 000 лири. Г-н Алън Хармън, депутат от Хъдърсфийлд, днес каза в Камарата на общините, че това е „жестоко бреме върху плещите на британския данъкоплатец“. Дворцовото комюнике днес потвърди, че четиринайсетгодишният принц Дейвид е болен от варицела и е изолиран в училището „Гордънстуун“. Съобщава се, че престолонаследникът прекарва времето си в четене на научнофантастични комикси. А сега, спортните новини от деня. В края на играта Кент водеше с 245 точки в мача си срещу Съри…

Марджъри излезе от стаята, за да приготви вечерята. Джон Ренфрю остана пред телевизора в очакване на резултата на Йоркшир. Никога нямаше време за спорт, но все още следеше срещите по крикет и поддържаше Йоркшир.

Марджъри се засуети из кухнята. Чувстваше се нервна. Тъпият стар крикет. Защо Джон седеше там и гледаше онези глупости? Би могъл да й помогне или поне да разговаря с нея, щом имаше намерение отново да излиза. Зачуди се дали да не си налее още шери, но се отказа. Нямаше смисъл, след като щеше да прекара вечерта сама, а пък и без това бе изпаднала в лекомислено настроение. Тя тръсна салатата на масата и извади хляб и масло. Суфлето току-що беше станало готово. Марджъри се върна в дневната. Джон все още седеше пред телевизора.

— Струва ми се, щеше да нареждаш масата — остро каза тя.

Той неопределено я погледна.

— О, готова ли е вечерята? Ще я наредя само след минута.

— Не, не само след минута. Суфлето е готово и няма да чака. Най-добре го направи сега.

Тя изскочи от стаята и Джон погледна след нея изненадан. После бавно отиде до шкафа, извади вилици и подложки за чинии и ги остави върху масата. Марджъри се върна със суфлето.

— Това ли наричаш нареждане на масата? Къде са салфетките? Ами чашите? И извикай децата. Ще сервирам яденето преди да спадне. — Тя седна до масата.

— Какво има, мила? — невинно я попита той.

— Какво искаш да кажеш? Нищо няма — изръмжа Марджъри.

— Като че ли си ядосана — осмели се да предположи Джон.

— Е, малко съм раздразнена. Единственото, за което те моля, е да наредиш масата, а аз съм приготвила всичко останало и после откривам, че не си свършил нищо. Работя усилено по цял ден и какъв е смисълът? Аз чистя къщата, а вече изобщо не се забавляваме, така че никой не може да разбере това. Приготвям чудесна вечеря, а ти едва хапваш и изчезваш. Спокойно можех да отворя някоя консерва печен боб и ти пак нямаше да забележиш. И ми писна да прекарвам вечерта сама. — Тя се изправи и застана срещу него.

— Марджъри, съжалявам, скъпа. Не разбирах… Виж, тази вечер ще остана вкъщи, ако ти е толкова неприятно. Мислех… искам да кажа, знам, че в последно време не ти обръщам много внимание, но работата страшно много за мен — тя е жизненоважна, Марджъри, но не мога да я върша без да знам, че стоиш зад мен. Ти си най-стабилният елемент в живота ми. Не ти го казвам, защото приемам за даденост, че го знаеш. Просто разчитам на теб. Изобщо не бих могъл да се концентрирам върху работата си, ако знаех, че нещо при теб не е наред.

Тя кисело се усмихна.

— Сега пък ме караш да се чувствам виновна. Разочаровах те, нали? Ти искаш да поддържам домашното огнище, да ти оказвам подкрепа, да стоя зад теб, както стоят жените зад всички велики мъже и прочее, и прочее, и прочее. Е, обикновено върша всичко това с радост, но тази вечер се чувствам малко егоистка. Не е само защото те няма през цялото време. Денят ми беше тежък, непрекъснато имах работа. Трябваше с часове да стоя по опашки, никъде нямаше месо, вече четвърти ден не мога да намеря кой да дойде и да поправи тоалетната, а днес някой е строшил ключалката на гаража и е откраднал няколко инструмента.

— Наистина ли? Не си ми казала.

— Ти не ми даде възможност. Никога не мога да се свържа с теб в проклетата лаборатория. А Ники се върна разплакана от училище, защото г-ца Креншоу без предупреждение се вдигнала и заминала за Тристан да Куна, а знаеш колко я обичаше Ники. Мислех си, че правителството ще сложи край на емиграцията на дефицитните работници. Предполагам, че госпожица Креншоу не е имала нужната квалификация. Във всеки случай, трябваше да утешавам Ники. А после ти позвъни и каза, че водиш Питърсън вкъщи. Честно казано, понякога се чувствам точно като футболна топка, която да подритват насам-натам.

— Защо не си вземеш почивен ден? Да отидеш на пазар в Лондон? Да си купиш рокля. Отиди на театър.

— Сама ли?

— Ти избери деня и ти обещавам, че ще дойда вечерта, за да отидем заедно на някоя пиеса. Какво ще кажеш? Стига да не е от онези нови глупости за мрак и обреченост. Светът вече и без това е в достатъчно лоша форма.

Размекната, тя се засмя.

— О, нещата не са толкова зле, както си мислят всички. Светът е преживял и по-лоши времена. Помисли си за Черната смърт. Или за Втората световна война. Ще преживеем и това. Да, струва ми се, че един ден в Лондон е добра идея. Не съм си купувала нови дрехи от ужасно много време. О, Джон, сега се чувствам малко по-добре. И знаеш ли, всъщност не е нужно да оставаш вкъщи тази вечер. Сигурна съм, че умираш да се върнеш при работата си.

— Ще остана — твърдо каза той. — Кажи ми повече за онова, което са взели от гаража. Знаеш ли, крайно време е да инсталираме алармена система. Мислиш ли, че са били онези преселници от старата ферма?

— О, Господи, Джон — внезапно простена тя, — виж суфлето! Станало е плоско като палачинка! — Марджъри тежко седна и погледна към яденето. После се разсмя. Смехът й постепенно се превърна в ридания. Джон застана зад нея и несръчно я потупа по рамото.

— Не го приемай толкова навътре, скъпа — няколко пъти й каза той.

Накрая Марджъри избърса очите си и изправи глава.

— Е, така или иначе, вече не съм гладна. Не искам да ям това ужасно нещо. Уморена съм. Но децата още не са вечеряли. Предполагам, че ще трябва да им дам нещо.

Тя понечи да се изправи, но Джон я бутна обратно на стола.

— Не, недей. Аз ще им отворя консерва супа или нещо подобно. Върви да си легнеш. Умираш за сън. Не се тревожи за нищо. Тази вечер ще остана вкъщи и ще се погрижа за всичко.

— Благодаря ти, Джон, ти си съкровище. Да, наистина мисля, че трябва да си легна.

Тя го гледаше, докато не влезе в кухнята и уморено се изправи. После едва не избухна отново в смях. Само допреди час-два изпитваше жажда за секс, защото Джон толкова рядко си бе у дома. Сега той щеше да остане тук, а тя беше толкова изтощена, че едва щеше да задържи очите си отворени достатъчно дълго, за да се добере до леглото. Чудесно, нали?