Грегъри Бенфорд
Пейзажите на времето (45)

45.

1998 г.

Джон Ренфрю остана в лабораторията през цялата нощ. Агрегатът работеше и той категорично нямаше да го спре, докато не свършеше горивото. Ако го стореше, не можеше да е сигурен, че отново ще успее да го запали. По-добре беше да продължи и да види какво ще стане. За да не съжалява после.

Той сбърчи лице. Да види какво ще стане ли? Или е станало? Или би могло да стане? Човешкият език не бе подходящ за физика. Глаголът „съм“ не можеше да се склони така, че да отрази виещия се смисъл на времето. Езикът не можеше да се завърти на оста на физиката, не можеше да се приложи усукващ момент, който да накара парадоксите да се разтворят в подреден, безкрайно въртящ се цикъл.

Беше пуснал лаборантите да си вървят. У дома имаха нужда от тях. Навън, на „Котън“, нямаше никакви велосипеди, никакво движение. Семействата си бяха вкъщи, грижеха се за болните или бяха избягали в провинцията. През нощта бе започнал да усеща болката от дизентерията. Навярно от разяждащото вещество от облаците, предполагаше той. Пиеше бутилиран плодов сок и ядеше пакетирани храни от кафетерията. Беше тук от два дни, сам, без да спира, за да си отиде вкъщи да се преоблече. Светът, какъвто го познаваше, се разпадаше, това поне ясно можеше да се види през прозорците на лабораторията. От ранна сутрин в далечината се виеше мазен дим — очевидно никой не се опитваше да угаси пожара.

Той внимателно настрои апаратурата. Чук-чук. Чук-чук. Равнището на тахионовия шум оставаше постоянно. Предаваше новото съобщение за процеса с неврообвивката вече от дни, като от време на време излъчваше еднообразните координати на НД и ДК. От лондонския си кабинет Питърсън му беше продиктувал нови биологически изречения. Гласът му звучеше напрегнато и припряно. Съдържанието на съобщението, доколкото Ренфрю можеше да разбере, обясняваше причината. Ако групата от Калифорния бе права, това нещо можеше да се разпространи по облаците с невероятна скорост.

Ренфрю търпеливо почукваше с Морзовия си ключ, като се надяваше, че фокусирането му е правилно. Беше толкова дяволски трудно да разбереш дали си насочил лъча. Една съвсем малка грешка водеше до грешно x, а оттук и до грешно t. Веднъж бяха успели — доказваше го банковият сейф на Питърсън. Но как да провери сега дали пулсиращите реотани не се забавят дори само с една микросекунда, или пък опасващите полета не отклоняват лъча дори само с един градус наляво? Можеше да вярва единствено на собствените си изчисления. Носеше се по течението в свят, в който t бе времето, чаят беше блудкав, x заместваше пространството, неизвестното, което се носеше във въздуха над него, един мимолетен модел.

Той рязко се отърси от мислите си. Лабораторният стол убиваше задника му. Сега там имаше по-малко тлъстина, сигурно бе отслабнал. Трябваше да добави още малко баласт, да.

Чук-чук-чук — ритмично напяваше Морзовият ключ. — Чук-чук.

Може би отслабването му обясняваше защо стаята се мърда и разтяга, докато я гледаше. За Бога, чувстваше се уморен. В душата му се надигаше изтощен гняв. Седеше тук и чук-чук-чукаше биологическите неща, координатите и всичко останало съвсем безлично и — вече бе сигурен в това — в края на краищата, съвсем безполезно. Страшно отегчително, така си беше. Той се протегна, прекъсна разпознавателната парола, която предаваше редовно и отново започна да я излъчва. Но този път прибави няколко свои собствени забележки за това как бе започнало всичко, за идеите на Маркъм, за безсърдечното копеле Питърсън и така нататък, чак до катастрофата и смъртта на Маркъм. Чувстваше се добре да предава всичко това, да чука думите на Морза, както ги мислеше. Разказваше историята с обикновени изречения, а не в сбития телеграфен стил, който бяха възприели, за да сгъстят биологическата информация. Усещането му доставяше истинско удоволствие, наистина. Цялата проклета работа беше безсмислена, така или иначе лъчът се изливаше в някаква неподозирана космическа миша дупка, тъй че защо да не си достави това последно удоволствие? Чук-чук. Това е историята на живота ми, приятел, написана върху главичка на топлийка. Чук-чук. В пустотата. Чук-чук.

Но след малко гневът го напусна и той спря. Раменете му увиснаха.

Екранът на осцилоскопа се развълнува и тахионовият шум се усили. Ренфрю се втренчи в него. Чук-чук. Той импулсивно изключи предавателния ключ. По дяволите миналото за малко. Той се загледа в хаоса от криви дъги и пресичащи се, танцуващи линии. За кратки периоди от време шумът се разтваряше в тези криволици на екрана. Сигнали, ясно. Някой друг също предаваше.

Постоянни потрепвания на вълнови форми, на равно разстояние едно от друго. Ренфрю ги записа.

ОПИТ ЗА КОНТАКТ ОТ 2349 С ТАХ

и отново неясен шум, който поглъщаше всичко.

Английски. Някой предаваше на английски. От 2349 г.? Навярно. Или може би с тахиони в диапазон от 234.9 киливолта. Или може би просто случайност.

Ренфрю отпи глътка от студеното кафе. Преди няколко дни си бе сварил цял термос и го беше забравил. Надяваше се, че водата не е заразена. Кафето нямаше мириса на кучешка козина, които си спомняше; по-скоро бе като опърлена почва. Той сви рамене и отпи, без повече да се замисля.

Попипа челото си. Пот. Треска. До него долетя странно, далечно мърморене. Гласове? Той отиде да погледне, изненадан от слабостта си, от спотайващата се болка в глезените и бедрата. Би трябвало да прави повече упражнения, автоматично си помисли той и после се засмя. Шумове от боричкане. Дали го бяха чули? Ренфрю погледна в коридора, но там нямаше никой. Само воят на вятъра. Както и скърцането на собствените му обувки по голия бетон.

Той се върна и погледна осцилоскопа. Гърлото му гореше. Опита се да мисли спокойно и ясно за онова, което преди толкова време беше казал Маркъм. Микровселените не бяха като черните дупки, не в смисъла, че цялата материя в тях е сгъстена до безкрайна плътност. Вместо това средната им плътност имаше приемлива стойност, макар и по-висока от нашата. Бяха се образували в началните моменти от съществуването на вселената и бяха завинаги изолирани, живеейки своите микроживоти в нагънатата си геометрия. Новите уравнения на полето на Уикъм показаха, че те са там, между куповете от галактики. „Не можем ний да видим x и t — помисли си той, — откъснати от мен и теб.“ Сега пък го избиваше на поезия, достойна за новия брой на „Таймс“. За най-новия брой.

Изведнъж Ренфрю почувства замайване и седна. Материята се поглъщаше в мрежата на пространство-времето, на диференциалната геометрия. G по n. Тахионът можеше да излиза извън куповете като свободен феникс, чийто полет е определен от завъртулките и ченгелите на Маркъм и Уикъм. Ренфрю потръпна от плъзналия по тялото му хлад.

Нова група избухвания. Той ги записа в тефтерчето си. Дращещата писалка прекъсна изречението.

МИСЛ ПОДСИЛВА РЕЗОНАНСНАТА СТРУКТУРА ЧРЕЗ НАСТРОЙВАНЕ КЪМ СТРАНИЧЕН НОСИТЕЛ

и после вълните отново се загубваха в морето от шум.

Всичко това означаваше нещо за някого, но за кого? Къде? Кога? И пак:

АМСК УЕДЛРУФ КСМДОПРДХТУ АС УТЕУ УЕХРТУ

Грешен език? Код от другата страна на галактиката, от другата страна на вселената? Тази апаратура осъществяваше моментална връзка с всякъде, с всякога. Разговор със звездите. Разговор със сгъстени същества в точица от пространството. Телеграмата от Андромеда щеше да пристигне за по-малко време, отколкото от Лондон. Тахионите минаваха през лабораторията, през Ренфрю, носеха съобщение. Можеха да успеят, само да имаха време…

Той поклати глава. Цялата форма и структура беше разядена от застъпващите се многобройни гласове, от хора на шумове. Всички приказваха едновременно и никой не можеше да чуе другия.

Вакуумните помпи кашляха. Тахиони с големина 10^–13 см пронизваха цели вселени, минаваха през 10²⁸ см охлаждаща се материя за по-малко време, отколкото бе необходимо на окото му, за да абсорбира някой фотон от бледата лабораторна светлина. Всички разстояния и времена се увиваха едно в друго, ексцентричности всмукваха материята на творението. Вълнуваха се събитийни хоризонти и светове се намотаваха в светове. В тази стая се разнасяха гласове, гласове, които крещяха…

Ренфрю се изправи и внезапно му се наложи да се вкопчи в осцилоскопа, за да не падне. Господи, треската. Тя го стискаше в ноктите си, прокарваше огнените си призрачни пръсти през мозъка му.

ОПИТ ЗА КОНТАКТ ОТ 2349. Вече всякаква надежда да се свърже с миналото беше напразна, осъзна той, премигвайки с очи. Стаята се залюля, после се изправи. Сега, когато Маркъм го нямаше, а Уикъм отсъстваше от дни, вече нямаше никаква надежда да разберат какво се бе случило. Тежката ръка на причинността щеше да победи. Успокоителният човешки свят от течащо време щеше да продължи, като Сфинкс, който не издава нито една от тайните си. Безкрайни върволици от дядовци щяха да изживеят живота си в безопасност от Ренфрю.

ОПИТ ЗА КОНТАКТ — отново трепна осцилоскопът.

Но ако не знае къде и кога са те, нямаше никаква надежда да отговори.

Здравейте, 2349-а. Здравейте там. Тук е 1998-а, и x и t, които си спомняте. Здравейте. ОПИТ ЗА КОНТАКТ.

Ренфрю се усмихна с мрачна ирония. Разнасяше се шепот и влагаше в индия сладки думи за утрешния ден. Там имаше някой. Някой носеше надежда.

В стаята беше студено. Ренфрю седеше сгушен сред уредите си, потеше се, гледаше взривовете от вълни. Бе като островитянин от Южното море, който наблюдава самолетите да чертаят величествените си линии по небето, неспособен да им извика. „Аз съм тук. Здравейте, 2349-а. Здравейте.“

Опитваше една модификация на сигналния корелатор, когато лампите изгаснаха. В лабораторията нахлу пълен мрак. Далечният агрегат тракаше и пухтеше в тишината.

Трябваше му доста време, за да намери опипом пътя навън, на светло. Беше мрачно, сиво пладне, но той не забеляза — бе му достатъчно да е навън.

Не можеше да чуе никакъв звук откъм Кеймбридж. Вятърът донасяше кисел дъх. Никакви птици. Никакви самолети.

Ренфрю тръгна на юг към Грантчестър. Погледна веднъж назад към ниския квадратен профил на „Кавендиш“ и на бледата светлина вдигна ръка за поздрав. Помисли си за микровселените, наслоени една в друга като ципи на луковица. Той вдигна глава и макар да му се виеше свят, се втренчи в облаците, някога толкова прекрасна гледка. Над тяхната обвивка бе галактиката, огромен рояк от цветни светлини, въртящи се величествено бавно сред вечната нощ. После сведе очи към изровения, стар път и почувства, че от раменете му се смъква огромна тежест. Вече толкова време миналото го беше парализирало. Бе го умъртвило за реалния свят наоколо. Сега Ренфрю разбра, без съвсем да знае как, че той е завинаги загубен. И вместо да се изпълни с отчаяние, физикът се усещаше щастлив и свободен.

Напред беше Марджъри и несъмнено се страхуваше да е сама. Той си спомни консервите й върху безкомпромисно правите лавици и се усмихна. Щяха да ги изядат за известно време. Щяха да си приготвят набързо храна, както правеха преди да се родят децата. Скоро щеше да им се наложи да отидат в провинцията и да приберат Джони и Ники, разбира се.

Леко запъхтян, с прочистваща се глава, Ренфрю вървеше по пустия път. Като се замислеше, наистина имаше да прави много неща.