Грегъри Бенфорд
Пейзажите на времето (20)

20.

31 май 1963 г.

 

Кандидатският изпит на Албърт Купър започна доста добре. В началото Гейтс, специалист по високоенергийна физика, постави стандартен проблем.

— Господин Купър, да вземем два електрона в едноизмерна кутия. Можете ли да ни напишете вълновата функция за това състояние? — Гейтс приятелски се усмихна, като се опитваше да разпръсне напрежението, типично за тези устни изпити. Студентите почти винаги пропускаха по нещо, неспособни да си спомнят съвсем прости физични данни единствено поради собствената си нервност.

Купър бързо разработи една част от проблема, като нахвърля най-ниското енергийно състояние. После се запъна. Гордън не можеше да определи дали това се дължи на паника, или е премерена тактика на забавяне. Напоследък студентите бяха започнали да използват намръщеното, мълчаливо запъване като метод за извличане на подсказвания от изпитващите. Често се получаваше. След малко Гейтс каза:

— Ами тогава… пространствената част от вълновата функция трябва ли да е симетрична?

— Хм… — накрая отвърна Купър. — Не. Не мисля. Спиновете би трябвало да… — и като спираше от време на време, той успешно довърши въпроса.

Гордън се чувстваше неспокоен, докато Гейтс разхождаше Купър из поредица от рутинни въпроси, предназначени да определят дали кандидатът познава принципната основа на проблема на дисертацията, която предлага да защити. Климатичната инсталация бръмчеше с енергична разсеяност, тебеширът на Купър стържеше и дращеше по дъската. Гордън погледна Бърнард Кароуей, астрофизика. Оттам не очакваше никакви проблеми. Кароуей изглеждаше отегчен, нетърпелив да приключи с този ритуал и да се върне към изчисленията си. Единственият проблем се криеше в четвъртия и последен член на комисията: Айзък Лейкин. Като старши професор в областта на дисертацията на Купър, неговото присъствие беше неизбежно.

Гейтс свърши с простите въпроси и Кароуей със сънливо премигване даде думата на Лейкин. „Започва се“ — помисли си Гордън.

Но атаката на Лейкин не бе толкова директна. Той се зае да обсъжда с Купър собствения му експеримент — обикновено сигурна почва за студента, тъй като тук знанията му бяха най-задълбочени. Лейкин подчерта теоретичната основа на ефектите на ядрен резонанс. Купър бързо написа табличните уравнения. Когато професорът се задълба във въпроса, Купър забави темпото, после спря. Опита тактиката на запъването. Лейкин схвана маневрата и не пожела да му подскаже нищо съществено. Кароуей започна да проявява интерес и за пръв път от началото на изпита седна изправен на мястото си. Гордън се зачуди защо, когато изпаднат в затруднение, студентите винаги предизвикват по-голямо внимание от страна на комисията — дали това не беше инстинктът на ловеца? Или присъщата професорска загриженост, че изпитваният, който по презумпция познаваше материята, докато не докажеше обратното, изведнъж бе проявил фатално невежество? И двата отговора бяха прекалено прости, заключи Гордън.

Лейкин вече беше хванал Купър в крачка. Той го накара да очертае ясна картина на теоретичния модел и да опише базисните предположения. После направи на нищо обяснението на студента. Твърденията му били неясни, обосновката — разводнена. Бил пренебрегнал два важни ефекта. Гордън седеше напълно неподвижно и не искаше да се намесва, защото все още се надяваше, че след пристъпа на тази кратка буря Купър ще се възстанови и ще започне да отговаря правилно. Надеждата му угасна. Гордън си спомни коментара, който преди няколко години Лейкин бе написал върху някаква дисертация: „Млади човече, в тази работа има много оригинални и верни неща. За съжаление онова, което е вярно, не е оригинално, а което е оригинално — не е вярно“.

Кароуей се присъедини с няколко остри въпроса. Купър като че ли тръгна напред, после се върна към тактиката си на мълчаливо отстъпление, за да печели време. Но в един двучасов изпит има повече от достатъчно време, за да бъдат разкрити всички слабости на изпитвания. Кароуей изслуша обърканите отговори на Купър, все още притворил очи, но явно нащрек. По лицето му се изписваше кисело изражение. Гейтс се бе втренчил в Купър, сякаш за да разбере как един студент, изглеждал толкова умен само допреди няколко минути, сега може да изпадне в такова затруднение. Когато Купър се обърна, за да отвърне на атаката на Лейкин, Гейтс поклати глава.

Гордън реши да се намеси. Да защитаваш свой студент по време на кандидатски изпит не беше добра идея, точно защото е прекалено очевидно и означава, че ти също признаваш недостатъците му. Гордън започна да говори, като прекъсна пороя от въпроси на Кароуей. Той отбеляза, че в оставащото време комисията трябва да разгледа формата и подробностите на експеримента на Купър, а те все още не бяха се занимавали с тях. Това подейства. Гейтс кимна. Купър, който бе застанал с гръб, притиснат към черната дъска, се усмихна с явно облекчение. Изпитната зала се изпълни с тихите звуци на ръце, които прелистват страници и на въртящи се в неудобните столове тела: доскорошната атмосфера беше разсеяна. Купър би могъл да възстанови някои от щетите си.

Пет минути изтекоха гладко. Купър обясни експерименталните си устройства, сложните подробности на апаратурата. Той пропусна резултатите от първите си проби.

Лейкин изобщо не хвърли поглед към материалите. Вместо това той прибави няколко свои листа към данните и ги подаде на Купър.

— Г-н Купър, аз не се интересувам само от лесните за разбиране резултати. Сигурен съм, че комисията няма да ги намери за изненадващи. Онова, което искам да разбера, е дали са верни.

— Сър? — с тънък глас каза Купър.

— Всички ние знаем, че в работата ви има… странни… особености.

— Хм, аз…

— Можете ли да ни ги обясните?

Лейкин посочи към своите листове, оставени с лицето нагоре върху масата. Бяха диаграми, представящи внезапно прекъсване на плавните резонансни криви. Гордън ги погледна с лошо предчувствие.

Останалата част от изпита като че ли премина изключително бързо. Купър загуби онази хладнокръвна дистанцираност, която успешно беше запазил по време на предишните въпроси. С колебливи изречения, той характеризира ефекта на спонтанен резонанс. Стремително изложи известното му обяснение и, стигнал до края, се върна назад, без да се докосва до заключенията. Опита се да заобиколи въпроса за причините, предизвикали ефекта. Вече видимо заинтригуван, Кароуей го върна обратно. Намесите на Гордън не помогнаха. Гейтс започна да подкрепя скептицизма на Кароуей, така че Купър се въртеше между Лейкин, Кароуей и Гейтс и срещаше отвсякъде все нови и нови възражения.

— Този въпрос е основен за дисертацията — заяви Лейкин и другите кимнаха. — Той трябва да бъде решен. Единствено г-н Купър знае истината. — Всички в стаята разбираха, че става дума за съобщенията, за Гордън и Сол Шрифър, а не само за точността на електрониката на Купър. Но този изпит беше начин професорите да изразят професионалната си преценка по проблема и битката трябваше да се води на тази основа.

Гордън остави нещата да стигнат дотам, докъдето смееше, за да спечели време от двата часа. Накрая се обади:

— Всичко това е много добре, но не се ли отклоняваме от проблема? Видяхте данните…

— Разбира се — отвърна на удара Лейкин. — Но дали са верни?

— Струва ми се, че не това е въпросът, който обсъждаме. Провеждаме кандидатски изпит. В момента ни интересува дали темата е подходяща… а не крайният резултат.

Гейтс кимна. После, за изненада на Гордън, Кароуей го последва. Лейкин не каза нищо. Сякаш въпросът беше уреден, Гейтс зададе на Купър безвреден въпрос относно апаратурата му. Изпитът наближаваше към края си. Кароуей се отпусна на стола, притворил очи и потънал в собствения си вътрешен свят. Искрата на енергията му отново го бе изоставила. Гордън иронично си помисли как ли данъкоплатците биха възприели своя полубуден държавен служител и после си спомни, че Кароуей следваше работното време на теоретиците. Пристигаше по обяд, готов да замени обеда със закуска. Семинарите и лекциите му продължаваха до вечерта. Тогава вече можеше да се заеме с изчисленията — тоест, с истинската си работа. Този ранен следобеден изпит беше за него упражнение за разсънване.

Истинската работа на Гордън започна, когато Купър излезе от стаята. Това бе времето, когато научният ръководител внимателно изслушваше коментарите и критиките на колегите си, привидно за бъдещо използване в ръководството на изследванията на кандидата. Ловък похват.

Лейкин заговори първи, като изрази съмнение, че Купър разбира проблема. Наистина, призна Гордън, той беше слаб в общата теория. Но студентите-експериментатори по традиция се интересуваха повече от подробностите на лабораторната работа — „галеха апаратурата си“, както се изрази Гордън, за да внесе толкова необходимата нотка на веселост, — отколкото от фините теоретични въпроси. Гейтс се съгласи, а Кароуей се намръщи.

Лейкин сви рамене и отстъпи по този спорен въпрос. Той мълча, докато Кароуей и после на свой ред Гейтс, изразиха някои опасения във връзка с донякъде разводнената работа на Купър по отношение на основни проблеми на физиката — двата електрона в кутия, например. Гордън се съгласи. Лейкин отбеляза обаче, че катедрата по физика само можела да изисква студентите да посещават важните курсове и да се надява, че ще усвоят знанията. Купър вече беше издържал квалификационния изпит на катедрата — три дни писмени разработки, последвани от двучасово устно препитване. Фактът, че знанията на Купър по някои въпроси бяха доста хлъзгави, бе, разбира се, нежелателен. Но какво би могла да стори тази комисия? Гордън обеща да го понатисне по въпросните предмети, за да го накара в крайна сметка да навакса пропуските си. Комисията прие този съвсем стандартен отговор с кимвания.

До този момент Гордън се беше плъзгал по сравнително стабилен лед. Сега Лейкин замислено почука с писалка по масата, цъкна с език и бавно, почти уморено направи преглед на данните на Купър. Истинската проверка за експериментатора, каза той, били неговите данни. Проблемът в дисертацията на Купър бил ефектът на спонтанен резонанс. И точно в това бил въпросът.

— Дисертацията е доказателство, нека си го припомним, а не купчина листове — със сънлива отпуснатост завърши Лейкин.

Гордън се противопостави, доколкото бе по силите му. Феноменът на спонтанен резонанс бил важен, да, но основният въпрос на Купър не бил свързан с него. Темата му била много по-обикновена. Комисията трябвало да разглежда спонтанните резонанси като някакво було, скриващо от време на време по-обикновените данни, които се опитвал да получи Купър.

Лейкин отвърна сериозно на удара. Той цитира статията във „Физикъл Ривю Летърс“, която носела имената на Лейкин, Бърнстейн и Купър. В окончателния вариант на дисертацията трябвало да се споменава за нея.

— А това, разбира се… — тъжен, уморен поглед към Гордън, — … означава, че трябва да поставим на обсъждане целия въпрос за… интерпретацията… на тези… прекъсвания… на резонансните криви.

— Не съм съгласен — изръмжа Гордън.

— Комисията е длъжна да обсъди всички факти — меко отвърна Лейкин.

— Фактът е, че тук Купър се занимава със стандартен проблем.

— Това не е толкова очевидно.

— Виж, Айзък, онова, което правя аз, няма никаква връзка с тази дисертация и с тази комисия.

— На мен ми се струва всъщност — намеси се Гейтс, — че би трябвало по-скоро да се съсредоточим върху възможностите на самия експеримент.

— Точно така — промърмори Кароуей, като се надигна от полудрямката си.

— Купър навярно изобщо няма да се занимава с, хм, теорията за съобщенията — каза Гордън.

— Но трябва да го направи — със спокойна енергичност възрази Лейкин.

— Защо? — попита Гордън.

— Откъде да сме сигурни, че електронната му апаратура функционира нормално? — вметна Гейтс.

— Точно така — съгласи се Лейкин.

— Вижте, в уредите му няма нищо чак толкова особено.

— Кой може да каже? — попита Лейкин. — Сред тях има няколко модификации, които се различават от обичайната резонансна апаратура. Те — ако ги разбирам правилно… — тук Гордън долови лека саркастична нотка, — … са предназначени да увеличат чувствителността. Но това ли е единственото, което правят? Няма ли някакъв непредвиден ефект? Нещо, което кара този експеримент, тази апаратура да засича нови ефекти във въпросното твърдо тяло — индиевия антимонид? Откъде можем да знаем?

— Добър въпрос — измърмори Гейтс.

— Какъв ефект имаш предвид, Айзък? — искрено озадачен попита Кароуей.

— Не зная — призна Лейкин. — Но това е проблемът. Точно това.

— Не съм съгласен — възрази Гордън.

— Не, струва ми се, че Айзък е абсолютно прав — промърмори Кароуей.

— Има известно основание — замислено кимна Гейтс. — Откъде да сме сигурни, че темата е подходяща за дисертация, докато не сме се уверили, че апаратурата ще изпълни целта, определена от Купър? Искам да кажа, ето, Айзък има съмнения. Ти, Гордън — ти смяташ, че всичко е наред. Но мисля, че би трябвало да получим повече информация, преди да продължим.

— Целта на този изпит не е такава — безизразно отвърна Гордън.

— Според мен, въпросът е основателен — рече Кароуей.

— И според мен — съгласи се Гейтс.

Лейкин кимна. Гордън разбираше, че всички те се чувстват неудобно и не искат да оставят проблема да потъне сред подробностите от апаратурата на Купър и теоретичните тънкости. И все пак, Гейтс, Кароуей и Лейкин смятаха хипотезата за съобщенията чисто и просто за измишльотина. Те нямаше да допуснат въпросът да им се изплъзне. Купър не би могъл да обясни всичките си данни, поне не интересните моменти. Докато загадката оставаше нерешена, тази комисия нямаше да одобри дисертацията. Пък и не ставаше дума само за сблъсък между теории. Купър беше слаб в някои важни области. Трябваше да учи повече, повече да чете учебниците. Той никога не се бе проявявал като блестящ студент в аудиторията и сега тази му черта излизаше наяве. Това, плюс въпросът за съобщенията, беше достатъчно.

— Предлагам да не пуснем г-н Купър на този първи опит от кандидантския изпит — меко каза Лейкин. — Нужна му е повече подготовка. Освен това, въпросът за спонтанните резонанси… — поглед към Гордън, — … трябва да бъде решен.

— Точно така — рече Гейтс.

— Хм — сънливо отвърна Кароуей, вече започнал да събира нещата си.

— Но вижте…

— Гордън — с уморено добродушие промърмори Лейкин, — ние сме мнозинство. Би ли ни дал формулярите?

Гордън вцепенено му подаде университетския формуляр за изпита, където трябваше да се подпишат и да отговорят с „да“ или „не“ на въпроса дали Купър е издържал. Формулярът обиколи масата и се върна при него с три отрицателни отговора. Гордън го погледна, все още без да е в състояние да се овладее и да повярва, че всичко е свършило. За пръв път беше научен ръководител на студент, а сега студентът се бе провалил — доста рядко срещано явление. Предполагаше се, че кандатския изпит е формален, по дяволите. Гордън внезапно си помисли за общоприетата теория за научните революции, по време на които се осъществяваше сблъсък на парадигми и новите изместваха старите. В известен смисъл теориите за съобщението и за спонтанния резонанс бяха парадигми, създадени, за да обяснят група тайнствени данни. Две парадигми, каращи се за комат експериментален хляб. Това едва не го накара да се разсмее.

Скърцането на столове и шумоленето на листове хартия го върна към действителността. Той измърмори по нещо на всеки от мъжете, докато излизаха, все още зашеметен от резултата. Лейкин дори му подаде ръка и леко подметна: „Наистина трябва да се оправим с това, нали знаеш“, преди да си тръгне. Докато Гордън гледаше как Лейкин отстъпва назад, той видя, че за другия това бе нежелателен инцидент, свързан с младши член на катедрата, който е тръгнал по наклонена плоскост. Лейкин се беше отказал от по-меките начини за убеждение. Той вече нямаше да дойде при Гордън и внимателно да настоява да се откаже от идеите си. Тези разговори не водеха доникъде — не бяха довели доникъде. Характерите на двама им бяха несъвместими, а в края на краищата това може би бе най-важната част от изследователската работа. Крик и Уотсън не се бяха спогодили с Розалинд Франклин и това беше попречило на сътрудничеството им при решаването на загадката на спиралата на ДНК. Заедно те може би биха се справили по-рано с проблема. Науката изобилстваше от яростни конфликти, много от които се бяха изправяли на пътя на прогреса. Бяха пропуснати огромни възможности — ако Опенхаймър бе преодолял усилващата се изолираност на Айнщайн, навярно двамата биха надхвърлили рамките на труда на Опенхаймър от 1939 г. за неутронните звезди, за да разгледат целия проблем за общата относителност на колабиралата материя. Но те не го бяха направили, отчасти защото Айнщайн беше престанал да се вслушва в другите, затворил се със собствените си сънливи блянове в общата теория на полето…

Гордън осъзна, че седи сам в пустата зала. Долу го чакаше Купър, за да научи резултата. В преподавателската работа имаше моменти на радост, но Гордън внезапно се зачуди дали те можеха да компенсират лошите мигове. Човек губеше три четвърти от времето си с най-лошата част от студентите — добрите изобщо не го затрудняваха. Сега трябваше да слезе долу и да каже на Купър.

Той събра нещата си и излезе. Слънчевата светлина се процеждаше на жълти снопове през прозорците в коридора. Дните бяха започнали да се удължават. Лекциите бяха свършили. За миг Гордън забрави за Купър, Лейкин и съобщенията и остави една-единствена мисъл да пречиства ума му: започваше благодатното лято.