Грегъри Бенфорд
Пейзажите на времето (29)

29.

28 август 1963 г.

 

Равнището на шума в данните от ядрения магнитен резонанс започна да се покачва. С всеки изминал ден беше малко по-високо. Гордън обикновено забелязваше промяната още сутринта, с първото записване на данни. Отначало го отдаваше на бавната повреда в някой елемент. Постоянните проверки на очевидните точки във веригата не доведоха до нищо. Не помогна и тестуването на неочевидните. С всеки ден шумът ставаше все по-силен. Отначало Гордън си мислеше, че може да е нов вид ефект на „спонтанен резонанс“. Сигналът обаче беше прекалено разпокъсан, за да се каже. Той прекара още време в опити да снижи съотношението сигнал/шум. Стигна се дотам, че това накрая отнемаше по-голямата част от работния му ден. Гордън започна да идва и нощем. Сядаше пред включения осцилоскоп и гледаше линиите. Веднъж, когато имаше среща рано на следващата сутрин, той остана да спи в лабораторията. Разлагането на Фурие на спектъра на шума показа известни хармонични компоненти, но и тази следа не доведе доникъде. Междувременно, среднофазовото равнище на шума се покачваше.

— Гордън? Тук е Клаудия Цинс.

— О, здравейте. Не очаквах да ми се обадите толкова скоро.

— Наложи се да се позабавим малко. Дреболии. Нищо важно, но исках да знаеш, че би трябвало да сме в ефир след седмица.

— Добре. Надявам се…

— Да. Да.

 

Навън духаше „вятърът на Санта Ана“. Той прокарваше суха, тежка длан през ниските крайбрежни планински проходи и носеше бодливия дъх на пустинята. Някои индианци го наричаха „червен вятър“. Гордън, затворен в своята поддържана от климатична инсталация лаборатория, леко се изненада, когато си тръгна късно през нощта за вкъщи — въздухът изглеждаше гъст и напластен и разрошваше косата му.

Спомни си този горещ, сух полъх на следващия ден, докато отиваше към сградата на химическия факултет. Рамси, който не бе успял да се свърже с него в кабинета му, му беше оставил съобщение при Джойс, секретарката на катедрата. Гордън мина по декоративния мост, свързващ шестоъгълните сгради. Навлизането на химическа територия носеше сладко-кисел аромат, прекалено силен и сложен, за да може климатичната инсталация да се справи с него. Завари Рамси сред гора от колби и тръби да говори бързо и точно на някакъв студент. Докато приказваше, химикът титруваше разтвор, като отбеляза промените в цвета и добави капка млечна течност в критичния момент. Гордън намери стол и се отпусна на него. В този хаос от скоби, предметни стъкла и реторти като че ли имаше повече живот от отколкото във физическата лаборатория — пъхтенето на помпи и тиктакането на броячи беше сложно сърце, което туптеше в такт със сериозните изследвания на Рамси. На стената висеше схема на гигантската молекулна верига, от която се отделя въглеродният двуокис, за да се превърне във въглехидрат, стълба, изкована от фотони. Сред редица от колби, в които според надписите им имаше различни изотопи, тихо мърмореше брояч за непостоянна сцинтилация. Гордън се размърда, намери къде да се облегне и събори някаква Лилиева чаша. Не се разплиска нищо. Той погледна и откри вътре гъста като лепило и мухлясала утайка от кафе. Всичко тук беше живо. Гордън внезапно си представи този лъскав дворец като пустош от нуклеокиселини, реагиращи на сухия повей на червения вятър навън. В сравнение с тази, неговата лаборатория му се струваше тиха и стерилна. Експериментите му бяха изолирани от пулса на света. Животът обаче сътрудничеше на биохимиците в собственото му изследване. Самият Рамси изглеждаше по-жизнен, докато присвиваше очи, въртеше се наоколо и говореше, като животно, носещо се из дебрите на тази химическа джунгла.

— Извинявай, Гордън, трябваше да свърша с това. Хей, изглеждаш нещо уморен. Времето ли ти е повлияло, приятел?

Гордън поклати глава, изправи се и последва химика в един страничен кабинет. Обзе го леко замайване. „Сигурно е от въздуха тук“ — помисли си той. Това, Санта Ана и нездравия му, кратък сън снощи.

Рамси вече беше на няколко изречения напред, преди Гордън да регистрира този факт.

— Какво? — с предрезгавял от сухия въздух глас попита той.

— Казах, че следите са били навсякъде наоколо. Просто съм бил прекалено сляп, за да ги видя.

— Следите ли?

— Отначало просто търсех предварителни данни. Нали знаеш, нещо, което да ти докара финанси, да заинтересува онези, които отпускат парите. Министерството на отбраната, предполагам. Но това е въпросът, Гордън — нещата вече са по-големи и надхвърлят рамките на Министерството. С тях трябва да се заеме ННФ.

— Защо?

— Защото е важно, ето защо. Онзи ред — „влиза в режим на молекулярна симулация, имитираща приемник“ — това е ключът. Взех разтвор като описания в съобщението. Нали знаеш, неща, които се отлагат в земята, пестициди, тежки метали — кадмий, никел, живак. Включих и някои полимерни молекули. Накарах един студент да подготви нещата. Латитинова верига, както се казва в съобщението. Един приятел от „Дюпон“ ми зае някои от техните експериментални полимерни проби.

— Успя ли да откриеш наименованията, които дава съобщението?

Рамси се намръщи.

— Не, това е загадката. Онова мое приятелче казва, че нямат нищо такова. А Спрингфийлд твърди, че нямат и пестицид „AD45“. На това място сигналът ти трябва да е объркан.

— Значи не си успял да го повториш?

— Не точно — но на кого е изтрябвала точност? Онова, което представляват тези полимерни сладурчета, е подвижно.

— Откъде можеш да си…

— Виж, отнесох пробата долу до „Скрипс“. Заведох Хъсинджър на обед, говорихме за проекта. Накарах го да ми позволи да ползвам някои от коритата за тестуване на морска вода. Първокласни са — постоянна температура и соленост, постоянно наблюдение и всичко останало. И много слънчева светлина. И… — той замълча, като потискаше усмивката си, — цялото проклето нещо се оказа истина. До последната буква.

— Имаш предвид цъфтежа на диатомея, нали?

— Естествено, само че това е по-късен етап. Онези полимерни копелета се развиват адски бързо, казвам ти. Морската вода отначало е обикновена, свръхнаситена с кислород. След два месеца започнахме да получаваме странни данни на кислородната колона. Става дума за измерване на кислородното съдържание във вертикална колона вода с височина може би трийсет метра. После планктонът започна да се променя. Просто ни се изплъзваше — мъртви или странни нови форми.

— Как?

Рамси сви рамене.

— В твоето съобщение се казва „вирусно отпечатване“. Глупости, струва ми се. Каква е връзката между вируса и морската вода?

— А каква е връзката между пестицидите и планктона?

— Да, добър въпрос. Не знаем. Другата фраза, която си получил — „може да превърне неврообвивката на планктона в своя собствена химична форма, използваща околното съдържание на кислород, докато равнището му не спадне до стойности, фатални за по-голямата част от по-висшата хранителна верига“ — звучи така, като че ли някой знае, нали?

— Очевидно.

— Да, защото това не се съгласува с откритите от нас резултати.

— Че поглъща кислорода?

— И то как — вдигна вежди Рамси. — Пък и се разпространява страшно бързо. Онзи разтвор превръща планктона в самия себе си, така изглежда. Освен това отделя някои доста смъртоносни странични продукти — хлорни бензини, полихлорни бифенили, всевъзможни лайна. Хвърли един поглед на това.

Той извади със замах снимка от една папка. Мършава риба с изцъклени очи върху бетонна плоча. Зелена със сини линии, с подути устни. Бледа червенина под хрилете.

— Устни ракове, асиметрии, тумори. Хъсинджър пребледня, когато видя какво съм направил с експерименталната му риба. Виж, той обикновено не се тревожи за разпространяване на зараза в коритата. Морската вода е студена и солена. Това убива болестотворните организми, всички, освен някои…

Гордън обърна внимание на паузата.

— Освен какво?

— Освен някои вируси, каза Хъсинджър.

— Ъ-хъ. „Вирусно отпечатване“. А тази риба…

— Хъсинджър изолира моите корита и ги спря. Цялата ми риба е мъртва.

Двамата мъже се спогледаха.

— Чудя се кой ли го използва по Амазонка — тихо каза Рамси.

— Руснаците? — Тази възможност сега изглеждаше на Гордън съвсем реална.

— И къде е стратегическата изгода?

— Може да е някакъв инцидент.

— Аз не… Все още ли не знаеш защо засичаш това с апаратурата си за ядрен магнитен резонанс?

— Не.

— Онези глупости на Сол Шрифър…

Гордън презрително махна с ръка.

— Не беше моя идея. Забрави го.

— Не можем да забравим това — вдигна снимката с рибата Рамси.

— Не, не можем.

— Хъсинджър иска да го публикуваме незабавно.

— Давайте.

— Сигурен ли си, че не е свързано с Министерство на отбраната?

— Не, виж… това беше твоя идея.

— Но ти не я опроверга.

— Да кажем, че не исках да издавам източника си. Сам видя какво стана, когато научи Шрифър.

— Да — резервирано и преценяващо го погледна Рамси. — Доста си потаен.

Гордън реши, че това не е честно.

— Ти започна да говориш за Министерството. Аз не съм казвал нищо.

— Добре, добре. Хитро, обаче.

Гордън се зачуди дали Рамси не го мисли за „хитър евреин“. Но всъщност, залови сам себе си в тази мисъл. За Бога, каква параноя. Започваше да се държи като майка си, винаги подозрителен към неевреите.

— Съжалявам — каза той. — Страхувах се, че няма да се заемеш с проблема, ако не го направя, хм…

— Хей, няма нищо. Голяма работа. По дяволите, та ти ме наведе на нещо фантастично. Наистина важно.

Рамси потупа снимката. Двамата мъже замислено я погледнаха. Последва мълчание. Устните на рибата бяха като издути балони, цветовете ужасяващо не на място. В тишината Гордън чуваше лабораторията извън малкия кабинет. Постоянното пухтене и тиктакане продължаваше независимо от двамата мъже, ритми, сили, гласове. Нуклеокиселините се търсеха в капилярите от стъкло. Остър мирис прорязваше въздуха. Струеше студена светлина. Тик-так, тик-так.

 

Сол Шрифър гледаше от корицата на „Лайф“ с небрежна самоувереност, прехвърлил ръка през паломарския телескоп. Материалът в списанието беше озаглавен „Сражаващият се екзобиолог“. Имаше снимки на Сол, съзерцаващ фотография на Венера, Сол, наблюдаващ модел на Марс, Сол пред пулта за управление на радиотелескопа в Грийн Банк. Един абзац се отнасяше до съобщението. До големите магнити стоеше Сол, зад него се виждаше Гордън. Физикът гледаше в пространството между магнитните полюси и очевидно не правеше нищо. Ръката на Сол се допираше до някакви жици и като че ли се готвеше да ги оправи. Ядрено-магнитно-резонансните сигнали се описваха като „противоречиви“ и „яростно оспорвани от повечето астрономи“. Цитираха Сол: „В тази област човек рискува. Понякога губи. Но може и да спечели“.

 

— Гордън, твоето име се споменава само веднъж. И толкова — каза Пени.

— Статията е за Сол, не го забравяй.

— Но нали точно затова той е там. Използва твоя…

— Успех — подигравателно довърши Гордън.

— Ами, не, но…

 

Гордън хвърли чертежа върху бюрото на Рамси.

— Дал ли съм ти екземпляр от това?

Рамси го взе и смръщи вежди.

— Не. Какво е това?

— Друга част от сигнала.

— А, да, спомням си. Показаха го по телевизията.

— Точно така. Шрифър го показа.

Рамси разгледа преплетените криви.

— Знаеш ли, тогава не ми заприлича на нищо. Но…

— Да?

— Ами, изглежда ми като някаква молекулярна верига. Тези точки…

— Тези, които съм свързал ли?

— Да, предполагам. Ти ли пръв го начерта?

— Не, Сол го разчете от закодирани сигнали. Та какво за тях?

— Ами, може би не е просто хаос от криви. Може би точките са молекули. Или атоми. Азот, водород, фосфор.

— Като ДНК.

— Е, това не е ДНК. По-сложно е.

— По-сложно или по-комплексно?

— По дяволите, не знам. Каква е разликата?

— Ти смяташ, че има някаква връзка с онези полимерни молекули?

— Възможно е.

— Онези имена от съобщението. Дюпон и Спрингнезнамкойси.

— Дюпон Аналган 58. Спрингфийлд AD45.

— Възможно ли е това да е едно от тях?

— Онези продукти не съществуват, казах ти вече.

— Добре. Добре. Но възможно ли е да са нещо подобно?

— Може би. Може би. Виж, защо не ме оставиш да видя дали ще успея да разбера нещо?

— Как?

— Ами, ще опитам да подредя атомите на местата във веригите. Ще видя какво се получава.

— Така, както Крик и Уотсън са направили ДНК ли?

— Ами, да, нещо подобно.

— Чудесно. Може би това ще разплете част от…

— Не разчитай много. Виж, най-важен е експериментът. Загубата на кислород, рибата. Заедно с Хъсинджър ще го публикуваме веднага.

— Добре, прекрасно и…

— Нали не възразяваш?

— Ъ? Защо?

— Искам да кажа, Хъсинджър смята, че би трябвало да го публикуваме заедно с него. Ако с теб искаме да напишем статия върху съобщението и неговото съдържание, казва Хъсинджър, това било друг…

— А, разбирам. — Гордън се залюля назад със стола си. Чувстваше се уморен.

— Искам да кажа, че не съм съгласен с него, но…

— Не, няма значение. Не ми пука. Публикувайте го, за Бога.

— Наистина ли нямаш нищо против?

— Тогава просто ти казах да хвърлиш един поглед. Е, ти го направи и откри нещо. Чудесно.

— Идеята не беше моя, а на Хъсинджър.

— Знам това.

— Е, благодаря. Наистина. Виж, ще помисля върху чертежа на тази верига, която ми донесе.

— Ако е верига.

— Да. Но искам да кажа, че навярно можем да го публикуваме. Заедно.

— Добре. Добре.

 

Резонансните криви оставаха плавни. Равнището на шума обаче продължаваше да расте. Гордън прекарваше все повече време в лабораторията, като се опитваше да потисне електромагнитните смущения. Бе завършил повечето от бележките си за лекциите пред специализантите по класически електромагнетизъм, така че беше свободен да се занимава с изследванията. Той остави подготовката на пробите, за да отдели повече време на апаратурата за ядрен магнитен резонанс. Купър все още смилаше собствените си данни. Шумът не изчезваше.