Грегъри Бенфорд
Пейзажите на времето (2)

2.

Марджъри заключи кухненската врата зад себе си и заобиколи покрай къщата, понесла кофа с храна за пилетата в ръка. Задната морава беше спретнато разделена на четири с тухлени пътеки със слънчев часовник по средата. По силата на навика тя вървеше по пътеката и не стъпваше по мократа трева. Зад моравата се намираше симетричната розова градина — единственият й любим проект. Докато минаваше през нея и разкъсваше паяжините с тялото си, жената спираше тук-там, за да откъсне някой увяхнал цвят или да помирише някоя пъпка. Още бе рано, но няколко рози вече разцъфваха. Докато вървеше, тя говореше на всеки храст.

— Шарлот Армстронг, справяш се много добре. Виж всичките тези пъпки. Ще бъдеш истинска красавица това лято. Тифани, как си? Виждам по теб листни въшки. Ще трябва да те напръскам. Добро утро, кралице Елизабет, изглеждаш съвсем здрава, но стърчиш прекалено навътре в пътеката. Трябваше да те окастря повече от тази страна.

Някъде от далечината Марджъри чуваше чукане, което се редуваше с трелите на кацналия върху живия плет синигер. Със сепване осъзна, че чукането идваше откъм собствената й къща. Не можеше да е нито Хедър, нито Линда — те щяха да заобиколят отзад. Марджъри се обърна. От листата западаха дъждовни капки, когато тя се понесе покрай розовите храсти, бързо пресече моравата и заобиколи къщата, като остави кофата до кухненската врата.

Неугледно облечена жена с кана в ръка се извръщаше от предната врата. Изглеждаше така, сякаш беше прекарала цялата нощ на открито — косата й бе сплъстена и по лицето й имаше сажди. На ръст беше приблизително колкото Марджъри, но доста слаба и с увиснали рамене.

Марджъри се поколеба. Жената също. Те се гледаха през подковообразната извивка на чакълената алея. После Марджъри се приближи.

— Добро утро. — Канеше се да попита: „С какво мога да бъда полезна?“, но се сдържа, тъй като изобщо не бе сигурна, че иска да направи каквото и да е за тази жена.

— Добрутро, госпойце. Можете ли да ми заемете мъничко млеко, как мислите? Отдавна обикалям за млеко, пък дицата още не съ закусвали. — Говореше уверено, но някакси неискрено.

Марджъри присви очи.

— Откъде сте? — попита тя.

— Току-що се нанесохме в старата ферма надолу по пътя. Само малко млеко, госпожо? — Жената се приближи до нея и протегна каната.

„Старата ферма… но тя е изоставена — помисли си Марджъри. — Трябва да са от преселниците.“ Тревогата й се усили.

— Защо идвате тук? По това време на деня магазините са отворени. По пътя има и ферма, нали знаете, откъдето можете да купите мляко.

— Хайде, госпожо, нема да ме накарате да вървя километри, докато малките ме чакат, нали? Шъ ви го върна. Не ми ли вярвате?

„Не“ — помисли си Марджъри. Защо жената не беше отишла при някой от своите хора? Само на няколко метра по-нататък имаше къщички, построени от Съвета.

— Съжалявам — твърдо отвърна тя, — но нямам излишно мляко.

За миг очите им се срещнаха. После жената се обърна към градината.

— Излизай, Рог — извика тя. От рододендроните се появи висок, мършав мъж, който влачеше за ръка малко момче. Марджъри с усилие се сдържа да не издаде тревогата си. Тя вцепенено стоеше с леко отметната назад глава, като се опитваше да изглежда така, сякаш владееше положението. Мъжът се потътри към тях и застана до жената. Ноздрите на Марджъри леко се разшириха, когато долови киселия мирис на пот и дим. Човекът носеше дрехи, които трябва да произхождаха от много различни източници — платнен каскет, дълъг, раиран колежански шал, вълнени ръкавици, всички пръсти на които бяха скъсани, летни сини еспадрили, панталони, с няколко сантиметра по-къси и по-широки от необходимото и нелепа жилетка с щедра бродерия под пепеляво, старо изкуствено яке. Навярно бе приблизително на възрастта на Марджъри, но изглеждаше поне десет години по-стар. Лицето му беше набръчкано, с дълбоко разположени очи и брадичката му бе обрасла с неколкодневно стърнище. Тя осъзнаваше контраста между себе си и тях — закръглена, загладена, с бухнала след измиването коса, със защитена от кремове и лосиони кожа, облечена в дрехите, които наричаше „старото ми работно облекло за градината“, мека синя вълнена пола, ръчно плетен пуловер и яке от овча кожа.

— И очаквате да ви поверваме, че немате ни’кво млеко у къщата, а, госпожо? — изръмжа мъжът.

— Не съм казвала подобно нещо — рязко отвърна Марджъри. — Имам достатъчно за собственото си семейство, но не повече. Надолу има още много къщи, в които можете да опитате, но ви предлагам да отидете до селото и да си купите. Няма и километър дотам. Съжалявам, че не мога да ви помогна.

— Майната ви. Просто не искате. Сичките сте надути, богаташи такива. Искате да си го кътате сичкото за себе си. Вижте се к’во имате — толкоз голема къща и само за вас, мо’ем да се обзаложим. Вий не знайте к’ъв е тежък животът ни. Не съм имал работа от четири години и нема де да живейм, пък вий сте си добре…

— Рог — предупредително каза жената и стисна ръката му. Той се освободи с дръпване и се приближи една крачка към Марджъри. Тя не отстъпи и усети прилив на гняв. Какво право имаха да идват тук и да й крещят, по дяволите, в собствената й градина?

— Вече ви казах, че имам достатъчно само за собственото си семейство. Времената са тежки за всички — студено отвърна тя. „Но аз никога няма да тръгна да прося — помисли си Марджъри. — Тези хора нямат никаква морална твърдост.“

Мъжът се приближи още повече. Тя инстинктивно отстъпи назад, за да запази разстоянието помежду им.

„Времената са тежки за всички“ — повтори той, като имитираше акцента й. — Малко прекалено тежки, а? Прекалено тежки за сички останали, щом си имате ’убава къща, храна и сигур кола и теливизор. — Погледът му шареше по къщата, спирайки се на гаража, телевизионната антена на покрива, на прозорците. Слава Богу, че бяха заключени, помисли си тя, а също и предната врата.

— Вижте, не мога да ви помогна. Бихте ли си тръгнали? — Тя се обърна и понечи да завие обратно покрай къщата. Мъжът закрачи след нея. Жената и детето мълчаливо ги последваха.

— Да, точно тъй, просто ни обръщате гръб и съ прибирате в големата си къща. Нема да съ избавите от нас толкоз лесно. Настъпва денят, когат шъ требва да слезете от проклетата си висота…

— Ще ви бъда благодарна, ако…

— Стига, Рог!

— Изпели сте си веч песента. Шъ има революция и тогаз вий шъ молите за помощ. И си мислите, че шъ я получите? Хич нема да я бъде!

Марджъри ускори ход и почти се затича, като се опитваше да се избави от него преди да стигне до кухненската врата. Когато мъжът се приближи иззад нея, тя бъркаше в джоба си за ключа. От страх да не я докосне, Марджъри се извъртя и застана лице в лице с него.

— Махайте се оттук. Вървете си. Не ме безпокойте. Отидете при властите. Разкарайте се от земята ми!

Мъжът отстъпи назад. Тя грабна кофата с храната за пилетата, като не искаше да остави навън нещо, което той да може да открадне. Слава Богу, ключът се превъртя лесно и тя затръшна вратата точно, когато човекът се качваше по стъпалата. Марджъри заключи. Той извика през вратата:

— Проклета надута курва. Хич и не ти пука, че гладуваме, нали?

Марджъри се разтрепери, но извика в отговор:

— Ако не си тръгнете веднага, ще извикам полиция!

Тя обиколи къщата и огледа прозорците. Лесно можеха да се счупят. Почувства се уязвима, хваната в капана на собствения си дом. Дишането й беше ускорено и плитко. Гадеше й се. Мъжът все още викаше навън, а езикът му ставаше все по-нецензурен.

Телефонът бе на масата в хола. Тя вдигна слушалката и я допря до ухото си. Нищо. Няколко пъти натисна бутона. Нищо. По дяволите, по дяволите, по дяволите. Да се повреди в такъв момент. Случваше се често, разбира се. „Но не и сега“ — помоли се тя. Разклати слушалката. Пак тишина. Беше напълно откъсната от света. Ами ако мъжът разбиеше вратата? Мислите й препускаха и търсеха евентуално оръжие — ръженът, кухненските ножове… О, Боже, не, по-добре да мине без каквото и да е насилие, те бяха двама, пък мъжът изглеждаше отвратителен маниак. Не, можеше да излезе отзад. През френските прозорци в дневната. Да изтича до селото за помощ.

Вече не го чуваше да вика, но се страхуваше да се покаже на прозореца и да види дали още е там. Отново опита телефона. Пак нищо. Затръшна слушалката. Съсредоточи вниманието си към вратите и прозорците, като се опитваше да чуе някакъв звук от нахлуване. После чукането на предната врата се поднови. С облекчение разбра къде е мъжът и че все още е навън. Тя почака, вкопчила се в ръба на масата. „Върви по дяволите“ — прокле го Марджъри. Чукането се повтори. След малко по чакъла захрущяха стъпки. Отиваше ли си най-сетне? О, Боже! Как можеше да се избави от него?

— Марджъри! Хей, Марджъри, там ли си? — извика я някакъв глас.

Изпълни я прилив на облекчение и усети, че в очите й напират сълзи. Беше прекалено слаба, за да помръдне.

— Марджъри! Къде си? — Гласът се отдалечаваше. Тя се стегна, отиде до кухненската врата и я отвори.

Приятелката й Хедър се насочваше към градинската барака.

— Хедър! — извика тя. — Тук съм.

Хедър се обърна и се приближи към нея.

— Какво става? Изглеждаш ужасно.

Марджъри излезе навън и се огледа.

— Няма ли го? — попита тя. — Тук имаше един страшен човек.

— Оръфан мъж с жена и дете ли? Тъкмо си тръгваха, когато дойдох. Какво е станало?

— Искаше ми назаем малко мляко. — Тя започна да се смее с леко истерична нотка. Думите звучаха толкова обикновено. — После стана груб и се разкрещя. Преселници са. Снощи са се нанесли в онази празна ферма надолу по пътя. — Марджъри се отпусна на един от столовете. — Господи, беше ужасно, Хедър.

— Вярвам ти. Изглеждаш съвсем потресена. Не ти прилича, Марджъри. Мислех, че си в състояние да се справи с всичко, дори с яростни и опасни преселници. — Тонът й беше шеговит и Марджъри й отвърна по същия начин.

— Ами, бих могла, разбира се. Ако беше влязъл, щях да го халосам по главата с ръжена и после да го намушкам с някой кухненски нож.

Тя се смееше, но не й бе до смях. Дали наистина си беше помислила подобно нещо?