Грегъри Бенфорд
Пейзажите на времето (31)

31.

Маркъм разпръсна работните си книжа върху тясната малка подвижна масичка, която му предлагаше самолетът. Беше притиснат до прозореца и му предстояха отегчителни часове над Атлантика. Уравненията на Кати Уикъм се носеха пред него, флексорни индекси го подканяха да ги върти по един или друг начин, гъсто изписани символи обещаващо се притискаха един в друг.

— Обядът, сър — измърмори професионално безизразната стюардеса. Тази нотка на любезност трябваше да добави блясък към небрежно поставената върху подвижната масичка картонена кутия. Маркъм я отвори. Дъжд от пакетчета се изсипа върху книжата му. Съдържаха сега универсалните модулни храни. Той разгъна едно от тях и откри вътре задължителното гумено пиле. Неохотно отхапа от него. Клисаво, кисело нещо. Единственото, което съхраняваше изискаността, бе отсъствието на пластмасова опаковка, помисли си той. Бомбардировките над саудитските петролни полета преди няколко години рязко беше сложило край на това и бе върнало скромния картон. Меката сива повърхност на опаковката му напомни детството му, преди въглеводородите да завладеят света. Хуманизиращата страна на хартиените опаковки се криеше в простия факт, че те приемаха, че допирът на молив означава написване на нещо. Лъскавината на пластмасата отхвърляше отпечатъка на временните й собственици. Странно, той надраска новите уравнения на квантовото поле върху кутията. Елегантните епсилони и делти величествено замаршируваха през семплия надпис „ЮНАЙТИД ЕЪРЛАЙНС“. Маркъм разсеяно задъвка. Времето минаваше. Той откри начин да раздели флексорните елементи на няколко редуцирани уравнения. После нареди по двойки компонентите на полето. Нахвърли странични изчисления, за да провери правотата си. Другите пътници се движеха в далечината. След малко петте нови уравнения лежаха косо през ръба на кутията. Три от тях, подозираше Маркъм, бяха негови стари познайници: уравненията на Айнщайн с изменения за квантовите ефекти, когато дължината на скалата стане достатъчно малка. Бяха добре известни. Другите две като че ли означаваха нещо повече. По-дълбокото чувство за квантовите ефекти добавяше нов член тук, хаос от флексори там. Изглежда нямаше начин да редуцира по-нататък системата. Той разсеяно ги почука с молива и се намръщи.

— Леле, я вижте! — извика мъжът до него. Маркъм погледна през своя прозорец. Пред тях висеше огромен, серножълт и нашарен с оранжево облак. — За пръв път виждам такова нещо — възбудено каза човекът. Маркъм се зачуди дали пилотът ще прелети през него. След секунди прозорецът се замъгли и той разбра, че вече минаваха през по-долен пласт от жълтата маса пред тях. Самолетът се наклони, започна да се издига и налягането го притисна към седалката.

— Точно пред нас, приятели, е един от онези облаци, за които чуваме напоследък. Минавам през него, за да го видите по-добре.

Това обяснение се стори на Маркъм прозрачно фалшиво. Пилотите не променяха височината по прищявка. Облакът изглеждаше тежък и някак си по-солиден от пухестите бели вълма около него. През горната му част се виеха тъмносини спирални нишки, които му придаваха куполообразен профил.

Маркъм измърмори нещо и се върна към книжата си. Преписа новите уравнения от картона и започна да ги проучва, като се опитваше да се дистанцира от тънкия, висок писък на двигателите. Веднъж един инженер му бе казал, че равнището на шума на новото поколение свръхскоростни двигатели било непоносимо. „Рокуел Интернешънъл“ трябвало да направи прекомерни разходи, за да приглуши остротата на звука. Загубили шест месеца, за да скрият писъка под успокоително басово покривало, така че топлите тела вътре да не го усещат и да останат доволни в металната прегръдка. Е, при него нямаше полза. Винаги бе проявявал чувствителност към звука. Той откри запушалките за уши в стегнатия с ластик джоб пред себе си и си ги сложи. Единственият остатък от писъка на двигателите бе акустично вибриране, което проникваше през краката му и отекваше в зъбите му.

Прекара един час в проверка на новите уравнения. Те даваха разумни решения на ограничени проблеми, които той знаеше. При малка дължина на скалата и ако пренебрегнеше гравитационните ефекти, получаваше стандартните уравнения на теорията на относителните частици. Решенията на Айнщайн се получаваха лесно с няколко плавни замаха на молива. Но когато уравненията на Уикъм се вземеха изцяло, без да се стъпва встрани върху позната почва, те ставаха неразбираеми.

Маркъм примижа към кратките, сбити знаци. Ако разкъсаше този възел от символи тук, ако просто ги пренебрегнеше… но не, така не беше правилно. Тук трябваше да се направи нещо повече от безпощадно разместване. Работата трябваше да придобие усещането за вярност, да се плъзга напред по собствената си инерция. Въпросите на естетиката стояха над логическите стандарти. Новите разработки във физиката винаги даваха на първо място логична структура, която бе по-елегантна. Второ, щом бъдеше разбрана, структурата ставаше не само елегантна, тя беше и по-проста. Трето, от структурата произтичаха последствия, по-сложни отпреди. Постоянно присъстващият капан в търсенето на нови пътища бе да объркаш стъпките. Това трудно можеше да се обясни на някой философ — в математическото изкуство имаше нещо, което ти избягваше, ако не го потърсиш. Платон бе велик философ и беше решил, че иска планетите да се движат в системи от кръгове, съчетани в едно, за да дадат наблюдаваните орбити. Но както бе открил Птолемей, законите, необходими, за да се получат тези свързани кръгове, бяха ужасяващо сложни. А това би означавало, че сложните закони ще доведат до прости последствия, което нямаше да е правилно. Така всички трудове на Птолемей представляваха теория, която дрънчеше и пъшкаше с въртящи се кристални сфери и скърцащи зъбни колела в някаква гибелна машина.

От друга страна, теорията на Айнщайн беше логически по-елегантна от тази на Нютон. Фина, но проста. Нейните последствия бяха много по-сложни за разработване, което бе правилният резултат. Маркъм разсеяно се почеса по брадата. Ако имаш това предвид, още преди да започнеш, можеш да отхвърлиш много подходи, знаейки, че те в крайна сметка ще се окажат грешни. Всъщност, нямаше избор между красота и истина. Трябваше да постигнеш и двете. В изкуството елегантността се криеше в блудността на думите, извъртани по различен начин от всяко поколение критици. Във физиката обаче, човек трябваше да научи от миналите хилядолетия един деликатен урок. Теориите бяха по-елегантни, ако можеха математически да се трансформират в други рамки, от други наблюдатели. Теорията, която оставаше непроменена при най-цялостната трансформация, бе най-гъвкава, най-близка до универсалната форма. Симетрията SU(3) на Гел-Ман беше подредила частиците в универсални редици. Групата на Лоренц, изоспинът, каталогът на свойствата, означен като Странност, Цвят и Чар — всички те оформяха ефирното Число в конкретното Нещо. Така че, за да надхвърли рамките на Айнщайн, човек трябваше да следва симетрията.

Маркъм драскаше уравнения по пожълтялото си тефтерче и ги проверяваше. Беше възнамерявал да прекара това време в разработване на тактиката си с ННФ, но в сравнение с истинската наука, политиката бе пълен боклук. Опита други подходи, като усукваше компактните флексорни символи, втренчил поглед в мъглата от знаци. Той имаше един ръководен принцип: природата изглежда обичаше уравненията да се представят в различни диференциални форми. За да откриеш верните изрази…

Маркъм разви уравненията, които управляваха тахионите в плоското пространство-време, изпълнявайки упражнението като ограничен случай. Той кимна. Тук бяха познатите квантовомеханични вълнови уравнения, да. Знаеше докъде водят те. Тахионите можеха да предизвикат вероятностна вълна, която да се движи назад-напред във времето. Уравненията показваха как ще се движи тази вълнова функция, от минало към бъдеще, от бъдеще към минало, като някакъв развален превключвател. Създаването на парадокс означаваше, че вълната няма край, а вместо това установява постоянен вълнов модел, като вълничките покрай океански вълнолом, които ту се издигаха, ту спадаха, но винаги се връщаха в ред, наложен на безстрастното лице на кипящото море. Единственият начин да се реши парадокса беше да се намесиш, да нарушиш модела, като кораб, който разсича вълните и оставя зад себе си спирална следа. Корабът бе класическия наблюдател. Но сега Маркъм прибави термините на Уикъм и направи уравненията симетрични, като размести тахионите. Той потърси в чантата си статията на Гот, която му беше дала Кати. Ето: „Време-симетрична, материална и антиматериална космология на тахионите“. Доста голям залък, наистина. Но решенията на Гот бяха там, блестяха върху страницата. Там бяха силите на Уилър-Фейнман и смесваха решенията на предните и забавените тахионови вълни с неевклидови задачи. Маркъм премигна. В тишината на запушалките си за уши той седеше съвсем неподвижно, очите му шареха, въображението му скачаше напред, за да види къде ще се съберат и разделят уравненията, за да разкрият нови ефекти.

Вълните все още стояха, неми и объркани. Но не оставаше роля за кораба, за класическия наблюдател. Старата идея в конвенционалната квантова механика беше да се позволи на останалата част от вселената да бъде наблюдател, тя да накара вълните да спрат. В тези нови флексорни термини обаче, нямаше път за отстъпление, нямаше начин да се остави вселената като цяло да бъде стабилна точка, от която да се измерват всички неща. Не, вселената бе здраво взаимосвързана. Тахионовото поле съединяваше всеки фрагмент материя с всички останали. Прикачването на още частици в системата само влошаваше нещата. Старите квантови теоретици, от Хайзенберг и Бор насетне, донякъде бяха изпаднали в метафизика по този въпрос, спомни си Маркъм. Вълновата функция прекъсваше и това беше неотменим факт. Вероятността за получаване на някакво решение бе пропорционална на амплитудата на това решение в цялата вълна, така че накрая получаваш само статистическа преценка на онова, което би се получило при експеримент. Но при тахионите онзи метафизичен нюанс не вървеше. Термините на Уикъм…

Внезапно движение привлече вниманието му. Някакъв пътник от съседната редица се беше вкопчил в стюарда с изцъклени очи. Лицето му се бе сгърчило от болка. Разтеглена уста, побелели устни, кафяви зъби. По бузите му избиваха розови петна. Маркъм извади запушалките от ушите си. Сепна го немощен писък. Стюардът положи мъжа по средата на пътеката между редиците и натисна надолу отчаяно дращещите му ръце.

— Не мога… не мога… да дишам!

Стюардът измърмори нещо успокоително. Мъжът силно се тресеше, очите му се бяха обелили. Двама стюарди го пренесоха покрай Маркъм. Той усети остър мирис откъм болния мъж и сбърчи нос, като побутна очилата си нагоре. Мъжът се задъхваше на студената светлина. Маркъм върна запушалките в ушите си.

Отново се отпусна в тишината на забравата, долавящ единствено успокоителното бръмчене на двигателите. Без издигането и заглъхването на звуците, светът беше някак си задушен и порест, сякаш класическият ефир на Максуел бе действителност. Маркъм се отпусна за миг и се замисли колко обичаше това състояние. Съсредоточаването върху някой сложен въпрос можеше да извиси човек в изолирана, фина перспектива. Много неща можеха да се видят само от разстояние. Още от детството си той бе търсил това усещане за освобождаване, за отдалеченост от компрометирания хаос на света. Беше използвал чувството си за хумор, за да се дистанцира от хората, да, да ги държи на безопасно разстояние от центъра, в който живееше. Дори Джан, понякога. Човек трябваше да си създава ясен език за света, за да преодолее сблъсъците на живота, да замени ежедневната житейска болка, жестокостта и мрачната пустота с… не, не с увереност, а с незнание, с което да живее. Дълбоко незнание, но все пак познаващо собствените си граници. Границите бяха жизненоважни. Галилеевите блокове, плъзгащи се по мраморните италиански фоайета, чиято гладка страна се подчиняваше на твърдата ръка на инерцията — те всъщност бяха карикатури на света. Аристотел до болка бе разбирал ужасния факт, че господства триенето и че всички неща в крайна сметка спират. Това беше светът на човека. Единствено детинската игра на безкрайни равнини и гладки тела, на ненабръчкана реалност, носеха в себе си измислицата за утешителния ред, за безкрайните траектории и хармоничния живот. Човек непременно трябваше да се изплъзне от този карикатурен свят, като прикрие бягството си по почтителен, дедуктивен начин. Но когато книжата се явяваха, преоблечени като резюмета и германски превзетости, това не означаваше, че не си бил на онова друго място, мястото, за което почти не говориш.

Той прекъсна мислите си в обгърналата го тишина и после продължи.

Разсеяно се зачуди дали е прав в първото си предположение: тези нови уравнения на Уикъм не даваха никаква възможност за избягване на парадокса, защото в експеримента беше въвлечена цялата вселена. Следствието от установяването на спрялата вълна бе да се пратят тахиони напред, а после назад във времето, да, но също и да бъдат пръснати със свръхсветлинна скорост из цялата вселена. След миг всеки фрагмент материя във вселената щеше да разбере за парадокса. Цялата структура на пространство-времето мигновено щеше да се вплете в едно. Това беше новият елемент по отношение на тахионите. До откриването им физиците бяха смятали, че смущенията в пространствено-времевата метрика трябва да се разпространяват навън със светлинна скорост.

Маркъм осъзна, че се е изгърбил напред и драска математическите изрази на тези идеи. Малки, горещи ножчета пронизваха гърба му. Ръката, с която пишеше, протестираше с лека болка. Той се облегна и отпусна назад седалката. През прозореца видя долу сивата повърхност на морето, изтегнала се като гигантска черна дъска за странните Божии уравнения. Някакъв товарен кораб разораваше бразда, която се къдреше от теченията и хвърляше сребристи отблясъци под слънчевите лъчи. Спускаха се към „Дълес Интернешънъл“ по умерено дълга парабола.

Маркъм се усмихна с ведра умора. Проблемите те сграбчват и те отнасят като безмозъчни течения. Имаше ли някакво решение на парадокса? Той интуитивно разбираше, че тук се крие сърцето на физиката, начинът да покажеш дали си в състояние да се свържеш с миналото по безпощаден начин. Лаконичната банкова бележка на Питърсън доказваше нещо, което се беше случило, но какво?

Маркъм неспокойно се размърда, схванал се в тясната седалка. Въздушният транспорт отново започваше да става само за богатите, само че този път без това да се афишира. После откъсна мислите си от тези преходни напомняния за безпощадно реалния свят. Проблемът не бе решен, а оставаше малко време.

„Но може ли парадоксът изобщо да бъде решен?“ — помисли си той. Немският математик Гьодел беше показал, че дори простите аритметични системи съдържат неща, които са верни, но недоказуеми. Всъщност, дори не можеше да се докаже логичността на самата аритметика — тоест, че в нея няма парадокси. Гьодел бе накарал аритметиката да се опише сама на собствения си език. Беше я хванал в собствения й капан, завинаги я бе лишил от възможността да се докаже, като се позовава на неща извън самата нея. И това се отнасяше за аритметиката, най-простата известна логична система! Какво оставаше за самата вселена, през която минаваха тахиони и изтъкаваха тъканта на пространство-времето? Как биха могли всичките заврънтулки във всички пожълтели тефтерчета на света изобщо да впримчат онази огромна тъкан в старите кутийки на да/не, истина/неистина, минало/бъдеще? Маркъм се отпусна в наситената си топлота. Самолетът започна да се спуска и наклони нос към земята.

Въпросът, който продължаваше да го озадачава, беше дали Ренфрю трябва изобщо да прати съобщение, за да предизвика парадокс. Тахионите постоянно се произвеждаха от естествените сблъсъци на високоенергийни частици — именно така и ги бяха открили. Защо тези естествени тахиони не бяха предизвикали някакъв парадокс? Той се намръщи. Самолетът наведе нос още по-остро надолу и създаде илюзията за висене над отвор на яма с провесени крака. „Естествените тахиони…“ Отговорът трябваше да е, че за предизвикването на парадокс бе необходим някакъв минимален импулс. Трябваше да се засегне някакъв критичен обем от пространство-времето и така смущението мигновено щеше да се разпространи навън с достатъчна амплитуда за материята. При желание можеше да промениш миналото, да, ако не предизвикваш парадокси с голяма амплитуда. Щом прекрачиш прага, тахионовата вълна би оказала значително въздействие върху цялата вселена. Но в такъв случаи, как би могъл да кажеш, че това се е случило? Какъв беше ключът? Как вселената намираше начин да реши парадокса? Те знаеха, че са се свързали с миналото — Питърсън доказа това. Но какво още би могло да се случи?

Прониза го внезапно прозрение. Ако вселената бе изцяло взаимосвързана система без никакъв митичен наблюдател, който да прекрати вълновата функция, то тя изобщо не трябваше да се прекратява. Тя…

Рязък удар. Маркъм изненадано погледна навън и видя, че земята внезапно се преобръща. Пред тях бяха търпеливите зелени поля на Мериланд. Група дървета се показаха под крилете. В кабината се чуваха объркани гласове. Викове. Стържещо бръмчене. Гората изчезна зад тях. Дърветата бяха остри, точни, с яснотата на добри идеи. Той ги гледаше как остават назад, когато самолетът стана лек, въздушен, като паяжина от метал, която падаше с него, няма материя, привличана от изкривената геометрия на гравитацията. Скриииииии. Дърветата бяха светли пръчки на косата светлина, всяко със зелена топка, експлодираща на върха. Те се носеха покрай тях все по-бързо и Маркъм си помисли за вселена с една вълнова функция, разпръскваща се в нови състояния на съществуване, докато в нея като ядката на идея се формираше парадокс. Ако вълновата функция се прекратеше… Пред тях и зад тях лежаха светове. Чу се остър пукот и той веднага разбра каква би трябвало да е причината.