Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Timescape, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Грегъри Бенфорд. Пейзажите на времето

ИК „Бард“, София, 1996

Художник: Петър Христов, „Megachrome“

История

  1. — Добавяне
  2. — Замяна на „тахийон“ с „тахион“

5.

Марджъри беше в стихията си. Семейство Ренфрю не канеха често гости, а когато го правеха, Марджъри винаги оставяше у Джон и гостите им впечатление за припряно суетене и дори за едва предотвратени домашни бедствия. Всъщност, тя не само бе отлична готвачка, но и изключително ефикасен организатор. Всяка стъпка от тази вечеря беше предварително педантично планирана. Единствено подсъзнателният й стремеж да не плаши гостите, като преиграва ролята си на съвършена домакиня, я караше да се суети насам-натам, постоянно да бъбри и да отмята назад коса, сякаш всичко й идваше малко в повече.

Като техни най-стари приятели, Хедър и Джеймс бяха пристигнали първи. После семейство Маркъм — точно с десет минути закъснение. С късата си черна рокля Хедър изглеждаше ужасно изискана. На токчета, тя бе висока колкото Джеймс, който беше едва сто шейсет и седем сантиметра и половина и имаше комплекс от ръстта си. Както обикновено, облеклото му бе безупречно.

В момента пиеха шери, освен Грег Маркъм, който се беше спрял на бира. Марджъри намери това за малко странно точно преди вечеря, но той приличаше на човек с огромен апетит, така че всичко щеше да е наред. Струваше й се някак си смущаващ. Когато Джон ги бе представил, Грег застана малко прекалено близо, втренчи се в нея и й зададе доста резки и необикновени въпроси. После, когато тя се бе дръпнала — и физически, и от директно отговаряне на въпросите му, — той като че ли бе престанал да й обръща внимание. Когато по-късно му предложи скъпи ядки, Маркъм, без да престава да разговаря, загреба пълна шепа и едва ли изобщо осъзна присъствието й.

Марджъри реши да не се поддава на безпокойството. От ужасния инцидент с преселниците беше минала повече от седмица и… тя бързо остави тази мисъл. После решително насочи вниманието си към веселото, свежо парти и към Джан, съпругата на Маркъм. Джан мълчеше, разбира се — това не бе никаква изненада, тъй като мъжът й господстваше над разговора още откакто бяха пристигнали. Имаше навика да приказва много бързо и да скача от една тема на друга, щом му дойдеше наум, като в някакво словесно състезание по надбягване с препятствия. Много неща й бяха интересни, но Марджъри не успяваше да ги обмисля и да ги коментира, когато разговорът поемаше в нова посока. Джан се усмихваше на словесната акробатика на мъжа си — доста мъдра усмивка, която Марджъри си обясни с дълбочина на характера.

— Акцентът ви е малко английски — отбеляза Марджъри. — Успяхте ли вече да свикнете?

Това ги откъсна от кръга на разговора.

— Майка ми е англичанка. От десетилетия живее в Бъркли, но акцентът й си остава.

Марджъри възприемчиво кимна и я предразположи. Оказа се, че майката на Джан живеела във вила в района на Залива. Можела да си го позволи, защото пишела романи.

— Какви романи пише? — намеси се Хедър.

— Готика. Готически романи. Пише под абсурдния псевдоним Касандра Пай.

— Мили Боже — възкликна Марджъри. — Чела съм няколко нейни книги. Ужасно добри са. Колко вълнуващо е, че сте нейна дъщеря.

— Майка й е прелестна стара дама — вметна Грег. — Всъщност, не чак толкова стара. Тя е — на колко, Джан? — около шейсетте и сигурно ще надживее всички ни. Здрава е като кон и е малко луда. Важна клечка в Движението за по-висока култура. В последно време Бъркли е пълен с тях и тя си пада точно на мястото. Фучи наоколо на велосипеда си, спи с най-различни хора, занимава се с мистични глупости. Трансцедентни измишльотини. Всъщност, малко минава границата, нали, Джан?

Това очевидно беше някаква тяхна шега. Джан спокойно се засмя в отговор.

— Ти си такъв безмилостен учен, Грег. С мама живеете в съвсем различни вселени. Само си помисли какъв шок ще е за теб, ако трябва да умреш и да откриеш, че е била права през цялото време. И все пак, съгласна съм, че напоследък е станала малко ексцентрична.

— Като миналия месец — прибави Грег, — когато реши да дари всичките си земни имоти на бедните в Мексико.

— Защо? — попита Джеймс.

— За да изрази подкрепата си за испанистката регионалистична кауза — поясни Джан. — Става дума за онези, които искат да направят Мексико и западните американски щати свободен регион, за да могат хората да се придвижват в зависимост от икономиката.

Джеймс се намръщи.

— Това не означава ли просто, че мексиканците ще могат масово да се придвижват на север?

Джан сви рамене.

— Сигурно. Но испаноезичното лоби в Калифорния е толкова силно, че може би ще успеят да се наложат.

— Странни социални грижи — промърмори Хедър.

— По-скоро последни грижи — вметна Грег. Хоровият смях, който одобри забележката му, доста изненада Марджъри. Сякаш се освободи някаква потискана енергия.

 

Малко по-късно Маркъм дръпна Ренфрю настрани и го попита как върви експериментът.

— Страхувам се, че сме доста ограничени без по-добро време за реакция — отвърна Джон.

— Американската електроника, да — кимна Маркъм. — Виж, работих над изчисленията, които обсъждахме — как надеждно да фокусираме тахионите към 1963 г. и така нататък. Смятам, че ще стане. Ограниченията не са чак толкова страшни, колкото си мислехме.

— Отлично. Надявам се, че ще имаме възможността да използваме този метод.

— Освен това малко поразузнах наоколо. Познавам сър Мартин, шефът на Питърсън, от времето, когато беше в Института по астрономия. Свързах се с него по телефона. Обеща ми скоро да се обади.

Ренфрю просия и за миг загуби вида си на малко нервен домакин.

 

— Защо не допием напитките си навън на терасата? Вечерта е чудесна, доста е топло и още не се е стъмнило.

Марджъри отвори френските прозорци и постепенно успя да подкара гостите си навън, където семейство Маркъм оправда надеждите й и възкликна при вида на градината. Силният аромат на орлови нокти от живия плет се донасяше до тях. Когато пресякоха терасата, по чакъла захрущяха стъпки.

— Калифорния се справя добре, разбирам? — попита Джеймс и Марджъри, заслушана също в разговора на другите, долови част от отговора на Грег Маркъм:

— Губернаторът държи Кемп Дейвид отворен… Останалите от нас… в момента съм на половин заплата. Единствената причина да получа дори това беше профсъюзът… опора… сега професорите се съюзяват с чиновниците… проклетите студенти искат търговски курсове… — Когато отново погледна към тях, разговорът беше приклкючил.

Грег се отдели от групата и с мрачно лице се насочи към края на двора. Марджъри го последва.

— Нямах представа, че положението е толкова лошо — каза тя.

— Така е навсякъде — с примирен, равнодушен тон отвърна ученият.

— Е — рече Марджъри, като вложи весела, жизнерадостна нотка в гласа си, — всички ние тук се надяваме, че нещата скоро ще се оправят и че лабораториите отново ще бъдат отворени. Колегите са доста оптимистични, че…

— Ако желанията бяха коне, просяците щяха да са жокеи — кисело я прекъсна той. После, като погледна към нея, сякаш се отърси от меланхолията си. — Или пък, ако конете бяха злонравни, жокеите щяха да просят. — Той се усмихна. — Обичам играта на думи, а вие?

Точно този неочакван, щуращ се начин на мислене Марджъри свързваше с учените, които се занимаваха с теория. Трудно можеха да бъдат разбрани, естествено, но бяха по-интересни от практиците-експериментатори като нейния Джон. Тя му се усмихна в отговор.

— Годината, която прекарвате тук, в Кеймбридж, сигурно ви е откъснала от финансовите притеснения?

— Хм. Да, предполагам, че е по-добре да живееш тук, в нечие чуждо минало, отколкото в твоето собствено. Мястото е чудесно и спокойно можеш да забравиш външния свят. Наслаждавам се на свободното от лекции време.

— Във вашата абаносова кула? Това е град на кулите на мечтите, както, струва ми се, се казваше в стихотворението.

— Оксфорд е градът на кулите на мечтите — поправи я той. — Мечтите в Кеймбридж по-скоро те карат да се потиш.

— От научни амбиции ли?

Той сбърчи лице.

— Опитът показва, че след четирийсетгодишна възраст човек не постига първокласни резултати. В повечето случаи не е така, разбира се. Много велики открития са били направени на преклонна възраст. Но общо взето, да, просто усещаш, че способностите ти се изплъзват. Предполагам, че е така и при композиторите. Когато си млад, идеите ти извират отвсякъде, а… а когато си по-стар, ставаш по-улегнал.

— Тези съобщения във времето, с които се занимавате с Джон, сигурно изглеждат вълнуващи. В това има огромни възможности.

Грег просия.

— Да, действително има шанс. Ето ти горещ проблем и наоколо няма никой, освен мен, който да се рови в него. Ако не бяха затворили повечето от катедрите по приложна математика и теоретична физика, щеше да е пълно с умни младежи.

Марджъри продължи да се отдалечава от останалите гости към влажните зелени гъсталаци, които образуваха градината й.

— Исках да питам някой, който знае — започна тя с нотка на неувереност, — какво точно е този тахион на Джон. Искам да кажа, той ми го обясни, но се страхувам, че образованието ми по история на изкуството не ми помогна особено да го разбера.

Грег замислено сключи ръце зад гърба си и се втренчи нагоре в небето. Марджъри забеляза в него още една внезапна промяна — изражението на лицето му стана разсеяно, сякаш се взираше в някаква упорита вътрешна загадка. Той продължаваше да гледа, като че ли не осъзнаваше неловко проточилото се мълчание. В небето тя видя някакъв самолет, който описваше дъга, а зелената му опашка леко потрепваше. Изпита странно неспокойно чувство. Самолетът оставяше димна следа като студено сребро върху тъмносивото небе.

— Според мен, най-трудното е да се открие — започна Грег, сякаш мислено съчиняваше статия, — защо свръхсветлинната скорост на частиците трябва да е свързана с времето.

— Да, точно така. Джон винаги говори за това — най-различни неща за приемници и фокусиране.

— Късогледството на човек, който трябва да накара проклетото нещо наистина да заработи. Разбираемо е. Добре, вижте, нали си спомняте какво е доказал преди век Айнщайн — че светлината е своего рода граница на скоростта?

— Да.

— Е, безумното популярно обяснение на относителността е… — тук той вдигна вежди, сякаш за да затвори в очевидни, презрителни кавички следващата фраза, — че „всичко е относително“. Безсмислено твърдение, разбира се. По-сполучливият съкратен вариант гласи, че във вселената няма привилегировани наблюдатели.

— Дори физиците ли не са привилегировани?

Грег се усмихна на шегата.

— Особено физиците, тъй като ние знаем какво става. Въпросът е, че Айнщайн е доказал, че двама души, които се движат един спрямо друг, не могат да се съгласят дали две събития се случват по едно и също време. Това се дължи на факта, че светлината стига от събитията до двамата за ограничено време и че времето е различно за всеки човек. Мога да ви покажа няколко прости формули…

— О, недейте, наистина — засмя се тя.

— Съгласен. В края на краищата, това е парти. Въпросът е, че тук съпругът ви се е натъкнал на някаква едра риба. Експериментът му с тахионите в известен смисъл прави крачка напред от идеите на Айнщайн. Откритието, че частиците се движат по-бързо от светлината, означава, че онези двама движещи се наблюдатели няма да се съгласят кое събитие се е случило първо. Точно затова се обърква чувството за време.

— Но естествено, трудността е само при свързването. Проблем с тахионовите лъчи и така нататък.

— Не, напълно грешите. Въпросът е фундаментален. Вижте, „светлинната бариера“, както е била наречена, ни е държала във вселена с объркано чувство за едновременност. Но поне сме можели да кажем в каква посока тече времето! Сега не сме в състояние да сторим дори това.

— А като използваме тези частици? — колебливо попита Марджъри.

— Да. Според нас, те рядко се срещат в природата, затова преди това не сме виждали ефектите от тях. Но сега…

— Няма ли да е по-вълнуващо да построим тахионов космически кораб? Да пътуваме сред звездите?

Той яростно поклати глава.

— В никакъв случай. Единственото, което прави Джон, са потоци от частици, а не твърди предмети. При това как ще се качите на космически кораб, който минава покрай вас по-бързо от светлината? Идеята е безсмислена. Не, действителното значение тук са сигналите, цял нов клон от физиката. И аз… аз имам късмета да работя върху това.

Марджъри инстинктивно протегна длан и го потупа по ръката в изблик на беззвучна радост при последното изречение. Беше приятно да види човек, изцяло потънал в нещо извън самия него, особено в последно време. При Джон бе същото, разбира се, но някакси по-различно. Неговите емоции се заглушаваха в манията му по уредите и в някакво вътрешно вълнение, едва ли не непокорен гняв към вселената задето крие своите тайни. Навярно тук бе разликата между това само да мислиш за експерименти като Грег и наистина да трябва да ги правиш. Сигурно, когато ръцете ти са изцапани, е по-трудно да вярваш в суровата математическа красота.

Към тях приближи Джеймс.

— Грег, имаш ли някаква информация за политическите настроения във Вашингтон? Чудех се…

Марджъри разбра, че мигът между нея и Грег е приключил, и се отдалечи, като оглеждаше геометрията на гостите си. Джеймс и Грег потънаха в политически разговор. Грег незабавно превключи темата. Двамата бързо обсъдиха постоянните стачки и Профсъюзният съвет отнесе по-голямата част от вината. Джеймс попита кога американското правителство може отново да открие стоковата борса. Джон неловко се мотаеше наоколо. Колко странно, помисли си Марджъри, един мъж да е толкова неспокоен в собствения си дом. По набръчканото му чело тя разбираше, че съпругът й се колебае дали да се присъедини към двамата мъже. Той не знаеше нищо за стоковата борса и я презираше като форма на хазарт. Марджъри въздъхна и се смили над него.

— Джон, ела и ми помогни, моля те. Отивам да подредя първото блюдо на масата.

Той с облекчение се обърна и я последва в къщата. Тя провери нашарения сив пастет и сложи в чиниите спирали от моркови и маруля от зеленчуковата си градина. Джон й помогна да нареди парчетата масло и филийките домашно изпечен хляб, после предпазливо отвори няколко бутилки от домашното й вино.

Марджъри тръгна сред групичките разговарящи хора и с весели подканващи подвиквания ги подбра към масата. Чувстваше се съвсем като овчарско куче — вървеше отзад и подтикваше онези, които бяха стигнали до някакъв интересен въпрос и бяха престанали да се движат към къщата. На масата, украсена с цветя от градината и с индивидуални свещи, изкусно завити в салфетките, се разнесоха тихи одобрителни възклицания. Марджъри нареди гостите на местата им — Джан до Джеймс, тъй като изглежда се разбираха добре. Грег седна до Хедър, която като че ли бе малко нервна от това.

— Марджъри, ти си истинско чудо — заяви Хедър. — Този пастет е великолепен. И това е домашен хляб, нали? Как си успяла да се справиш с режима на електричеството и всичко останало?

— За Бога, да. Не е ли ужасно? — възкликна Грег. — Имам предвид режима на електричеството — бързо прибави той. — Пастетът е отличен. И хлябът е чудесен. Но да имаш електричество само по четири часа дневно — невероятно. Не знам как живеете така, хора. — И разговорът се разпадна в многобройни обяснения: „Това е експериментална мярка, нали разбирате?“… „мислите ли, че ще продължи дълго?“… „прекалено много несправедливости“… „фабриките получават електричество, разбира се“… „непостоянно работно време“… „страдат само стари нещастници като нас“… „бедните не ги е грижа, нали?“… „щом могат да отворят консерва боб и шише бира“… „богатите, които имат всички онези електрически джунджурии, дето“… „затова режимът ще бъде отменен“… „просто върша всичко едновременно — прането, чистенето и… между десет и дванайсет и вечерно време“… „следващия месец ще стане още по-зле, когато часовете отново се променят“… „в Източна Англия ще е както сега в централните райони: от дванайсет до два и от осем до десет“…

— Кога режимът в Източна Англия отново ще стане от шест до осем? — попита Джон. — Така поне е удобно човек да покани гости на вечеря.

— Чак през ноември — отвърна Марджъри. — Месецът на коронацията.

— А, да — промърмори Грег. — Танци в усойния мрак.

— Е, могат да направят изключение — рече Хедър, донякъде уплашена от ироничния тон на Грег.

— Как?

— Като оставят електричеството. Така всички хора в страната ще могат да я гледат.

— Да — съгласи се Марджъри. — Няма да се наложи Лондон да отпуска извънредно електричество. Само си помислете, една коронация е съвсем екологична.

— Като казвате „екологична“, имате предвид „добродетелна“, нали? — попита Грег.

— Ами-и… — проточи думата Марджъри, докато се опитваше да прецени какво иска да каже Грег. — Зная, че се изразих неправилно, но всъщност при коронациите винаги използват карети с конски впрягове и черквата ще бъде осветена от свещи. Пък и няма да им трябва каквото и да е отопление — всички перове ще са в кожените си мантии.

— Да, обичам да ги гледам — каза Джан. — Толкова са колоритни.

— И с доста буржоазен манталитет, всички тези перове — разсъдливо добави Джеймс. — Бяха много полезни за правителството. Приемаха законите бързо и така нататък.

— О, да — усмихна се Грег. — Биха направили всичко за работниците, освен да станат такива.

Към хора от одобрителни подхилвания, Хедър прибави:

— Ами да, много приказки, малко работа. Перовете просто изпълват въздуха с речите си.

— А от онова, което видях, вярно е и обратното — отвърна Грег.

Лицето на Джеймс се вцепени. Марджъри внезапно си спомни, че той имаше влиятелен роднина в Камарата на лордовете. Тя бързо се изправи и измърмори, че отива за пилето. Когато излезе, Маркъм започна да разказва нещо за американските възгледи относно опозиционната партия и стиснатите устни на Джеймс се отпуснаха. Единият край на масата се съсредоточи върху политическите ужилвания на Грег, а в другия Джеймс попита:

— Все пак изглежда странно да говорим за „крал“ след толкова дълго време, през което сме имали кралица, нали?

Марджъри се върна с голяма тенджера пиле в сметанов сос с пролетни зеленчуци и ориз. Одобрително мърморене приветства апетитния аромат, разнесъл се, когато вдигна капака. Докато сервираше пилето, разговорът се разпокъса — Джеймс и Грег подхванаха темата за трудовите закони, а другите си приказваха за предстоящата коронация. Миналата Коледа кралица Елизабет беше абдикирала в полза на по-големия си син и той бе решил да бъде коронясан на петдесетия си рожден ден през ноември.

Джон беше отишъл за още вино — този път бяло.

— Според мен, това е ужасно прахосване на пари — заяви Хедър. — Има толкова много по-подходящи неща, за които можем да дадем пари, отколкото коронацията. Ами ракът, например? Статистиката е ужасяваща. Един на всеки четирима, нали така? — Тя изведнъж замълча.

Марджъри знаеше причината и все пак й се струваше безсмислено да замазва положението. Тя се наведе напред.

— Как е майка ти?

Хедър не се поколеба да продължи темата. Марджъри разбираше, че жената има нужда да говори за това.

— Мама е общо взето добре. Искам да кажа, че състоянието й се влошава, разбира се, но всъщност изглежда, че го е приела. Тя ужасно се страхуваше да не я упоят накрая, нали знаете?

— А няма ли? — попита Джон.

— Не, лекарите казаха, че няма. Използват онова ново електронно анестетично средство.

— Просто го вкарват в повърхностните мозъчни центрове — прибави Джеймс. — То блокира усещането на болка. Далеч не толкова рисковано, колкото химичните анестетици.

— И по-малко се пристрастява към него, предполагам? — попита Грег.

Хедър премига.

— Не съм се сетила за това. Възможно ли е да се пристрастиш?

— Може би не, щом просто изключват болката — отвърна Джан. — Ами ако открият начин да стимулират и центровете на удоволствието?

— Вече са го открили — промърмори Грег.

— Наистина ли? — възкликна Марджъри. — Прилагат ли го?

— Не смеят — с нотка на окончателност отвърна Джеймс.

— Е, във всеки случай — продължи Хедър, — всичко това няма никакво значение за мама. Лекарите не са измислили начин да излекуват рака й.

Преди разговорът да се насочи към подробностите около диагнозата, Марджъри успя да смени темата.

 

Телефонът иззвъня и Джон се обади. Един писклив глас се представи като Питърсън.

— Исках да ви съобщя, преди да си тръгна — каза той. — В Лондон съм. Европейското заседание на Съвета току-що свърши. Мисля, че получих онова, което ви трябва или поне част от него.

— Страхотно — бързо отвърна Джон. — Много хубаво.

— Казвам „част“, защото не съм сигурен, че американците ще пратят всичко, от което се нуждаете. Твърдят, че имали предвид и други приложения, освен вашия експеримент с тахионите, искам да кажа.

— Мога ли да получа списък на онова, което имат?

— В момента работя по него. Чуйте, трябва да приключим. Исках само да ви съобщя.

— Добре. Чудесно. И… и благодаря!

Новината промени насоката на партито. Хедър и Джеймс не знаеха нищо за експеримента на Джон, тъй че трябваше много да им се обяснява преди да са в състояние да разберат значението на телефонното обаждане. Ренфрю й Маркъм се редуваха да обясняват принципната идея, като прескочиха сложните въпроси на трансформациите на Лоренц и как тахионите могат да се връщат назад във времето, защото за това щеше да им трябва черна дъска. Марджъри се появи от кухнята, като изтриваше ръце в престилката си. Мъжките гласове звучаха авторитетно и кънтяха в малката трапезария. Свещите окъпваха лицата около масата в бледожълта светлина. Жените задаваха въпроси с все по-висок тон.

— Струва ми се странно да мисля за хората от собственото ни минало като действителни — сдържано каза Марджъри. Главите се обърнаха към нея. — Тоест, да си ги представям като все още живи и в известен смисъл, поддаващи се на промяна…

За миг компанията остана безмълвна. Неколцина се намръщиха. Начинът, по който Марджъри беше поставила въпроса, ги извади от равновесие. Тази вечер често бяха говорили за промяната на нещата за в бъдеще. Но да си представяш и миналото като живо, като движещо се и гъвкаво нещо…

Моментът отмина и Марджъри отиде пак в кухнята. Върна се не с един, а с три десерта. Когато ги остави върху масата, piece de resistance — сладкиш от целувки с ранни малини и разбита сметана — предизвика вълната от ахкания, която тя очакваше. Първият десерт бе последван от чаши с ягодов крем и голяма стъклена купа с грижливо украсена плодова салата с шери.

— Марджъри, това е прекалено много — възрази Джеймс.

Джон седеше и мълчаливо сияеше, докато гостите засипваха жена му с похвали. Дори Джан успя да се справи с две порции, макар да отказа салатата.

— Струва ми се — отбеляза Грег, — че сладкишите сигурно са английският заместител на секса.

След десерта компанията се премести до камината, докато Грег и Джон разчистваха съдовете. Когато донесе приборите за чая, Марджъри почувства, че в тялото й се просмуква топла отмала. Със спускането на мрака в стаята беше захладняло и тя използва малък блестящ нагревател, за да затопли чашите. Огънят пращеше и хвърляше оранжеви искри върху износения килим.

— Предполага се, че кафето е вредно, но трябва да кажа, че върви добре с алкохола — отбеляза тя. — Иска ли някой? Имаме „Драмбуй“, „Коантрйо“ и „Гран марние“. Оригинални.

Сега, когато вечерята бе свършила, тя спокойно се отпусна. Задълженията й приключиха с раздаването на чашите. Навън се надигаше вятър. Завесите бяха дръпнати и Марджъри можеше да види силуетите на боровите клони, които се люлееха в нощта. Дневната беше оазис от светлина, покой и стабилност.

Сякаш прочела мислите й, Джан тихо изрецитира:

— „Бие ли часовникът на камбанарията от десет до три? И още мед за чая има ли?“

Всички те преувеличаваха, помисли си Марджъри, особено пресата. В края на краищата, историята представляваше поредица от кризи и засега всички те бяха оцелели. Джон се тревожеше, тя знаеше това, но нещата всъщност не се бяха променили чак толкова.