Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Timescape, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Грегъри Бенфорд. Пейзажите на времето

ИК „Бард“, София, 1996

Художник: Петър Христов, „Megachrome“

История

  1. — Добавяне
  2. — Замяна на „тахийон“ с „тахион“

28.

6 август 1963 г.

 

— Обмислям дали да не отида в промишлеността — една вечер каза той на Пени, докато се хранеха. Вече бяха поговорили за разни дребни неща — напоследък това се бе превърнало почти в ритуал. Гордън отказваше да обсъжда срещата на плажа, отказваше да поканят Клиф вкъщи и усещаше, че отказът му в крайна сметка ще уреди въпроса. Съвсем смътно му минаваше през ума, че отказите са причината за странно баналните разговори, които водеха в последно време.

— Какво означава това?

— Работа в научна лаборатория на промишлена компания. В „Дженеръл Илектрик“, лабораториите „Бел“. — Той започна да хвали достойнствата на това да работиш там, където ценят резултатите, където идеите бързо се превръщат в машини. Всъщност, Гордън не вярваше, че промишлените лаборатории превъзхождат университетските групи, но наистина излъчваха някаква привлекателност. Там нещата ставаха по-бързо. Бе пълно с помощници и технически персонал. Заплатите бяха по-високи. Освен това му харесваше неизбежното самодоволство на учения, който знае, че винаги може да разчита на живот извън академичния. Не просто работа, а занаят. Истински проучвания и то за прилични пари. А може би и нещо извън лабораторията — виж Хърб Йорк с неговите съвети за „защитна позиция“ и мъгляви теории за разоръжаване. Правителството можеше да използва ясното научно мислене там, убеждаваше я той.

— Гордън, това просто са обикновени стари глупости.

— Ъ? — Това го накара да се запъне за миг.

— Та ти не искаш да работиш в някаква си компания.

— Обмислям съвсем сериозно…

— Ти искаш да си професор. Да се занимаваш с изследвания. Да имаш студенти. Да изнасяш лекции. Ошлайфал си се в това.

— Нима?

— Разбира се. Когато всичко е наред, сутрин тръгваш радостен на работа и вечер се прибираш вкъщи по същия начин.

— Надценяваш удоволствията на тази работа.

— Изобщо нищо не надценявам. Виждам как ти действа преподаването.

— Хм. — Ядът му се притъпи и той мрачно си призна, че Пени го познава доста добре.

— И вместо да приказваш за някакъв временен изход като промишлеността, би трябвало да направиш нещо.

— Като например?

— Нещо различно. Да поразместиш твоите x, y и z. Опитай…

— Друг подход — довърши той вместо нея.

— Точно така. Мисленето за проблемите под различен ъгъл е… — Тя замълча, поколеба се и после се хвърли напред. — Гордън, бих могла да ти кажа какво стана там с Клиф. Бих могла да те успокоя, но вече не съм сигурна, че ще ми повярваш.

— Хм.

— Не забравяй — твърдо заговори тя, — че не съм твоя собственост, Гордън. Та ние дори не сме женени, за Бога.

— Това ли те безпокои?

— Мен ли да безпокои? Господи, ти си този, който…

— … започна пръв, може би трябва да поговорим за това и да видим дали…

— Гордън, почакай. Когато започвахме, когато се пренесохме да живеем заедно, ние се разбрахме просто да опитаме, това е всичко.

— Естествено. Естествено — енергично закима той, забравил за храната в чинията си. — Но аз съм готов, ако това те кара да играеш игрички като тогава с Клиф — наистина беше детинско, Пени, да си уреждаш онази среща, съвсем детинско, — аз съм готов да поговорим за това, нали знаеш, хм, да се…

Пени вдигна ръка с длан към него.

— Не. Почакай. Две неща, Гордън. — Тя започна да ги изброява на пръстите си. — Първо, не съм си уреждала каквато и да е среща. Може Клиф да ни е търсил, но аз не знам нищо за това. По дяволите, дори не знаех, че е тук. Второ — Гордън, мислиш ли, че ако се оженим, нещо ще се промени?

— Ами, струва ми се, че…

— Защото аз не искам, Гордън. Изобщо не искам да се женя.

 

Той излезе от горещата влага на късното лято в метрото и се появи на съвсем малко по-прохладната 116-та улица. Този вход беше сравнително нов. Смътно си спомняше стария чугунен павилион, който до началото на 50-те години бе въвеждал студентите в тътнещите дълбини. Беше разположен между двете скоростни платна на пътя и гарантираше отличен Дарвинов подбор срещу прекалена мисловна съсредоточеност. Тук студентите, чиито умове бяха натъпкани догоре с Айнщайн, Мендел и Хоторн, често рязко променяха траекториите си, за да избягнат сблъсък с хъдсъни, десотоси и фордове.

Гордън вървеше по 116-та улица и погледна часовника си. Беше отказал да изнесе семинар при това първо посещение в своята Алма Матер, откакто защити доктората си; и все пак, не искаше да закъснява за срещата с Клаудия Цинс. Тя бе мила жена, която едва беше избягала от Варшава при влизането на нацистите в града, но той си спомняше, че Цинс не обичаше студентите да закъсняват. Гордън бързо мина покрай „Саут Фийлд“. От дясната му страна по тясното стълбище на библиотеката „Лоу“ се тълпяха студенти. Гордън се насочи към сградата на физическия факултет, изпотен от тежестта на големия си кафяв куфар. Стори му се, че сред тълпата студенти вижда познато лице.

— Дейвид! Хей, Дейвид! — извика той. Но мъжът бързо се извърна и се отдалечи в противоположната посока. Гордън сви рамене. Може би Селиг не искаше да се среща със стари колеги — той винаги бе бил странна птица.

Като се замислеше сега, всичко тук му се струваше малко странно, като леко ретуширана снимка на приятел. На жълтата лятна светлина сградите изглеждаха малко по-мръсни, хората — уморени и бледи, канавките — по-пълни с боклук. Малко по-нататък върху едно стълбище се излежаваше пияница и отпиваше от нещо, скрито в кафява хартиена торба. Гордън ускори крачка и влезе вътре. Може би беше прекарал прекалено много време в Калифорния — всичко, което не бе ново и свежо, му се струваше захабено.

Клаудия Цинс не се беше променила. В топлите й очи проблясваше разсеяна и весела интелигентност. Гордън прекара следобеда с нея. Описа й експериментите си, сравни апаратурата и методите с нейната лаборатория. Тя знаеше за спонтанния резонанс, за Сол Шрифър и всичко останало. Намирала го за „интересно“, каза Цинс, стандартната, с нищо неангажираща дума. Когато Гордън я помоли да се опита да повтори експеримента с Купър, тя отначало отхвърли идеята. Била заета, имала много студенти, времето за работа с големите магнити за ядрен резонанс било вече разпределено, нямало пари. Гордън подчерта колко сходно било едно от сегашните й устройства с неговото — с някои елементарни изменения, щяло да стане абсолютно същото. Тя се аргументира с факта, че не разполагала с достатъчно подходяща индиевоантимонидна проба. Той извади пет добри проби, малки сиви плочки: ето, използвайте която от тях искате. Тя вдигна вежди. Гордън откри, че е навлякъл старата си ученическа индивидуалност, която беше забравил — упорито малко чифутче, обработващо учителя да му пише по-висока оценка. Клаудия Цинс знаеше тези трикове, те бяха известни на всички, но постепенно настояванията му събудиха интереса й. Може би в ефекта на спонтанен резонанс в края на краищата имаше нещо. Кой би могъл да каже, след като водата покрай него бе толкова размътена? Тя го погледна с топлите си кафяви очи и каза: „Не е заради това, че искаш да проверя нещата. Не за да оправя този миш-маш“, и той кимна, да, надявал се, че тя ще открие нещо друго. Но — предупредително вдигнат показалец — нека кривите говорят сами за себе си. Гордън се усмихваше, пускаше шеги и се чувстваше малко тайнствено, отново да живее в ученическата си личност, но всичко отиваше на мястото си и сработваше. Клаудия Цинс премина от „може би“ и „ако“ на „кога“ и „тогава“, очевидно без да забелязва прехода, а после насрочи работата с апаратурата за ядрен магнитен резонанс за септември и октомври. Тя го разпита за някои от състудентите му, къде са, какво работят. Изведнъж Гордън разбра, че жената искрено обича младите хора, минали през ръцете й и излезли на белия свят. Когато си тръгваше, Цинс го потупа по ръката и изтръска някаква прашинка от лятното му яке.

Докато минаваше обратно през „Саут Фийлд“, той си спомни студентското благоговение, което изпитваше през онези първи четири дълги години. Колумбия беше внушителна. Професорите й бяха световно известни, сградите и лабораториите — импозантни. Никога не бе подозирал, че това място може да е мелница, произвеждаща интелигентни троли, готови и способни да свързват електрическите вериги, да чертаят диаграми, да въртят бръмчащите колела на промишлеността. Никога не си беше помислял, че институциите могат да устояват или да се сгромолясват, поради прищевките на неколцина индивиди, на няколко непроверени предубеждения. Никога. Религиите не проповядват съмнение.

 

Гордън взе такси до града. Колата дрънчеше из дупките по някои от страничните улички, пълен контраст с гладките калифорнийски булеварди. Той се радваше, че Пени беше отказала да дойде — пържещ се под августовското слънце, градът не бе в най-добрата си форма.

Откакто се беше споменало за брак, между двамата се породи напрежение. Може би кратката раздяла щеше да помогне. Да остави въпроса да отплува в миналото. Гордън гледаше мъглата от лица, която се носеше навън. Тук имаше някакво подземно буботене, като шума от движещото се под Бродуей метро. Кухият, тежък тътен му се струваше странно заплашителен със небрежното си напомняне за други хора, които живеят своя чужд живот, напълно несведущи за ядрения магнитен резонанс и загадъчните, загорели от слънцето калифорнийци. Неговите проблеми си бяха само негови, а не универсални. И Гордън разбираше, че всеки път, щом се опиташе да се съсредоточи върху Пени, мислите му се разбягваха в безопасните ниши на объркания спонтанен резонанс. Толкова за твърдението, че човек сам бил ковач на съдбата си.

Той излезе от таксито на улицата, където се изправи, премигвайки на силната слънчева светлина. Същите препълнени кофи за смет излъчваха своята миризма, същите решетки, същата бакалия „Грундвайс“ на ъгъла. Тъмнооки млади домакини, които мъкнеха пазарски торби и подбираха бъбрещите си деца. Жените бяха консервативно облечени и единственият намек за онова, което се криеше под повърхността, бяха широките им, начервени, чувствени устни. Наоколо бързаха мъже в сиви делови костюми, с късо подстригани черни коси.

Майка му беше на площадката и широко разпери ръце, когато Гордън приближи. Той я целуна като добър син. Когато влезе в старата дневна с нейните странни, близки миризми — „Те са в мебелите, във вещите, те са с нас завинаги“, — тя го обгърна. Той реши просто да остави всичко както си е. Нека майка му разкаже месеците на грижливо съхранявани клюки, да му покаже снимките от годежа на далечни роднини, да му приготви „по изключение, хубава домашна храна“ — кълцан черен дроб, кнедли и ребърца. Слушаха ритмите на калипсо от старата кафява „Моторола“ в ъгъла. По-късно слязоха да видят семейство Грундвайс — „Той три пъти ми казва, доведи долу това момче. Ще му дам ябълка като едно време“ — й обиколиха блока, като поздравяваха приятели, сериозно обсъждаха статистиката за земетресенията, подхвърлиха футболната топка под отслабващата лятна светлина на тайфа хлапета, които играеха на площадката. На следващия ден само от това едно-единствено хвърляне — „Можеш ли да повярваш?“ — го боляха ръцете.

Остана два дни. Намина сестра му, енергична, оживена и странно спокойна. Тъмните й вежди се вдигаха на всяко изречение, при всяко помръдване на лицето й и образуваха танцуващи скоби. Идваха приятели. Гордън извървя цялата 70-та улица, за да намери калифорнийско вино за тези случаи, но той беше единственият, който изпи повече от една чаша. И все пак, те разговаряха и се шегуваха толкова оживено, колкото и всяка компания в Ла Хола, без да смятат алкохола за задължителен.

Освен майка му. Достатъчно скоро тя изчерпа новините за съседите и разчиташе на приятелите или сестра му да поддържат разговора. Останала сама с него, почти не говореше. Гордън откри, че бавно потъва в този вакуум. Когато бе дете, апартаментът постоянно бръмчеше, освен в последните мигове на баща му и сега тишината го притесняваше. Той разказа на майка си за битката около работата му. За Сол Шрифър. (Не, тя не била гледала новините по телевизията, но чула за това. Нали му писала, не си ли спомнял?) За спонтанния резонанс. За предупреждението на Тюлар. И накрая за Пени. Майка му не можеше, нямаше, не би могла да повярва, че някое момиче ще отхвърли мъж като нейния син. За какво се мислела, че да стори това? Гордън намери тази реакция за неочаквано приятна — бе забравил способността на майките да подхранват егото на синовете си. Той й призна, че някак си е свикнал да мисли, че те с Пени ще се установят в нещо по-обикновено („по-прилично“, поправи го майка му). Изненадал се, като разбрал, че Пени не е на неговото мнение. Тогава с него станало нещо. Опита се да го обясни на майка си. Тя издаваше познатите, окуражителни звуци.

— Може би, не знам, беше… С Пени искахме да продължим, след като всичко друго се разпада… — Но пак не бе точно онова, което искаше да каже. Усещаше, че думите са погрешни, още щом ги изречеше. Майка му обаче разбираше.

— Тя не знае какво какво е, това ли те изненадва? Опитах се да ти го кажа още тогава.

Гордън поклати глава и смутен, отпи от чая си. Разбираше, че е безполезно. Всичко в него беше объркано и изведнъж вече не му се искаше да разговаря за Пени. Отново се върна на физиката, а майка му с нова енергия чукна с лъжичката по чаената чинийка и се усмихна.

— Добра работа, да, това е добре за теб. Покажи й какво е загубила като… — и продължи нататък, по-дълго, отколкото искаше Гордън. Той усети, че в него се надига настойчива ярост и отклони мислите си от тези мътни въпроси, свързани с жените. Докато майчиният му глас продължаваше да бръмчи в тежкия въздух, Гордън се замисли за Клаудия Цинс, запрехвърля в главата си цифри и апаратура. Тъкмо разработваше някои планове, когато до него достигнаха фразите й: смятала, че той напуска Пени. „Ъ?“ — заекна Гордън и тя озадачено отвърна: „Ами, щом момичето те е отхвърлило…“ — и последва поредица от аргументи. Това прекалено много му напомняше за дебатите кога трябва да се прибира от срещи, какви дрехи да носи и всички други дребни неща, които накрая го принудиха да се изнесе в свой собствен апартамент. Доказателствата й завършиха със същото тъжно поклащане на глава и „Ти си фартуц, Гордън, фартуц…“. Той промени темата, каза, че искал да се обади на чичо Хърб.

— Той е в Масачузетс. Купи евтино пратка от шапки и сега отива там, за да ги продаде. Пазарът падна капуш, защото Кенеди изобщо не носи шапка, но чичо ти разчита на мъжете от Нова Англия, техните глави са хладни.

Тя направи още чай, после излязоха на разходка. Мълчанието помежду им растеше. Гордън не направи опит да прехвърли мост между двама им. Майка му беше кипнала за Пени, той виждаше това, но вече му бе дошло до гуша. Можеше да остане по-дълго, но растящото мълчание обещаваше само още неприятности. Реши да остане за през нощта, заведе я на театър, но не на Бродуей и сложи край на вечерта със сладкиши в „Хенри VIII“. На следващата сутрин хвана самолета в 8:28 за крайбрежието.