Грегъри Бенфорд
Пейзажите на времето (18)

18.

24 май 1963 г.

Сан Диего растеше и се разширяваше. За разлика от хаоса на Лос Анджелис, по-младият южен град предпочиташе да насърчава прилива на чиновници, „чисти“ индустрии и мозъци. Най-големият център за привличане на мозъци в района беше „Дженеръл Атомик“, само на километър и половина от новопостроения университет. В неговите води щяха да се видят да плуват доста значителни риби, замислени над проблеми, финансирани от правителството. Прочути имена от Бъркли и Калифорнийския технически институт прекарваха приятни месеци в драскане по черните дъски, докато навън катериците и зайците на „Дженеръл Атомик“ лениво събираха своите подаяния. Животните бяха част от съзнателния психологичен план за създаване на обстановка на покой, тишина и дълбока замисленост — приликата с филмите на Дисни може би беше случайна. Безжалостно кръглия план на архитекта за централните офиси на „Дженеръл Атомик“, с копнеещата да окаже помощ библиотека в средата, имаше подобна цел. Пръстеновидните пътища и сгради напомняха за източните идеи за цялостност, ведрина, покой. Извитите коридори трябваше да способстват за контакта между изследователите. Всъщност обаче, неизбежната геометрия означаваше, че никой не можеше да види на повече от стотина метра напред. Това пречеше на случайните срещи, докато учените влизаха и излизаха — те изчезваха от поглед, преди да бъдат забелязани. Да си отидеш вкъщи или в библиотеката означаваше да се движиш радиално и следователно да не видиш никого. Както каза през онова лято Фрийман Дайсън: „Средното разстояние на контакт тук не е по-голямо от футболна врата“. И все пак често то бе достатъчно — и това бяха вълнуващи моменти. Едва преди шест месеца „Маринър II“ за пръв път беше проучил Венера отблизо. Гел-Ман и други откриваха нови дълбини в теорията на частицата. През април Комисията по атомна енергия избра Дж. Робърт Опенхаймър за носител на наградата „Ферми“ за 1963 г. В очите на много учени Опенхаймър бе публично бичуваното момче от ерата на Маккарти — през 1954 г. бяха обявили, че представлява риск за националната сигурност. Сега най-после правителството изглежда донякъде изкупваше глупостта си. Лошото отношение към Едуард Телър, който не се беше изказал сурово срещу Опенхаймър, започна да се смекчава.

Усещането за начало, за нов старт вече бе клише на политическата сцена. Обкръжението на Кенеди беше постоянен обект на жилото на медиите. Албумът „Първото семейство“ на Вон Мийдър, който се подиграваше с клана Кенеди, бе светкавично разпродаден — публиката го възприемаше само като чудесна шега. Учените обаче бяха по-скептични — предимно либерали или радикали — и общо усещаното пренебрежение на Боби Кенеди към законните тънкости на личната кореспонденция ги тревожеше. Но увеличаването на финансите за научни изследвания вече изглеждаше постоянно — започнало бе с внезапен устрем след изстрелването на „Спутник“ и сега нарастваше в линейна прогресия. Всички знаеха, че в един момент това ще престане, но не скоро; оставаше да се постигне много, а малцина можеха да го сторят.

Фрийман Дайсън бе пристигнал в Калифорния в отпуск от Принстън, за да работи по проекта „Орион“. Дайсън имаше невероятна репутация като физик-теоретик и затова го поканиха да изнесе един от последните пролетни колоквиуми в катедрата по физика в КУЛХ. Гордън се радваше. Той щеше да изнесе последния колоквиум за годината и това, че Дайсън щеше да говори преди него за някои спекулативни идеи, можеше да разпръсне част от реакцията срещу Гордън.

Дайсън беше слаб и забавен, движеше се грациозно пред черната дъска, сякаш в лек транс, сериозно обмисляше онова, което искаше да каже и така насочваше всяко изречение, че да постигне точно определен резултат. В началото той много внимателно бе поправил Джордж Фехер, който се обърна към него със званието „доктор“. Дайсън така и не бе завършил доктората си и сега изглежда изпитваше английска гордост от това, че поне формално бе аматьор. Но в колоквиума му нямаше нищо аматьорско. Диапозитивите му бяха подредени, с ясни графики, някои от които цветни. Тяхната професионална завършеност за Гордън подчертаваше приятните страни на благополучието. Преди да защити доктората си в Колумбия, грубите скици и надписаните на ръка диапозитиви бяха широко разпространени.

Дайсън описа годините си на работа по проекта „Орион“, план за задвижване на огромни космически кораби чрез взривяване на ядрени бомби зад тях. Взривът трябваше да удари „тласкащата плоча“, която да предаде притъпения тласък на самия кораб чрез шоковите поглъщатели. Отначало идеята се бе сторила на Гордън като изобретение на Руб Голдбърг, но когато Дайсън я обясни, вече изглеждаше правдоподобна. Единственото решение за пренасяне на наистина големи товари през слънчевата система бяха някакви ядрени двигатели. „Орион“ беше принципно прост и използваше вече добре усъвършенствана технология: създаването на ефикасни бомби. Защо човешката разрушителна способност да не бъде използвана за нещо полезно? Дайсън смяташе, че ако се положеха сериозни усилия, човекът не само щеше да стигне до Луната преди 1970 г. — целта на Кенеди, — но и зад нея, чак до Марс. Използваните принципи се проверяваха в маломерни експерименти и действаха. Проблемът, разбира се, беше първият етап: издигането на кораба над земната повърхност чрез ядрени взривове.

— А няма ли да ни засипете с радиоактивни отпадъци? — попита някакъв глас от публиката.

Дайсън присви устни. Беше набит и острите му черти сякаш „забождаха“ проблема като пеперуда.

— Много по-малко, отколкото атмосферните тестове, които ние и Съветския съюз провеждаме в момента. Изчислихме, че „Орион“ няма да прибави повече от един процент към радиационното равнище, което политиката ни — внимателно произнесе думата той, — вече е установила.

В този момент Дайсън се замисли, като че ли можеше да усети как „Орион“ му се изплъзва. Вестниците публикуваха ежедневни отчети за договореностите по забраната на ядрените опити — според вашингтонските слухове, тя щяла да се подпише в близките месеци. В такъв случай щеше да бъде забранена дори малката доза радиоактивност на „Орион“. Към края на часа, след уравненията и графиките, се стигна до горчивото заключение. Историята щеше да подмине „Орион“. Някой ден той може би щеше да лети над атмосферата, когато хората откриеха безопасен начин да влизат в орбита с химически ракети. Но дори тогава, голяма част от отпадъците щяха в крайна сметка да остават във въздуха. Може би не съществуваше напълно сигурен начин да използваме дарбите си като правим ракети. Може би нямаше пряк път към планетите.

Продължителни ръкопляскания поздравиха мрачното заключение на Дайсън. Той неуверено се поклони към публиката и се усмихна с тъжните си очи.

Гордън изнесе последния колоквиум за годината. Публиката беше още по-голяма и по-шумна, отколкото на лекцията на Дайсън преди седмица. Гордън започна с подробностите на експеримента, с историята на проучванията в областта, показа диапозитиви на нормални резонансни линии. Беше обобщил всички обикновени резултати на Купър до момента и показа как те потвърждават обикновената теория. Дискусията бе задоволителна, но сравнително спокойна. Гордън беше възнамерявал да остави нещата така — без да споменава за съобщенията, без да поема рискове. Но нещо го накара да прекъсне поредицата от диапозитиви. Той промърмори:

— Шумът, наблюдаван по време на работата ни обаче, има някои необикновени характеристики. — И се отнесе в описание на прекъсванията на Купъровите резонансни криви, разказа за подозрението, че в тях има някаква методична периодичност и после описа първото съобщение. Гордън използва шлайфпроектора, като плъзгаше прозрачните листове под обектива, докато говореше. Сега изреченията му станаха по-бързи, думите по-отсечени, гласът му придоби инерция. Той направи анализ на първото съобщение. Обсъди вероятността да е случайност. В препълнената зала се надигна сдържан шепот. Гордън описа опитите им да открият местен източник на шума, неуспеха им и после второто съобщение. Не спомена за Сол и за координатната система 29 на 53 — просто показа данните. Диаграмата НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2 изпълни целия екран на шлайфпроектора. Едва тогава Гордън спомена за „спонтанния резонанс“ и отдаде на Айзък Лейкин цялата чест за термина и идеята. Лицето му беше безстрастно, а гласът му — равен и спокоен, докато описваше „спонтанния резонанс“, представяше статистическата вероятност този ефект да се дължи на случаен шум и остави редовете на НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2 на шлайфпроектора като нямо свидетелство. Сухо и прецизно разказа за предпазните им мерки срещу външни сигнали, за усилването и отслабването на „спонтанния резонанс“ — сега той използва термина иронично, като спираше преди и след думите, сякаш за да го затвори в словесни кавички и съвсем леко се усмихваше — и се заразхожда пред черната дъска, опитвайки се да си спомни премерения начин, по който го бе правил Дайсън, свел надолу глава.

От публиката се разнесе глас. Преди първото изречение да свърши, главите се обърнаха, за да видят кой говори. Беше Фрийман Дайсън.

— Вие разбирате, предполагам, че Сол Шрифър направи от това голям въпрос? От Херкулес 99?

— О, да — зашеметен отвърна Гордън. Не беше видял Дайсън в публиката. — Аз… аз не съм го упълномощил да…

— И че все още е невъзможно някой от Херкулес 99 да отговори на нашите радиостанции? Прекалено далеч е.

— Ами, да.

— И че ако това е съобщение оттам, те трябва да използват комуникации, по-бързи от светлината?

Аудиторията беше притихнала.

— Да. — Гордън се поколеба. Трябваше ли да подкрепи идеята на Сол? Или да се отдръпне?

Дайсън поклати глава.

— Миналата седмица говорих за една мечта. Хубаво е да се мечтае — но трябва и да се връщаме към действителността.

От тълпата се надигна вълна от смях, която се стовари върху Гордън. Без да се замисля, той отстъпи две крачки назад. Самият Дайсън изглеждаше изненадан от реакцията, но после се усмихна от мястото си по средата на амфитеатралната аудитория. Когато погледна към Гордън, лицето му се бе смекчило, сякаш за да притъпи острието на забележката си. Другите около него се пляскаха с длани по коленете, клатеха се напред-назад на столовете си, като че ли нещо беше отпуснало напрежението им и сега, по знак на Дайсън, бяха сигурни как да реагират.

— Аз не предлагам… — започна Гордън, но продължаващият смях го заглуши. — Аз не… — Той забеляза, че Айзък Лейкин се изправя от мястото си малко по-отпред и вляво. Публиката обърна очи от Гордън към него. Смехът престана.

— Бих искал да направя заявление — с кънтящ глас каза Лейкин. — Измислих идеята за спонтанния резонанс, за да обясня необикновените данни. Направих го съвсем честно. Смятам, че в тези експерименти наистина става нещо. Но тази работа със съобщенията… — презрително махна с ръка той. — Не. Не. Това са глупости. Сега се отказвам от каквато и да е връзка с тях. Не искам името ми да се свързва с такива… такива твърдения. Нека Бърнстейн и Шрифър правят каквото искат — аз няма да им сътруднича.

Лейкин решително седна на мястото си. Последваха ръкопляскания.

— Аз не предлагам решение на въпроса какво означава това — започна Гордън. Гласът му бе тънък и трудно произнасяше думите. Той погледна към Дайсън. Някой шепнеше на професора с широка усмивка. Лейкин, забеляза Гордън, седеше със скръстени пред гърдите си ръце и гледаше свирепо към НД и ДЕК. Гордън се обърна и вдигна очи към извисяващите се над него координати — огромни, безпристрастни и безпощадни.

— Но смятам, че то е там. — Той отново се завъртя към тълпата. — Зная, че звучи смешно, но… — Бръмченето на публиката продължаваше. Гордън се закашля и не успя да призове на помощ кънтящата увереност на Лейкин. Шумът ставаше все по-силен.

— Хм, Гордън… — Той с изненада откри, че до него е застанал ръководителят на катедрата. Проф. Глайър вдигна ръка към публиката и мърморенето престана. — Вече надхвърлихме определеното ни време, а тази вечер тук трябва да започне друга лекция. Повече, хм, повече въпроси могат да бъдат зададени по време на кафето, което е сервирано във фоайето. — Професорът даде знак за приглушените ритуални аплодисменти, които скоро потънаха сред шума на разпръскващата се тълпа. Някой мина покрай Гордън и каза на събеседника си:

— Е, може би Кронкайт вярва в това, но… — и събеседникът му избухна в смях. Гордън застана с гръб към черната дъска и се загледа в излизащите. Никой не дойде, за да му зададе въпрос. Групата около Лейкин бръмчеше. Дайсън се появи до Гордън.

— Съжалявам, че го приеха така — каза той. — Не исках да…

— Знам — измърмори Гордън. — Знам.

— Просто изглежда ужасно невероятно…

— Шрифър смята… — започна Гордън, но реши да остави този въпрос. — Какво мислите за останалата част от съобщението?

— Ами, честно, не вярвам, че е съобщение. Няма никакъв смисъл.

Гордън кимна.

— Хм, статията във вестника изобщо не ти помогна, нали разбираш?

Гордън кимна.

— Е, хм, тогава да вървим на кафе? — Дайсън неспокойно му кимна за сбогом и се присъедини към напускащата залата тълпа. Колоквиумът беше свършил и Гордън почувства как напрежението го напуска, за да бъде заменено от познатата вцепененост в края на деня. Докато събираше материалите си, ръцете му трепереха. „Трябва да се упражнявам повече — помисли си той. — Не съм във форма.“ Изведнъж реши да пропусне кафето. Да вървят по дяволите всичките. По дяволите цялата проклета тайфа.