Грегъри Бенфорд
Пейзажите на времето (4)

4.

1998 г.

 

Грегъри Маркъм мина с велосипеда си покрай миризливите сгради, посветени на ветеринарната медицина и влезе в отбивката на лабораторията „Кавендиш“. Беше му приятен нежният повей на влажен въздух, който обливаше лицето му, докато взимаше завоите, внимателно и ритмично прехвърляйки тежестта си. Целта му бе да открие най-късата крива, която да го изкара пред входа на лабораторията — геодезична мярка за това конкретно местно изкривяване на пространството. Последно натискане на педалите и той скочи в движение от колелото с прилична скорост, като се затича до него и използва инерцията му, за да го намести в една от бетонните стойки.

Маркъм поизпъна кафявото си ирландско яке и се заизкачва по стъпалата, като взимаше по две наведнъж — навик, който го караше да изглежда така, сякаш вечно закъснява занякъде. Разсеяно намести на носа си очилата, които му оставяха червен белег и прокара пръсти през брадата си. Тя беше добре очертана и следваше обичайното очертание на острата му челюст от бакенбардите до мустаците, но като че ли се разрошваше час по час, както и косата му. Запъхтял се бе от карането на велосипеда повече от обикновено. Или беше напълнял през последната седмица, заключи той, или просто захабяването от възрастта бе задълбало малко по-навътре. Беше на петдесет и две и се поддържаше в сравнително добра форма. Медицинските проучвания бяха доказали достатъчно достоверно връзката между физическите упражнения и дългия живот, за да го накарат да се поддържа.

Маркъм бутна стъклената врата и се насочи към лабораторията на Ренфрю. Приблизително всяка седмица наминаваше натам, хвърляше сериозен поглед към апаратурата и кимаше, но всъщност не научаваше много от посещенията си. Интересите му бяха насочени към теорията, криеща се зад електронния лабиринт. Той предпазливо влезе в забързаното кълбо от шум, което представляваше лабораторията.

През стъклените стени на кабинета видя Ренфрю — набит и изпомачкан, както обикновено, с разпасана риза и безредно падаща над челото сиво-кестенява коса. Местеше някакви документи по разхвърляното си бюро. Маркъм не позна другия човек. Реши, че е Питърсън и се развесели от контраста между двамата. Тъмната коса на Питърсън беше гладко сресана, а дрехите му бяха скъпи и елегантни. Изглеждаше учтив, самоуверен и, помисли си Маркъм, в същото време порочно копеле, с което човек по-добре да си нямаше работа. Опитът го бе научил, че трудно можеш да се разбереш с такива студени, сдържани англичани.

Той отвори вратата на кабинета, след като почука съвсем формално. Двамата мъже се обърнаха към него. Ренфрю изглеждаше облекчен и скочи на крака, като събори от бюрото си някаква книга.

— А, Маркъм, ето те и теб — без нужда каза той. — Това е г-н Питърсън от Съвета.

Питърсън плавно се изправи и протегна ръка.

— Приятно ми е, Доктор Маркъм.

Маркъм силно разтърси ръката му.

— Радвам се да се запозная с вас. Видяхте ли вече експеримента на Джон?

— Да, току-що. — Питърсън изглеждаше малко обезпокоен от скоростта, с която Маркъм премина на въпроса. — Какво мисли за него ННФ, знаете ли?

— Засега няма становище. Още не съм им докладвал. Миналата седмица само ме помолиха да осъществя връзка. Можем ли да седнем?

Без да чака отговор, Маркъм пресече стаята, разчисти единствения незает стол и седна, като опря глезен върху коляното си. Другите двама мъже заеха местата си в по-сериозни пози.

— Вие сте специалист по плазмена физика, нали, доктор Маркъм?

— Да. Тук съм в едногодишен отпуск^[1]. До последните няколко години се занимавах предимно с плазма. Много отдавна написах една теоретична статия за тахионите, още преди да ги открият и да дойдат на мода. Предполагам, че поради това от ННФ ме помолиха да дойда тук.

— Прочетохте ли предложението, което ви пратих? — попита Питърсън.

— Да, прочетох го. Добро е — решително отвърна Маркъм. — Теорията е прецизна. От известно време работя върху идеите, които стоят зад експеримента на Ренфрю.

— Значи смятате, че експериментът ще е успешен?

— Знаем, че методът е правилен. Но дали наистина сме в състояние да се свързваме с миналото — засега не знаем.

— А това устройство тук — посочи с ръка към лабораторията Питърсън, — ще може ли да свърши работата?

— Ако имаме дяволски късмет. Знаем, че през 50-те години подобни експерименти с ядрен резонанс са извършвани в „Кавендиш“ и на няколко други места — в Щатите и в Съветския съюз. По принцип те са били в състояние да засичат кохерентни сигнали, индуцирани от тахиони.

— Значи можем да им пращаме телеграми?

— Да, но това е всичко. Става дума за изключително ограничена форма на пътуване във времето. Това е единственият начин за пращане на послания в миналото, открит от когото и да е. Не сме в състояние да прехвърляме предмети или хора.

Питърсън поклати глава.

— Имам научна степен по социални проблеми и компютри. Дори…

— В Кеймбридж ли? — прекъсна го Маркъм.

— Да, в Кралския колеж. — Маркъм кимна сам на себе си и Питърсън се поколеба. Не му харесваше това, че американецът очевидно му беше залепил етикет. Самият той бе сторил същото, разбира се, но с определено по-сериозна причина. Леко раздразнен, Питърсън взе инициативата. — Вижте, дори зная, че тук някъде има парадокс. Старата приказка за това как застрелваш собствения си дядо, нали? Но ако той умре, самият ти също не би съществувал. Вчера някой повдигна този въпрос в Съвета. Едва не се отказахме от цялата идея заради това.

— Добър въпрос. В една своя статия от 1992 г. допуснах същата грешка. Оказва се, че наистина има парадокси, но ако погледнеш нещата по правилния начин, те изчезват. Бих могъл да го обясня, но ще отнеме време.

— Не сега, ако нямате нищо против. Целият проблем, както аз го разбирам, е да пратим тези телеграми и да разкажем на някого от 1960 г. или там някъде за ситуацията си тук.

— Ами, нещо такова. Да ги предупредим за хлорните въглеводороди, да им обрисуваме ефектите върху фитопланктона. Да ги насочим към определени проучвания, които биха могли да ни дадат основата, нужна ни сега, за да…

— Кажете ми, смятате ли, че този експеримент може да е от някаква действителна полза?

Ренфрю нетърпеливо се размърда, но не каза нищо.

— Без да изпадам в мелодраматизъм — бавно отвърна Маркъм, — мисля, че той ще спаси милиони животи. Евентуално.

Последва кратко мълчание. Питърсън кръстоса обратно крака и махна невидима прашинка от коляното си.

— Това е въпрос на приоритети, нали разбирате — най-после заговори той. — Трябва да гледаме на нещата мащабно. Съветът по спешните мерки заседава от девет часа тази сутрин. В Северна Африка пак е настъпил масов мор поради сушата и липсата на хранителни запаси. Несъмнено ще чуете за това, когато му дойде времето. А засега този и други неотложни въпроси трябва да се разглеждат приоритетно. Северна Африка не е единственият източник на тревоги. Покрай южноамериканския бряг също има голям цъфтеж на диатомеи^[2]. И на двете места измират хиляди хора. Вие ни молите да вложим пари в един отделен експеримент, който може да успее, а може и да не успее — по същество, теория на един човек…

— Става дума за нещо повече — бързо го прекъсна Маркъм. — Теорията за тахионите не е нова. В момента в Калифорнийския технически институт има една група — групата за гравитационна теория — която разглежда същия проблем от друг ъгъл. Опитват се да разберат как тахионите се вместват в космологичните въпроси — нали знаете, теорията за разширяващата се вселена и прочее.

Ренфрю отново кимна.

— Да, съвсем наскоро във „Физикъл Ривю“ имаше статия за флуктуациите с огромна плътност.

— И в Лос Анджелис си имат своите проблеми — замислено каза Питърсън. — Най-вече с големия пожар, разбира се. Ако посоката на вятъра се промени, може да последва ужасно бедствие. Не зная какво е въздействието на тези неща върху хората от Калифорнийския технически институт. Ние не можем да си позволим да чакаме с години.

Ренфрю прочисти гърлото си.

— Мислех си, че финансирането на научни експерименти е основен приоритет. — Думите му прозвучаха малко сприхаво.

В отговора на Питърсън се долови снизходителна нотка.

— А, имате предвид онзиденшната реч на краля по телевизията. Да, разбира се, той иска да изглежда добре в годината на коронацията си. Затова насърчава спонсорирането на научни експерименти — но естествено, той не разбира нищо от наука, дори не е и политик. Говори наистина много изразително. Нашият комитет го посъветва да се придържа към общите приказки за бъдещо възраждане. С нотка хумор. Това го умее добре. Във всеки случай, факт е, че парите ни не стигат и трябва да внимаваме в избора си. На този етап мога да ви обещая единствено, че ще докладвам пред Съвета. Ще ви информирам веднага, щом мога, за решението им относно определянето на експеримента ви като приоритетен. Аз лично смятам, че се целите малко надалеч. Не зная дали можем да си позволим подобни рискове.

— Не можем да си позволим обратното — с внезапен ентусиазъм възрази Маркъм. — Защо да продължаваме да кърпим дупките тук и там, да хвърляме пари за фондове за подпомагане при суша и мор? Можете да я карате с кръпки, но бентът накрая ще се взриви. Освен ако…

— Освен ако не се помъчите да оправите миналото ли? Сигурни ли сте, че тахионите изобщо са в състояние да стигнат до миналото?

— Ние го доказахме — отвърна Ренфрю. — Извършихме няколко лабораторни опита. Действат. Пише го в доклада.

— Значи тахионите са стигнали до целта?

Ренфрю оживено кимна.

— Можем да ги използваме, за да загреем дадена проба в миналото и така да разберем, че са били приети.

Питърсън вдигна вежди.

— И ако в края на краищата, след измерването на това повишаване на температурата, решите да не пращате тахионите?

— При тези експерименти това всъщност е невъзможно. Вижте, тахионите трябва да изминат дълъг път, ако ще се връщат далеч назад във времето…

— Един момент, моля — промърмори Питърсън. — Каква е връзката между пътуването във времето и движението със свръхсветлинна скорост?

Маркъм се приближи до една черна дъска.

— Тя се извежда пряко от специална относителност, вижте… — и той се впусна в описания. Начерта времево-пространствени диаграми и обясни на Питърсън как да ги разбира, като подчерта избора на полегати координати. Лицето на Питърсън през цялото време изразяваше съсредоточена напрегнатост. Маркъм прокара вълнообразни линии, за да представи тахионите, пратени от едно място и показа как биха могли да стигнат до друга част на лабораторията в по-старо време, ако бъдат отразени.

Питърсън бавно кимна.

— Значи мнението ви за извършените от вас експерименти е, че няма време за преразглеждане? Изстрелвате тахионите. И те нагряват онази ваша индиева проба няколко наносекунди преди да сте ги пратили.

Ренфрю кимна.

— Въпросът е, че не искаме да предизвикваме несъответствие. Да кажем, ако свържем термодетектора с ключа на тахионите, така че повишаването на температурата да прекъсне притока им.

— Парадоксът с дядото.

— Точно така — намеси се Маркъм. — Тук има някои тънкости. Ние смятаме, че това води до някакво междинно положение, в което се получава малко количество топлина и се изстрелват няколко тахиона. Но не съм сигурен.

— Разбирам… — Намръщен, Питърсън се мъчеше да схване идеите. — Бих искал да проуча това след известно време, когато задълбочено прочета техническите материали. Всъщност въпросът не зависи само от моята преценка — той хвърли поглед към двамата напрегнати мъже до него, — както навярно се досещате. Тук ме назначи сър Мартин от Съвета и онзи човек, Дейвис, за когото споменахте. Те казаха, че всичко е наред.

Маркъм се усмихна, Ренфрю просия. Питърсън вдигна ръка.

— Почакайте. Всъщност дойдох тук, за да получа представа за нещата, а не за да взема окончателно решение. Трябва да изложа въпроса пред самия Съвет. Вие искате доставка на електроника от американските лаборатории и това означава да се скараме с ННФ.

— По същия начин ли разсъждават американците? — попита Ренфрю.

— Не мисля. Позицията на Съвета е да ви даде подкрепата си, а американците да дадат своята лепта.

— Ами Съветите? — попита Маркъм.

— Те твърдят, че не разполагат с нищо по въпроса — презрително изсумтя Питърсън. — Сигурно пак лъжат. Не е тайна, че ние, англичаните играем важна роля в Съвета, само защото Съветите си траят.

— Защо го правят? — невинно запита Ренфрю.

— Смятат, че усилията ни ще се обърнат срещу нас — отвърна Питърсън. — Затова оказват символична подкрепа и навярно трупат запаси за после.

— Цинизъм — отсече Маркъм.

— Напълно — съгласи се Питърсън. — Вижте, трябва да се връщам в Лондон. Имам някои други предложения — в по-голямата си част, съвсем обикновени, — за които Съветът иска да докладвам. Ще направя за вас каквото мога. — Той официално стисна ръцете им. — Доктор Маркъм, доктор Ренфрю.

— Ще ви изпратя — спокойно каза Маркъм. — Джон?

— Разбира се. Между другото, ето папка с нашите документи. — Той я подаде на Питърсън. — Плюс някои идеи какво да се прати в миналото, ако опитите ни постигнат успех.

Тримата мъже заедно излязоха от сградата и спряха на пустия паркинг. Питърсън се обърна към автомобила, който Ренфрю беше забелязал сутринта.

— Значи това е била вашата кола — неволно се изтърва той. — Не мислех, че можете да пристигнете от Лондон толкова рано.

Питърсън вдигна вежди.

— Преспах у един стар приятел — отвърна той. Мигновеният проблясък на приятен спомен в очите му ясно подсказа на Маркъм, че старият приятел е жена. Ренфрю сваляше катинара на велосипеда си и не забеляза нищо. Пък и, помисли си Маркъм, на Ренфрю нямаше да му дойде наум такава мисъл. Добър човек, но скучен. Докато Питърсън, макар и почти сигурно да не беше добър човек по ничии стандарти, също толкова сигурно не бе скучен.