Джоана Линдзи
Само ти (6)

Шеста глава

Хлапето отново приклекна до огъня и се съсредоточи върху готвенето — поне така си мислеше Деймиан. Изсипваше тестото в тигана, подхвърляше палачинките, а когато станеха готови ги нареждаше върху единствената чиния и отново започваше. Беше прибрал оръжието си в кобура, но можеше да го извади бързо и да стреля. По очите му личеше, че беше готов да действа всеки момент. Деймиан дори си помисли, че може би именно очите му помагаха, сигурно имаше орлов поглед. Страхотно Хлапе! Сега, след всичко случило се, Деймиан не се съмняваше в достоверността на думите на момчето; вярваше му, че е заловил петима престъпници.

Винс беше все още в безсъзнание и Деймиан реши да завърже ръцете му зад гърба. После го остави в същото положение, в което се намираше вече доста време — от носа му продължаваше да тече кръв. Билибоб лежеше смирено и гледаше Деймиан със страхопочитание.

Престъпниците бяха добре вързани. Сега Деймиан можеше да се заеме с дрехите, които беше сгънал и прибрал прилежно миналата нощ. Ботушите му също бяха на мястото си. Тъкмо щеше да ги обуе, когато забеляза втренчения поглед на Хлапето.

— Няма ли да ги изтръскаш преди да ги сложиш на краката си? Не се знае на кого са послужили за легло през нощта — поясни момчето.

Деймиан ги хвърли обратно на земята, като че ли вътре имаше змии. Билибоб се изкикоти и той го стрелна с поглед. Хлапето успя да прикрие смеха си и когато се обърна към него, вече беше отново сериозен. Този път Деймиан хвана ботушите за токовете, изтръска ги, огледа ги внимателно отвътре и ги сложи на земята.

— Сега вече можеш да ги обуеш — каза момчето.

Деймиан го погледна, не му вярваше.

— Не ме будалкаш, нали?

— Опазил ме Господ! Не се знае дали не са влезли скорпиони или някакви други животинки — в някои райони има…

— Няма нужда да ми обясняваш! — прекъсна го Деймиан и се намръщи. После отиде до багажа, за да си извади чисти чорапи — не искаше да се разхожда цял ден с мръсните от предишния ден. Бяха го ограбили, но сега нещата му бяха тук и не възнамеряваше да се разделя повече с тях. Скоро обаче се увери, че е по-добре да остане с мръсните чорапи, опита се да ги събуе, но те бяха залепнали — пришките бяха станали на рани, всяко докосване до тях му причиняваше болка, а от дърпането на чорапа потече кръв. Истинският ад настъпи едва когато си обу ботушите. Върна се при огъня куцукайки. Искрено се надяваше Хлапето да греши в преценката си и Кофивил да е само на един ден път, а не на два. Едва ли щеше да издържи на продължителен преход с тези крака, целите в рани.

До огъня чинията вече беше пълна догоре с палачинки, имаше и буркан с мед.

— Маслото ми свърши вчера, така че ще трябва да се задоволиш само с меда. Аз нещо нямам апетит след толкова преживявания от сутринта насам, но ти закуси. Каквото остане ще го хапна по-късно.

Деймиан погледна към Винс и Билибоб и попита:

— Няма ли да поканим и другите „гости“?

— Не, по дяволите! Ако бяха дошли да закусват, нямаше да вадят оръжие!

За първи път не отговори спокойно, отвращението в думите му предизвика същото изражение и на лицето му. Поне имаше някакви чувства, помисли си Деймиан, иначе човек би помислил, че е равнодушен към всичко и всички. После Хлапето стана и отиде при Билибоб.

— Къде скрихте конете!

— Долу до реката.

Хлапето тръгна натам. Деймиан се обърна и реши да не изпуска от поглед престъпниците. Мислеше си, че Билибоб едва ли ще създава неприятности повече, но не биваше да подценява Винс, макар и да е в безсъзнание. Не след дълго Хлапето се върна с два коня. Деймиан реши, че сега, когато имаха още коне, може би момчето щеше да му позволи да вземе всичкия си багаж. Не му се искаше да го оставя там. Но конете изглеждаха ужасно — единият едва пристъпваше, а другият куцаше. Изненада се, като видя Хлапето да се насочва право към Винс, но още повече се изненада, когато го ритна в гърба. Не можеше да се каже, че е силно или че го е заболяло, но все пак…

— Ненавиждам хората, които мъчат животните по такъв жесток начин! — каза Хлапето и се обърна към Билибоб. Той изглежда се изплаши да не получи ритник като Винс и бързо се сви на мястото си. — Кой е твоят кон?

— Нито един не е мой. И двата са на Винс — отрече Билибоб, но беше повече от очевидно, че лъже.

— Добре. Този не можем да го яздим, другият скоро ще се оправи. Погрижи се за него, извади камъка от копитото — започнало е да събира гной! И си махни проклетите шпори, целият е в кръв!

Билибоб още повече се сви, но момчето вече беше казало всичко, което искаше и се насочи към огъня.

— Време е да тръгваме — рече Хлапето на Деймиан. — Ако тези двамата вървят бързо, може и да имаме късмет да изминем повечето път днес. Те ще вземат единия кон. Дано кобилата да издържи, докато стигнем града, там ще се погрижим за нея… Дявол да го вземе, наистина ме ядосаха тези типове.

Наистина личеше, че е ядосан. Деймиан реши, че не е подходящо да пита за багажа си точно сега. Може пък и да си набави всичко необходимо, когато стигнат града…

За да се разсее, започна да помага на Хлапето да вдигнат лагера. Деймиан отиде да измие съдовете. Когато се върна, огънят беше загасен, конете оседлани, а Хлапето прикрепваше покъщнината си към седлото. Чак сега Деймиан забеляза дорестия кон, който беше завързан встрани от огнището. Красивото, добре гледано животно, като че ли нямаше търпение да тръгне на път! Можеше да се сравнява единствено с породистите коне, които Деймиан беше виждал на надбягвания. Интересно, откъде Хлапето притежаваше такъв кон…

Момчето се опитваше да качи Билибоб на седлото. По това, което се чуваше, явно не му беше лесно.

— Казах ти, не мога да се кача със завързани на гърба ръце! — оправдаваше се той. — Дори и да ме качиш, по някое време пак ще падна, защото няма да мога да се държа!

— Тогава мисли повече как да се задържиш на седлото, отколкото какви проблеми да ми създаваш! Или ще се качиш, или ще вървиш пеша — друг избор нямаш!

Не беше невъзможно да се качи и да се задържи отгоре на коня, затова Деймиан го хвана и го хвърли на седлото. Билибоб тъкмо щеше да попита какво става, но реши, че е по-добре да внимава да не падне от другата страна и млъкна. Затова пък Деймиан спечели одобрителната усмивка на Хлапето, което като че ли искаше да му каже, че има полза и от него. После погледна към неподвижния Винс и подхвърли:

— Ако този е все още жив, можеш да опиташ същия номер.

Не пропусна да му намекне за удара, който стовари върху лицето на Винс! Това го накара да се изчерви, но двамата успяха да качат и другия негодник до приятеля му. Свестиха го едва след като му поляха главата му с вода.

Сега беше ред на Деймиан — ако имаше някой друг, който да го повдигне, той нямаше да откаже, но по-едър от него в момента нямаше. Никога не си беше и помислял дори, че ще му се наложи да се качва сам на кон, винаги се движеше с файтон. Така беше в големия град. Днес за първи път щеше да язди, а конят изглеждаше не само голям, но и висок. Момчето разбра и отиде до него.

— Сложи си краката в стремената. Не си ли яздил досега?

— Не, в града има файтони и не ми се е налагало — призна си Деймиан.

— Трябваше да се досетя — въздъхна момчето. — Така, подпри се на ръката ми, сложи си единия крак в стремето, а с другия се оттласни нагоре, за да се прехвърлиш на седлото.

Лесно беше да се каже, но да се изпълни — не. Чак при втория опит Деймиан успя да се закрепи на седлото, без да падне. Макар и съвсем случайно, „приземяването“ му беше успешно, дори се почувства виновен за начина, по които качи Винс и Билибоб — ръцете им все още бяха завързани отзад на гърба и те нямаха никаква опора. Деймиан обаче получи подкрепата на Хлапето:

— Можеш да се държиш за мен, ако искаш. Не се притеснявай, няма да яздим бързо, за да нямаме проблеми.

Тръгнаха веднага. Не след дълго Винс започна да се оплаква, че не може да язди повече с вързани ръце. Обидните думи, които изричаше, псувните и заканите бяха отправени най-вече към Деймиан заради счупения нос. Хлапето не можа да го изтърпи:

— Млъкни, ако искаш довечера да ядеш!

Винс млъкна. Деймиан се усмихна. Трябваше да признае, че Хлапето притежаваше доста странен начин на убеждаване. Така или иначе, на Деймиан му хареса, даже се възхити от него. Мнението му за момчето ставаше все по-добро — за възрастта си той беше не само умно, но и интелигентно момче; беше компетентен по много въпроси, притежаваше доста добри качества и умееше да ръководи. С две думи — оправно момче. Имаше обаче нещо, което смътно безпокоеше Деймиан и той опитваше да разбере какво е то, но после реши, че не е негова работа и не бива да се меси. Начинът, по който Хлапето се справи с престъпниците и намерението му да ги предаде на служителите на закона още веднъж доказваха, че не беше излъгал нито за „професията“ си, нито за броя на заловените от него престъпници. Беше прекалено млад за такава опасна работа, но бързината и сръчността му помагаха. Само навиците си трябваше да промени. Да спиш на открито не беше най-подходящия начин на живот — лагеруваше край реките, а такива места не предлагат много удобства. Деймиан си помисли, че ако Хлапето се беше къпало скоро, то въобще не му личеше, защото миризмата, която се носеше от него, не беше от най-приятните…

По обяд спряха за малко да си починат и конете да отморят. Деймиан видя, че на седлото на коня беше завързана неговата торба и остана приятно изненадан. Сега можеше да си вземе кърпа и да си я върже на лицето, но не искаше Хлапето да го види, защото щеше да се засегне. След като цял ден беше яздил до него, Деймиан не се сдържа и без много да мисли, попита момчето:

— Това ли са единствените ти дрехи?

— Достатъчни са ми — отговори момчето. — Пазят ме от различни твари.

Деймиан така и не разбра шегува ли се или говори сериозно, затова не посмя да го попита какви твари има предвид. Само въздъхна — трябваше да се примири, докато стигнат града.

— Какво мислиш, ще стигнем ли Кофивил до довечера? — с надежда попита той.

Момчето не отговори веднага.

— Щяхме да стигнем, ако не ни се бяха натрапили онези двамата, но сега силно се съмнявам. Едва ли, господин Рътлидж.

Деймиан трябваше да се примири с още едно разочарование, затова реши да продължи разговора.

— Не е ли по-добре да ме наричаш Деймиан? „Господин Рътлидж“ някак си не подхожда, пък и макар и от скоро, много неща ни сближиха. Освен това мисля, че е редно и ти да имаш истинско име, лично твое.

— Е, когато трябва да подписвам нещо, използвам инициалите „К. С.“, ако това имаш предвид.

— И какво означават?

— Нищо — вдигна рамене момчето. — Когато трябваше да се подпиша за първи път, за да получа наградата си, шерифът четеше нещо, на което пишеше „К. С“. На мене ми хареса — лесно и практично. Оттогава шерифът ме нарича така.

— Кейси^[1], а? Хубаво звучи. Имаш ли нещо против да те наричам Кейси?

Момчето като че ли се смути, замисли се за момент, но после се успокои и каза:

— Както искаш! — не беше истина, но Кейси не желаеше да спори.

Деймиан се засмя. Стана му смешен самият факт, че момчето прие име, което е известно повече като момичешко. Момчетата на неговата възраст са доста чувствителни за такива, макар и тривиални подробности. После и двамата замълчаха. Денят беше Дълъг и уморителен, но Деймиан беше благодарен, че нямаше повече инциденти, които да нарушат спокойствието им. Малко преди залез слънце Кейси насочи конете към реката, за да пренощуват там. За няколко минути стъкна огъня и се зае с приготвянето на тесто. Наложи се да прекъсне готвенето само когато трябваше да помогне на Деймиан да свали Винс и Билибоб от коня.

— Опитай се да не чупиш повече носове, докато се занимавам е вечерята.

Кейси не успя да види пламналите бузи на Деймиан, защото вече се беше отдалечил.