Джоана Линдзи
Само ти (38)

Тридесет и девета глава

Стъмваше се. Много скоро мракът щеше да скрие всичко от погледите им. Джидро лежеше на един гол матрак в дъното на стаята. Опитваше се да заспи, но болката не му позволяваше.

Джак беше седнал на масата и наблюдаваше Кейси. Джед се мъчеше да запали огън, за да стопли няколко кутии с консервирана храна. Трябваше да се задоволят със студена вечеря — огънят така и не пламна. Джак отказа да се храни, а на Кейси не й предложиха. И без това не можеше да яде в състоянието, в което се намираше, пък и защо да им хаби храната, като щяха да я убият?

Кейси изчакваше удобен момент. Трябваше да намери някакъв предлог, под който да отвори чантичката си, тогава щеше да извади пистолета отвътре. Трябваше да действа бързо. Трябваше да види колко патрона има в него.

Ако беше празен, щяха да я убият веднага. Ако имаше поне един-два куршума, щеше да ги заплаши и да ги накара да й повярват, че говори сериозно…

Така й се искаше в пистолета да има точно три куршума — тогава нямаше да има никакъв проблем да ги принуди да се предадат. Беше готова за всяка една възможност.

Трябваше да избърза. Деймиан щеше да се появи всеки момент. Ако усетеха приближаването му, щяха да я изведат навън и да го принудят да хвърли оръжие, а после да го убият.

Дори Деймиан да не беше тръгнал след тях, Кейси го беше научила на всички тънкости за откриването на следи. Трябваше да е стигнал до колибата преди свечеряване. Ако пък вече беше дошъл, явно изчакваше удобен момент, за да нападне. Притесняваше се какъв беше планът му — да се изпречиш срещу трима не беше лесно, особено когато не знаеш слабите места на врага. А тя вече ги беше разбрала…

Прозорците на колибата бяха заковани донякъде. Вратата беше залостена, необходими бяха доста усилия, за да се разбие. По никакъв начин не можеше да се влезе вътре. Това поне я успокояваше.

Джед обаче я безпокоеше. Беше въоръжен, но дали беше по-добър от нея? Малкият Джидро нямаше да може да използва дясната си ръка още дълго време; дори и да стреля с лявата, нямаше да е точен.

Сега, след като помисли малко, Кейси реши, че един куршум й беше напълно достатъчен, за да премахне Джед — другите не бяха толкова опасни. Не искаше да убива Джак, трябваше да даде възможност на Деймиан да го изправи пред съда. Един куршум й беше напълно достатъчен! Сигурно Деймиан й е оставил поне един, когато чакаха за муниции… Не можеше да се бави повече…

Джак я наблюдаваше, но като че ли не виждаше нищо. Умът му го беше отвел далече оттук. Може пък и да не забележи.

Кейси пристъпи към действие. Чантичката й беше с дълга дръжка; беше на пода, почти скрита под роклята. Тя повдигна колене, за да може да се прикрие с роклята си и напипа пистолета. Ръката й не се виждаше, хвана пистолета и го премести да краката си.

В този момент Джед я погледна и…

— Какво, по дяво…

Джед се обърна за оръжието си. Кейси нямаше никакво време, вдигна оръжието си и се прицели право в сърцето му… Тогава усети, че нейното сърце спира — барабанът беше празен…

Ето я смъртта! Гледаше я право в очите. Тогава се чу изстрел, Джед стреля… Не, не беше неговата пушка… Пребледня…

Вратата се отвори с трясък, не й бяха необходими повече удари, както си мислеше Кейси, един й беше достатъчен. Беше забравила едрия ръст на Деймиан. Той влезе с насочено напред оръжие.

Джед едва се обърна към Деймиан, пушката му гръмна толкова близо, че той подскочи и се просна до отсрещната стена. Джидро седеше ужасен и изплашен до смърт от току-що видяното. Той дори нямаше оръжие, но Кейси вече имаше: макар и празно, то й послужи да го цапардоса по главата.

Джак търсеше оръжието в джоба си, но изборът му не беше голям: можеше или да се остави на Деймиан, или да приеме доживотния затвор.

Какво ли щеше да предприема Деймиан? Той накара Джак да вдигне ръце и насочи пушката в главата му.

— Не можеш да си представиш каква грозна картина ще се получи, ако тази пушка гръмне в лицето ти! И никой няма да съжалява…

Джак застина на място. Явно беше предпочел затвора пред убийството.

Свърши се! Успяха!

Първото нещо, което Кейси искаше, беше да се хвърли на врата на Деймиан и да го целуне, но и дума не можеше да става за това.

Трябваше да следят Джак и Джидро. Може би затова Кейси попита:

— Какво те забави толкова?

Деймиан я изгледа изкъсо, учуди се и отвърна със същия сарказъм, с който тя го попита:

— Радвам се да те видя, Хлапе! Има ли някакво въже да вържем тези двамата?

— Сигурно не, но аз имам доста излишни дрехи по мен и мисля, че ще свършат работа.

Това обаче предизвика обратен ефект върху Деймиан и той се засмя — естествено тя би предпочела да е с дънките си, отколкото с тази предизвикателна рокля!

Кейси не прие хумора му, но не го и отхвърли. Тръгна да потърси въже. След като се увери, че няма, взе ножа от масата и разряза една от фустите си от памук — получи се доста здраво въже.

Няколко часа по-късно Кейси реши, че не може повече да остане в тази колиба и предложи на Деймиан да се върнат в града. Всичко тук я дразнеше, адреналинът й се покачваше непрекъснато, макар че и тя не знаеше защо.

Завиха Джед с едно одеяло и го прехвърлиха върху коня. Другите двама бяха здраво завързани, със запушени уста, за да не могат да обсъждат планове за бягство. След това Деймиан отиде да загаси огъня. Без да знае защо, Кейси също го последва.

— Мислех, че ще умреш днес! — каза Деймиан и се обърна към нея.

— Аз също — отговори тя с премалял глас.

Деймиан я притегли към себе си и я целуна така, както на нея й се искаше, когато го видя да влиза. Значи и той чувстваше същото? И двамата като че ли искаха да се уверят, че отново ще посрещнат изгрева на слънцето заедно. Как силно го желаеха! Какво значение имаше, че подът беше покрит с кръв или че нямаше чаршаф на матрака, където Деймиан я отнесе. Най-важното сега беше, че е с най-скъпия човек. Надделя изпепеляващото желание, което пламна в нея и я накара да изживее този момент с любимия си…

Той дори не й свали дрехите, това беше без значение. Само вдигна полата й и разкъса гащичките — не нарочно, просто материята не устоя на силните му ръце. Тя дори не обърна внимание на този незначителен факт. Това, което искаше е колкото се може повече да усеща вкуса му, докато той поглъща устните й. Желаеше и чудодейното удоволствие, докато той навлиза в нея…

Чак тогава разбра, че през цялото време й беше липсвало онова неосезаемо нещо, което сега се беше върнало. Страстта й пламна с още по-голяма сила и още по-бързо. Беше само за миг, внезапно, без да го очаква: нежно издигане, а след това извисяване от силата на екстаза. Сега беше много по-различно, диво, удовлетворяващо. После почувства спокойствието, което обхвана цялото й тяло.

Беше нещо, от което се нуждаеше непременно. Такова единствено, странно чувство на безпомощност беше изпитала само с Деймиан. Можеше ли да си признае колко го обича?! Обичаше го, по дяволите, много го обичаше…