Джоана Линдзи
Само ти (34)

Тридесет и пета глава

Деймиан пристигна във фермата на Бъки Алкот на другия ден следобед. Искаше да го открие колкото се може по-бързо, затова почти не спа. Къщата беше на около миля от града, поне така каза Бенчър.

Алкот сигурно щеше да го познае, въпреки синините и подутините от боя с Бенчър, но това не го интересуваше въобще.

От единия комин излизаше дим — знак, че Алкот си беше вкъщи. Деймиан слезе от коня и почука на вратата. Беше се приготвил за стрелба — за всеки случай, само ако Алкот го принуди. Трябваше му жив.

Вратата се отвори — мъжът не беше въоръжен. Беше на средна възраст, но много висок и слаб. Имаше светлокестенява коса и кафяви очи. Краката му бяха толкова криви, че сигурно цял живот непрекъснато е бил на кон.

Той не позна Деймиан. Сигурно готвеше, защото беше с готварска престилка и изтръска ръцете си от брашното. Но забеляза веднага оръжието и каза:

— Да чукаш на вратата на някой с оръжие е проява на лошо възпитание, господине. Създава лошо впечатление.

— Не и в този случай. Бъки Алкот? — попита Деймиан само за да се увери.

Бъки кимна. Смръщи вежди и попита:

— Познаваме ли се?

— След като се опита да ме убиеш преди няколко дни, мисля, че ме познаваш. Сега ми кажи какво стана с хлапето.

— Какво? Някой те е заблудил. Нямам представа…

Деймиан го блъсна в гърдите и мъжът падна назад. После го вдигна и заедно влязоха вътре.

— Кокалчетата още ме болят от боя вчера с Елрой Бенчър, много удари трябваше да получи, докато ми даде адреса и името ти. Наистина нямам желание да направя същото и теб, но ако настояваш, ще се пробвам!

— Чакай! — Бъки вдигна ръце, сякаш се предаваше. — Не познавам никакъв Елрой Бенчър. Който и да е той, само те е заблудил. Казал е това, което си искал да чуеш, само и само да го оставиш на мира. Нека помислим малко: защо да ти казва истината само защото си го понатупал? Едва ли!

Беше толкова логично, че Деймиан се замисли. Дали пък Елрой Бенчър не го беше излъгал?! Пък и кой наемен убиец ще готви като жена?

Безспорно този мъж беше истински фермер. Докато яздеше на идване, Деймиан мина покрай свинарника, наблизо беше кокошарникът, а отзад бяха конюшните с красиви породисти коне. Ето това се казва ферма! А Елрой Бенчър, мързелив и глупав, можеше да лъже колкото си иска, само и само да не му счупи и другите ребра.

Деймиан отстъпи. Ако наистина беше заблуден, какво можеше да очаква от този мъж? Тъкмо щеше да се извини и да тръгне обратно, когато погледна към пода и видя парче от дънки, затиснато под скарата, цялата в кръв.

Дънките на Кейси…

Веднага вдигна пушката си и я опря в главата на Бъки. Беше толкова вбесен, че едва се сдържа да не го застреля.

— Това са нейните дрехи, ей там под скарата, даже не си забелязал, че огънят не ги е изгорил! — викна срещу него Деймиан. Алкот вече трепереше от страх. — Имаш пет секунди, за да ми кажеш защо си свалил дрехите й. Ще ми кажеш къде е, иначе ще те оставя тук да изгниеш и окото ми няма да мигне! Едно…

— Чакай! Чакай! Добре, предавам се! Не ми е за първи път да не довършвам докрай работата, за която са ми платили. Освен това загубих двамата си най-добри приятели и ще трябва да върна мръсните пари.

— Две…

— Не съм й свалял дрехите! Проклет огън! За какъв ме мислиш?!

— Три…

— Ще спреш ли най-после? Ще ти кажа къде е — исках да й помогна, не съм искал да я убивам, и без това не бях съгласен с тази сделка. Не знаех, че е жена, жени не убивам.

Деймиан още не беше свалил пушката си.

— И как така разбра, че е жена? Тя не е от приказливите.

— Точно тя ми каза. Беше изненадана, че я наричам момче. Това направо я вбеси…

— Пак лъжеш!

— Не, истината ти казвам! Простреляна е в главата — раната не е голяма, но изглежда от нея е загубила паметта си. Не си спомняше нищо за себе си, предполагам, че заради това не можеше да се примири да я наричам момче.

Едва тогава Деймиан въздъхна. Предположението му се потвърди. Свали пушката си и каза:

— Наистина ли е загубила паметта си?

Бъки кимна.

— Тя самата беше много изненадана. Неразбираемо, нали? Мисля, че ако забравя името си, ще полудея!

— Каза, че си й помогнал. Как?

— Исках да говоря с нея да се махне от тук. Затова я доведох в къщата си. После разбрах, че не си спомня защо е ранена, намерих чисти дрехи, помогнах й да изчисти кръвта от лицето си и я качих на влака обратно на изток.

— Какво?! — Деймиан не вярваше на ушите си. — Защо, по дяволите?!

— Защото тук е в опасност и защото искаше да разбере коя е.

— И как ще открие коя е, като е в проклетия влак. С кого ще разговаря?

— Успокой се, не я изпратих, без да я упътя. На седлото й пишеше „К. С.“ — Това е най-голямото ранчо в Източен Тексас. Може и да намери някой, който да я познава или пък да знае коня й — породисто животно.

Добре, че този беше поне умен, но все пак…

— А не ти ли мина през ума, че мога и аз да свърша всичко това?

— Нямах и представа, че си жив, толкова хора имаше по следите ти. Пък и защо трябваше тази дама да остане в гнездото на осите, към които принадлежа. И ти също?! Затова я изпратих далече оттук с надеждата да си върне паметта и никога повече да не се появява тук.

Деймиан отново въздъхна. Нямаше какво повече да го разпитва — той беше направил достатъчно за нея, въпреки че не знаеше, че именно баща й беше дал коня. Тя едва ли помнеше това. Не беше нужно да знае откъде баща й беше купил животното и колко притежатели беше сменило преди това.

Вече знаеше къде е. Единственото, което можеше да направи, беше да я последва…