Джоана Линдзи
Само ти (5)

Пета глава

Събуди се. Миришеше на току-що приготвено кафе, но Деймиан не стана веднага. Беше му приятно и удобно в леглото, а имаше усещането, че е спал час-два. Напълно възможно — въпреки умората не можа да заспи веднага, затова не се чувстваше отпочинал. Когато отвори очи, на небето все още имаше звезди, но от изток денят се пробуждаше и слънцето поемаше по своя неизменен път.

Много безсънни нощи Деймиан беше прекарал в размисли за смъртта на баща си и всичко онова, което се случи впоследствие. През изминалите шест месеца гневът беше негов единствен спътник. Часове наред се отдаваше на силните чувства, които бушуваха в него. Беше объркан, безпомощен, липсваше му вяра, но беше твърдо решен да довърши делото си докрай, за да възтържествува справедливостта.

Властите не продължиха разследването. Деймиан нае частни детективи, които се оказаха прецизни в работата си. В нощта на убийството заведението срещу компанията било отворено. Поради късния час посетителите били малко и повечето сервитьори бездействали. Един от тях бил впечатлен от двама непознати — снажни, яки мъже, които излезли от главния вход на „Рътлидж Импорт“. Срещу малко възнаграждение той ги нарисува. Сервитьорът се оказал доста добър художник. След като „портретът“ беше показан във всички квартали на града, детективите откриха единия от престъпниците, който всичко си призна. Няколко дни преди това стана ясно, че Хенри Карътърс също е заподозрян.

Деймиан не можеше да повярва, че Карътърс е замесен — той беше счетоводител на баща му повече от десет години. Беше дребен на ръст, обикновен мъж, около четиридесетгодишен, общителен, но не се беше женил. Грижеше се за старата си леля, която живееше в източното предградие. Нито един ден не беше отсъствал от работа — винаги можеше да го открие човек или в канцеларията му, или в някой от складовете, където все проверяваше инвентара. Като всички работници от компанията, Карътърс също беше на погребението и скърбеше за безвъзвратната загуба на собственика.

Един от детективите поиска да прегледа счетоводните книги и след като получи разрешение, установи, че на фирмата са нанесени сериозни щети. Хенри беше призован на разпит, но отговорите му бяха незадоволителни. Това обаче не беше достатъчно основание, за да бъде арестуван, но точно тогава Хенри изчезна… Нямаше и следа от него. Портретите на двамата престъпници също пропаднаха като че ли вдън земя…

Двамата мъже, които Хенри бе наел, не знаеха името му, но описанието, което дадоха съвпадаше: дребен мъж, очила с дебели стъкла, рядка кестенява коса, бенка на лявата буза и сиво-сини очи като на кукумявка. Без съмнение — Хенри Карътърс. Беше ги наел да убият неговия работодател само за петдесет долара, за да не бъдат разкрити злоупотребите му.

Петдесет долара! Господи, колко евтин беше човешкият живот! Деймиан още не можеше да повярва, но както каза детективът, в живота трагедията на един човек обикновено се превръща в късмет за друг.

Именно Хенри беше инсценирал самоубийство, предсмъртната бележка беше фалшифицирал също той. Вероятно се беше надявал мъката да държи Деймиан достатъчно далече от счетоводните книги, докато успее да прикрие незаконно присвоените пари така, че никога да не излязат на бял свят. Хенри Карътърс беше истинският убиец — двамата мъже бяха само марионетки. Ако Деймиан не беше толкова упорит в търсенето, Хенри щеше да остане неразкрит. Въпреки това успя да изчезне. Три месеца трябваше да изминат, за да го открият във Форт Уърт, но след това отново изгубиха следите му.

Достатъчно беше чакал някой друг да свърши онова, което по право беше негово задължение. Докато Карътърс се наслаждава на свободата, Деймиан не биваше да бездейства и затова тръгна към Тексас за Форт Уърт. Като всички, обявени за издирване, Карътърс беше някъде на Запад, за да не могат лесно да го намерят сред дивата пустош. Деймиан беше твърдо решен да го следва, докато го открие и залови. Не беше много наясно как точно се преследва престъпник, но трябваше да успее. Имаше дори шерифска значка, за да бъде в правото си, когато стреля. Скъпо струваше помощта на приятелите на баща му, но си заслужаваше — беше упълномощен представител на закона, имаше право да изисква съдействие от местните власти, за да залови Карътърс. Списъкът в джоба му беше подробен — включваше имената и прозвищата на всички издирвани престъпници от Тексас, както и на тези от останалите Западни щати и територии. Името на Карътърс беше добавено най-накрая.

— Хей, момчета, ще дойдете ли да пиете кафе или ще се пълзите по корем до изгрев слънце?

Деймиан отвори очи. Беше сигурен, че Хлапето не говори на него. Отнякъде се чуваше дрезгав смях. Деймиан се изправи бавно и едва тогава различи два не съвсем ясни силуета. Мъжете станаха и изтупаха пръстта от дрехите си. Деймиан втренчи поглед в Хлапето. Опита се да разбере реакцията му, но изражението на неговото лице беше неразгадаемо. Хлапето беше с дрехите от предишния ден, които сега имаха повече гънки — това показваше, че беше спал с тях. Шапката, завързана, висеше небрежно на гърба и откриваше косата му — тя не беше просто разпиляна и невчесана, а сплъстена и мръсна, като че ли гребен не беше се докосвал до нея месеци наред, ако Хлапето изобщо имаше гребен. Беше приклекнал до огъня, който отново гореше. На пръв поглед беше спокоен, дали се тревожеше от появата на двамата мъже или беше доволен, че ги вижда, не можеше да се разбере. Деймиан се зачуди откъде тези двамата знаят, че са тук. Огънят едва блещукаше и трудно можеше да се различи от десет фута. Лагерът беше все още скрит в сянката на нощта, слънцето едва сега изгряваше. Деймиан нямаше да забележи новодошлите, ако не беше проследил погледа на Хлапето. Дори и тогава трудно различи двата силуета, а момчето ги беше видяло… Безпокоеше го фактът, че непознатите се бяха крили, но ако Хлапето е знаело за тях, защо не ги беше поканило още през нощта, когато толкова любезно предложи подслон на Деймиан? Защо ги беше пренебрегнало?

Двамата приближаваха огъня. Едва сега можеше да ги разгледа по-добре. Единият беше висок, едър, усмихнат дружелюбно. Другият все още чистеше дрехите си от пръстта, беше си огънал шапката и тупаше панталоните. Когато видя Деймиан, гологлавият спря: очите му се ококориха, като че ли пред него стоеше призрак и се обърна към приятеля си:

— Не ми прилича на мъртвец, а ти каза, че бил мъртъв?!

— Ти си най-тъпото магаре, което някога съм виждал, Билибоб! — ревна в отговор другият, извади бързо оръжието си и го насочи към Деймиан.

Билибоб също извади пистолет, но се забави, докато го намери, и тутакси го насочи към Хлапето — то стана бавно, вдигна ръце встрани от джобовете, за да покаже, че не е въоръжен и няма намерение да им създава проблеми. Лицето му отново беше безизразно, гледаше ги невъзмутимо. Не се страхуваше. Това подразни Деймиан — по всичко личеше, че му предстои среща с онези, които бяха нападнали дилижанса, и че трябва да разчита единствено на себе си. Хлапето си даде вид, че това не го засяга…

— Нямаш право да ме ругаеш така, Винс — оплака се Билибоб, — грешката беше твоя. Следващия път, преди да кажеш, че някой е мъртъв, първо се увери, а не после да ме плашиш до смърт!

— Млъкни, Билибоб, и без това си затънал до шия!

Но думите на Винс не бяха разбрани правилно — вместо това Билибоб погледна към краката си, за да види в какво беше „затънал“. Винс забеляза тази проява на глупостта на своя съдружник, присви очи, бутна с лакът Билибоб и му показа къде трябва да гледа — към техните жертви. Усмивката му отново цъфна:

— Е, сега можем да поседнем, преди Билибоб да поправи грешката си. Ти вече нямаш нищо интересно, господинчо. Ами ти, хлапе?

За миг Деймиан помисли, че те познават момчето — извикаха го по име. После обаче се досети, че обръщението е по-скоро свързано с възрастта на момчето, отколкото с името. Пък и когато не знаеш името на едно момче, обикновено се обръщаш към него с „хлапе“.

— Нещо интересно, а? — замисли се момчето. — Ами имам кафе и купа тесто, готово за пържене в тигана, ако това имате предвид.

Отговорът му предизвика смях у Винс:

— Всъщност, интересува ме, но трябва да имаш и нещо друго в джобовете, нали?

— Да, там държа това…

Както говореше, Хлапето изведнъж извади онзи същия револвер с такава бързина, че нито Деймиан, нито двамата натрапници можаха да видят кога свали ръцете си. Хлапето не просто извади револвера, но стреля с него. Дали беше улучил, нямаше значение. Намерението му беше да улучи Винс, защото оръжието му беше насочено към Хлапето. Ако целта му беше да го обезоръжи, то имаше дяволски късмет — куршумът просвистя покрай пистолета на Винс, той изрева от болка и го изпусна. Не беше тежко ранен, куршумът само го одраска по ръката, но това беше достатъчна причина, за да изругае и да завие от болка. Билибоб гледаше втренчено приятеля си, устата му беше отворена, на лицето му беше изписан истински ужас. Хлапето се възползва от ситуацията — промъкна се до него и опря дулото в носа му. Добре че Билибоб излезе голям глупак, в противен случай щеше да стане престрелка, Деймиан седеше точно между тях. Ако натрапникът беше отговорил на огъня, той щеше да стане мишена за куршумите и на двамата. Деймиан побърза да се отмести, опомни се и стъпи на крака. През това време Хлапето вече беше прибрало оръжието от безжизнените ръце на Билибоб и вдигна другото от земята. Деймиан не можеше да повярва на очите си — момчето беше обезоръжило двамата престъпници, без да се пролива кръв и въпреки това лицето му беше спокойно и невъзмутимо. Изглеждаше като човек, който току-що е бил в храстите, за да се облекчи, а не като човек, който е „освободил“ двама убийци от оръжията им.

Хлапето подхвърли на Деймиан единия пистолет, другия пъхна в кобура си. Неговият беше в дясната му ръка и го размахваше, докато говореше:

— Сядайте и сложете ръцете си на тила! Не ми създавайте проблеми, защото ще взема да реша, че е по-лесно да ви гледам мъртви, отколкото живи. Достатъчно работа имам, не ме принуждавайте да избера лесния начин и да се освободя от излишния товар.

Деймиан не можа да чуе добре за какъв товар ставаше дума, но по всяка вероятност момчето имаше предвид излишното оръжие… Гласът на Хлапето стана по-тих.

Деймиан не разбираше нищо от оръжия — не му се беше налагало да ползва досега. В Ню Йорк не беше необходимо да имаш оръжие. Но от пушки разбираше. В колежа беше участвал в турнир по стрелба, често беше ходил на лов с баща си.

— Потърси нещо в торбата си, за да вържем тези двамата, господин Рътлидж. Една стара риза ще свърши добра работа — разпореди се момчето.

Деймиан отново въздъхна — та той не носеше стари ризи.

— Така или иначе, няма да имаш нужда от торба, щом тръгнем на път. Трябва ти кон — добави момчето.

Думите му накараха Деймиан да се замисли. Нямаше представа, как щяха да стигнат до града. Очевидно Хлапето имаше план, след като беше пресметнал, че когато двама са на един кон, място за багаж няма. Изсипа торбата и взе в свободната ръка една риза, в другата държеше оръжието. Хлапето го погледна, беше доволен от избора му. След това обясни на Деймиан как да завърже престъпниците. Логично, помисли си той, все пак Хлапето беше този, който доказа, че с него шега не бива, докато Деймиан се оказа в същото глупаво положение, в каквото се намираше Билибоб — непохватен и бавен. Винс нададе вик, когато започнаха да го връзват:

— И къде ще ни водиш, хлапе.

— В Кофивил, при шерифа.

— Губиш си времето, момче, не сме направили нищо лошо.

— Аз обаче имам един свидетел тук, който едва ли е съгласен с теб!

— Не, той е извън играта, хлапе.

— Имам също и признанията ви.

— Какви признания? — учудено попита Винс и заканително погледна приятеля си. — Да не си признал?!

— Не съм глупак, че да направя такова нещо! — каза Билибоб, но се изчерви.

Хлапето забеляза това и се престори на ядосан:

— Не се прави, че не знаеш, шерифът няма да губи време в решения дали да действа или не! Нападение на дилижанс или обикновен грабеж — какво значение има?! Длъжен съм обаче да ви предупредя, че сте в списъка на издирваните. Ако искате, вярвайте! Така или иначе, аз нищо не губя!

Ако Деймиан беше обърнал достатъчно внимание, щеше да забележи, че крадецът на име Винс се паникьоса, когато чу Хлапето да споменава за списъка на издирваните. Момчето беше осъзнало, че именно този Винс е по-опасен тип, затова атакуваше точно него, а не безобидния Билибоб. Честно казано, Деймиан не очакваше да имат повече проблеми с тях, но въпреки това беше силно изненадан, когато видя Винс да се хвърля в краката на Хлапето. Паднаха и двамата — момчето на гърба си, а Винс отгоре му. Започна се борба за оръжието. Докато Винс се опитваше да измъкне револвера на Хлапето, Деймиан се хвърли върху него и тъкмо стовари юмрук в лицето му, когато чу прещракването на оръжие. Двамата замръзнаха на място. Винс видя, че Хлапето беше вече на крака, готов да стреля. Дулото на револвера беше опряно в главата на Винс.

— Няма да стреляш?

— Така ли мислиш?

Това беше всичко, което Хлапето каза. Лицето му отново стана безизразно. Последва изстрел и Винс падна на земята… Деймиан се опита да разбере какви мисли се въртят в главата на момчето, какво ли чувства сега, когато най-хладнокръвно стреля от упор. Дали страхът не го беше накарал да действа толкова бързо? Каквато и причина да беше го подтикнала, едно беше ясно — Деймиан се ядоса на себе си. Прекалено много бяха изненадите още от самото начало на деня, но най-вече се подразни от факта, че това малко момче беше спасило живота му два пъти. Деймиан беше достатъчно силен, за да се защитава сам! Та нали той повали с един удар Винс?!

А после още преди да се е опомнил, Хлапето взе, че го застреля.

Противоречиви чувства обзеха Деймиан. Самият той не беше използвал физическа сила, за да се защити, откакто беше петнадесетгодишен. Тогава се прибра вкъщи с разбит нос. Срещу него се бяха изправили седем момчета — всяко едно готово да се бие. Когато баща му си дойде, Деймиан трябваше да изслуша най-тежките обвинения, които някога някой му беше отправял. Единственото, което запомни, беше, че винаги трябва да разчита на силата и ръста си — те бяха най-голямото му предимство пред останалите момчета… И сега се опита да изпълни съвета на баща си — шест фута и три инча не беше никак малко за височината на който и да е мъж, но не се почувства по-добре.

— Много добре, господин Рътлидж! — каза Хлапето в старанието си да разсее объркването, което беше изписано на лицето на Деймиан. — Сега, след като приключихме, мога да се заема с палачинките и само след няколко минути закуската ще бъде готова.

Думите му бяха изречени толкова спокойно, като че ли се беше случило нещо съвсем обикновено. Нервите му сигурно бяха от стомана. Деймиан само кимна с глава. Хлапето продължаваше да го изненадва.