Джоана Линдзи
Само ти (37)

Тридесет и осма глава

Колибата беше тяхното постоянно скривалище, яздеха направо към нея. Влязоха вътре и захвърлиха Кейси в единия ъгъл.

Мястото изглеждаше необитаемо: навсякъде имаше прах, но затова пък имаше доста консервирана храна, която се намираше под подвижна дъска на пода. Там имаше и одеяла, а до тях — всякакъв вид оръжие и амуниции.

Дали не се бяха подготвили предварително за провала си? Всичко това повече подхождаше на Джед, но какво правеше Джак тук?

Кейси се беше свила в ъгъла и не продумваше. Отначало беше много обезсърчена, но вече се окопити. Около четири часа пътуваха до колибата, но едва сега си спомни, че дамската й чантичка беше с нея. Това обстоятелство променяше всичко…

Бандитите нямаше да й обърнат внимание или пък да се опитат да й я вземат — вече я бяха проверили и намериха оръжието й, което тя трябваше да остави още в бара по нареждане на Джак. Нямаше откъде да разберат, че междувременно си беше осигурила друго. Просто трябваше да изчака да спрат да я наблюдават непрекъснато, а това щеше да стане много скоро — беше време за вечеря.

Джед каза на брат си:

— Не сваляй очи от нея!

Джидро все още лекуваше ръката си, която кървеше, надигна глава и отговори:

— Още не мога да разбера защо не уби оня мръсник, сега нямаше да има за какво да се тревожиш.

— Голям глупак си! Как така ще убиеш упълномощен представител на властта в град, където е пълно със свидетели. Освен ако не искаш да гниеш в затвора тридесет годинки?! Счита се за саморазправа и тогава е по-добре да си мъртъв, отколкото жив!

— Не съм сигурен, че е човек на властта! — включи се в разговора Джак. — Той е от висшето общество на Ню Йорк и е тъпкан с пари. Направо е смешно някой като него да стане представител на закона.

— Нали проверихме, Джак. Получил е значката си само за да те хване, така че дали е истина или не, аз не искам да рискувам. Ти го искаш мъртъв — ще го направиш, когато няма свидетели. Дано по-скоро се появи, че да приключим с него веднъж завинаги.

На Кейси й стана приятно, че тя не спадаше към категорията на „свидетелите“. Разбра, че са я взели само за примамка на Деймиан, но когато приключат с него, тя също ще бъде убита. Но щеше ли да им позволи?! Смешното беше, че бяха се хванали на лъжата на Деймиан за пълномощното му — това беше причината да го искат мъртъв. Но кой щеше да им каже истината?!

Кейси не пропусна нито дума от разговора им. Интересното беше, че Джак спомена за висшето общество, към което принадлежи Деймиан — това потвърждаваше, че или Джак беше Хенри, или Хенри беше осведомил брат си неотдавна. Притесняваше я усещането, че Джак съвсем не приличаше на брат си, поне по думите на Деймиан. Но, хората се променят! Е, разбира се, не чак толкова много!

Реши, че е крайно време да разбере истината. Сега това едва ли щеше да бъде от значение за Джак, той владееше положението. Можеше например да започне с няколко извинения за случилото се на улицата. Така той щеше да се сети, че вече не може да бъде избран за кмет на града и тъй като скоро щеше да я убие, какъв смисъл имаше да крие истината от нея?!

— Е, кажи сега Карътърс — Джак ли си или Хенри?

Той се обърна към нея и я погледна с бухалските си очи:

— Мислех, че си достатъчно изплашена, за да си отвориш устата, лейди. Какво прави една дама като теб с този боклук от Изтока?

— Ще отговоря на въпроса ти веднага след като чуя твоя отговор!

— Искаш да те изненадам до смърт ли?! Е, добре — Хенри е мъртъв, вече една година.

Наистина я изненада — Кейси не очакваше такъв отговор, не си го беше и помисляла дори. Преди да изясни това, тя се сети още нещо:

— Ти го уби, нали?

Джак вдигна рамене.

— Може да се каже. Всъщност той ми беше дошъл на гости, скарахме се, сбихме се, той падна и си удари главата. Беше случайно!

— И не каза на никой, нали?

— Че защо? За да ме обвинят? Естествено, че не! Пък и на кого щеше да му пука за Хенри?

Тогава й дойде наум друг въпрос:

— Представял си се за него дори и в службата му, нали?

— И защо не? Не разбирам много от сметки, но правя така, че числата да ми служат. Пък и какво щеше да й стане на компанията, ако загуби малко пари? Старият Рътлидж вече си имаше достатъчно, трябваше само да не си пъха носа навсякъде. Бях решил да се махна от града, но той започна да ми досажда.

— Тогава защо не си тръгна, а го уби?

— Защото някой от въпросите му бяха прекалено лични — лесно беше да се преструвам на слаб като брат ми, но ми беше трудно да се променя напълно.

— Тоест?

— Рътлидж беше изненадан от поведението ми — явно не съм му говорил достатъчно излишни приказки, както правеше брат ми, Той вече беше започнал да се съмнява в мен. Щеше да се досети и да попита леля ми за мен и да ме разкрие.

— Нямаше поне да навредиш на никого.

— Да, но старецът продължаваше да се рови и започна да се досеща, че се е случило нещо с Хенри. Иначе защо ще пита за близнака му? Не беше негова работа, нали? Така че планът беше — Хенри ще бъде обвинен и ще търсят него, а не мен. Старецът трябваше да умре, за да го отстраня от пътя си. Но кой ти е мислил, че синът му ще тръгне да си отмъщава?!

— Да си отмъщава? А така не е ли по-справедливо — нали ти си убил баща му?! Не всеки би се примирил, нали?

— Той като че ли иска да защитава собствения си живот! — едва сега в гласа на Джак се почувстваха гняв и ярост едновременно. — Трябва да се сложи край на това!

— Освен ако не знаеш, че жертвите са били доста близки, нали? Това не си го включил в предположенията си! И между другото, защо не си си свършил работата сам, а си платил, за да я извършат други? Пак ли заради Хенри?

Джак отново видимо се разтрепери.

— Работата е, че старият Рътлидж беше голям кучи син, също както и синът му — за да прилича на самоубийство, трябваше да си доста по-едър от него, нещо, което не беше по силите ми. И стига си ме разпитвала вече! Ти защо се мъкнеш с тоя Рътлидж, леглото му ли топлиш?

Не се учудваше, че Джак, както и повечето мъже смятаха жените за същества, способни само и единствено да готвят, да раждат деца и да стоят вкъщи. Явно не знаеше, че има жени, които се справят не по-лошо от мъжете в каквато и да е ситуация. Не го приемат, докато не им докажеш. Възмущението й я накара да каже:

— Ако ти отнема оръжието, ще се убедиш защо се мъкна. Аз съм тази, която те преследва, Джак! Предложиха ми десет хиляди долара, за да те намеря! Всеки би те открил, Джак, не си прикриваш добре следите!

Усилието й да го унижи постигна целта си.

— Може и да не те убия, малката. Мисля да те задържа за известно време, пък после ще видим — поне за това ставаш…

— Ела по-близо и ще ти покажа какво правят команчите с измет като теб! Жалко, че нямаш достатъчно коса на главата си, така че може и да те боли!

Гневът и обидата разгорещиха Джак, а Джед се заливаше от смях, което още повече го вбеси.

— Какво, по дяволите, иска тя? — подигравателно каза Джак.

— Внимавай, Джак, може да е израснала при индианците? Те винаги са били най-добрите следотърсачи. Може и да не се шегува, като казва, че ще вземе скалпа ти.

Джед пак се изсмя.

— Няма да се учудя, ако го направи по-бързо от мен!

В този момент Джидро проплака:

— Трябва да отида на лекар, Джед, ръката ми непрекъснато кърви и ми причернява!

— Стой мирен, Джид, не мърдай много! Почини си, после ще те вдигна!

— Ако ми разрешиш, ще спра кървенето му — предложи Кейси.

Джидро пребледня, а Джед отново се разсмя.

— Ти май наистина си индианка!

Тя предложи само защото щеше да бъде достатъчно болезнено да изстърже раната, момчето изглежда не понасяше болка. Пък и ако искаше да избяга от колибата, щяха да я следят две очи по-малко.