Джоана Линдзи
Само ти (47)

Четиридесет и осма глава

— Започвам да си мисля, че сгреших, като ти казах за връзката му с Кейси — рече Къртни.

Двамата с Шандос стояха и гледаха Деймиан, проснат на пода, от носа му течеше кръв.

— Разбира се, че трябваше да ми кажеш — отговори троснато Шандос, докато потриваше кокалчетата на ръката си. Лицето му беше безизразно и студено.

— Наистина ли? Когато трябваше, ти казах да не ходиш да го търсиш чак в Ню Йорк. Сега глупакът се появи на вратата ни и ти побърза да го удариш! Май той трябваше да те удари…

Шандос вдигна вежди.

— Тогава защо ми каза, че е тук? Можеше да го отпратиш и нищо нямаше да се случи!

— За миг си помислих, че ще поискаш да поговориш с него, но само за миг — настояваше тя.

Този път Шандос се усмихна.

— Нали ми каза, че те е ядосал!

— Той е дошъл да наеме Кейси отново, представяш ли си? Не че тя ще се съгласи да работи пак за него, но това ще усили болката в сърцето й. Той не го ли знае?

— Едва ли, мъжът е честолюбив, безчувствен син на…

Шандос сложи пръст на устните й, за да я накара да замълчи.

— Харесваш ми, когато си разгневена, Котешко око, но в този случай няма причина. Нали ми каза, че той не е знаел, че Кейси е влюбена в него: тя сама ти е признала?! Това го оневинява, нали?

— Е да, но ти защо го удари, а сега казваш, че е невинен?

— Поради простата причина, че е направил дъщеря ми нещастна. Това се нарича бащина закрила.

— О, разбирам, майката не притежава такива качества.

— Твоята закрила беше да ми кажеш, защото знаеш, че ще се нахвърля срещу него.

Къртни се предаде, не искаше да спорят повече.

— Стига сме обсъждали всички въпроси и причини, явно и двамата не го харесваме. Нека решим какво ще правим. Бих предпочела Кейси да не знае, че е бил тук. Трябва да се прибере довечера. Но може да си дойде всеки момент…

— Ще събера няколко момчета и ще го качим на дилижанса, за да го откараме в града. Надявам се да е разбрал, че не е добре дошъл тук.

Къртни се замисли.

— Мисля, че не е добре да постъпваме така.

— Защо?

— Той е изминал целия този път, за да я наеме отново на работа. Мисля, че няма да се откаже, докато не получи отговор лично от нея.

— Сигурна ли си, че ще му откаже?

— Предполагам, преди се е съгласила само защото той й е предложил много пари, а на нея са й били необходими, за да се докаже пред теб. Сега ранчото е нейно и тя се справя добре.

— Това би важило за един мъж, но за влюбена жена?

Къртни се замисли. Сигурно беше прав.

— Да, това може да повлияе на решението й. Може и да се съгласи, за да прекара известно време с него, защото го обича. Трябва да сме сигурни, че няма да избърза с решението си.

— Да не би да ми предлагаш да го ликвидирам?

Къртни го стрелна с очи.

— Не ставай глупав! Мисля, че ако поговорим с него, той ще разбере, че не трябва да идва повече. Ти ще го съпроводиш до града, но ако реши да се върне, ще му кажем, че Кейси не е тук, че е заминала за… не знам къде, за Европа! Да, достатъчно далече, за да не може да я открие. Иначе ще продължи да я търси.

— Аз нямам какво да говоря с него, не знам дали ще се въздържа да не го ударя отново.

— Тогава аз…

— Не, няма! Ще го върна в града.

Шандос се наведе да вдигне Деймиан, но изпъшка.

— По дяволите, тежи като желязо.

— Шандос?

— Какво?

— Не му казвай как се чувства тя, но сигурно вече се е досетил.

— Или знае и не го е грижа, но това не е от значение сега.

— Затова ли го удари, вместо да му кажеш здравей?!

Той промърмори нещо, но Къртни се засмя и допълни:

— Тя едва ли ще поиска да го види, знам че е така, защото аз бих направила същото.

Шандос кимна и продължи към вратата, прехвърли Деймиан върху коня. После взе юздите и се обърна към жена си.

— Ще се върна за вечеря. И провери дали няма следи от кръв по пода.

— Мислиш ли, че му счупи носа?

— Постарах се. Но той много бързо се предаде.

— Ти винаги си имал доста силен удар с юмрук, затова.

— Винаги ме величаеш повече, отколкото трябва.

— Глупости, просто се омъжих за изключителен мъж. В това поне съм сигурна.

Шандос се усмихна, хвана юздите на коня на Деймиан и тръгна към конюшнята, за да вземе своя жребец. Но щастието от думите на жена му не трая дълго.

На една миля разстояние от ранчото Деймиан изпъшка — явно се връщаше в съзнание. Шандос спря конете, не искаше да го нарани отново. Деймиан се огледа, не е можеше да разбере къде е.

— Мога ли да знам къде ме водите?

— Обратно в града. Не си добре дошъл в ранчото „К. С.“.

— Не можахте ли просто да ми го кажете? — попита Деймиан, докато опипваше носа си.

— Счупен ли е?

— Изглежда, че не.

— Малък толеранс за болка, а? — каза Шандос с усмивка, която повече приличаше на заплаха.

— Просто ме ударихте без предупреждение.

Шандос сви рамене.

— А ти какво очакваше от родителите на едно младо момиче, което почти не погуби?

Значи Кейси им беше разказала всичко!

— Тя е добър следотърсач, дяволски добра е в уменията си.

— Това е било нещо временно, а не нейната професия.

— Разбира се, тя беше идеална за тази професия и точно затова я избра.

— И ти мислиш, че отново ще се захване?

— Мъжът, когото тя ми помогна да заловим, избяга. Вече наех хора да го издирят, но те не са от най-бързите. Кейси би се справила по-добре.

— Кейси просто е по-умна.

— Това истинското й име ли е?

— Значи ти дори не й знаеш името?

— И защо се учудвате? Тя не обича да говори за себе си. Даже доскоро не знаех, че е жена.

— И как стана така, че научи?

Въпросът беше зададен с толкова много неприязън, че Деймиан веднага разбра за какво си мисли Шандос. Усети, че трябва да му каже истината.

— Тя ми каза. Бях й предложил да си пусне брада.

Странно изражение се появи на лицето на Шандос. Ако човек го познаваше, щеше да разбере, че се смее, но за Деймиан видът му просто смени заплашителната физиономия с по-мека. Сега изглеждаше по друг начин — беше избръснат, а косата му грижливо подстригана. Само едно нещо не се беше променило — предизвикателното му поведение беше все същото…

— Имате време да хванете следващия влак, мистър Рътлидж. Кейси няма да работи повече като ловец на глави.

— Случаят е по-особен и тя го беше поела. Освен това искам да чуя нейния отговор.

— Просто забрави за това и ме послушай — не ме карай да повтарям: стой далече от дъщеря ми.

Деймиан замълча, трябваше да се откаже — ръката на Шандос беше на револвера му и нищо чудно да го използва, само и само да се отърве от него. Той кимна и рече:

— Беше ми… особено приятно.

Шандос потърка кокалчетата на ръката си и добави:

— От моя гледна точка наистина беше приятно.