Джоана Линдзи
Само ти (26)

Двадесет и седма глава

Барът на Барнет беше чист и подреден. Личеше си още от вратата. Масите бяха покрити с червена кожа, столовете тапицирани. Тезгяхът бе цяло произведение на изкуството: лицевата му част беше от дърво — резбовано и полирано, отгоре имаше мрамор. Стените бяха с тапети. На пода имаше килим, никъде не се виждаха плювалници, никой не викаше. Ако не знае, че е бар, човек би помислил, че е влязъл във фоайето на първокласен хотел или в модерен клуб.

Тази наредба впечатли Кейси. Дори се върна, за да види отново табелката и да се увери, че не са сбъркали. Не бяха, просто при Барнет всичко изглеждаше непознато. Сякаш беше направено от човек, дошъл специално, от Европа или от Далечния Изток. Тази мисъл я върна към действителността… Карътърс.

Седеше съвсем спокоен. Човек лесно можеше да го разпознае по дебелите стъкла на очилата му и бенката на бузата. Точно както го беше описал Деймиан. На масата му бяха още трима мъже. Други двама стояха и слушаха разговора им. Мъжете носеха модерни костюми. Бяха толкова заинтересувани от това, което се говореше, като че ли обсъждаха банков обир, а не политически въпроси. Приличаха на ловци, само дето нямаха оръжие.

Деймиан не забеляза нищо от това, което впечатли Кейси. Той беше видял Карътърс и това му стигаше. Стоеше и чакаше Хенри също да го забележи. Кейси също чакаше. Знаеше, че когато Хенри го забележи, силната изненада ще бъде достатъчно доказателство за вината му.

Всичко стана по съвсем различен и неочакван начин. Той — наистина ги забеляза, но нищо повече. И другите мъже ги огледаха — и пак нищо. Тогава Кейси се сети, че облеклото им не беше подходящо за заведението, може би затова той не ги позна. Но това не беше истинската причина. Всички ги оглеждаха с явно любопитство. Някой се провикна:

— Ей, това е частен бар, ако не сте членове, не можете да влизате. Ако пък търсите къде да пийнете, там отсреща е „Орловото гнездо“.

Никой не се шегуваше, но Кейси се ядоса. Дали да не извади револвера си и да им покаже, че могат да влизат където си поискат?! Поне докато си свършат работата.

— Арестуван си, Хенри — провикна се Деймиан. — Ще се предадеш ли доброволно или ще ми доставиш удоволствието да те застрелям още тук?

Не можеше да отрече решителността на Деймиан точно в този момент, въпреки че нямаше законното право да го извърши. Мъжете около него се разсмяха.

— Какво ще правиш, Джак, ще ги изхвърлиш ли?

— Не, почакайте, сигурно старият Хенинг е наредил да го арестуват, заради статията във вестника, в която го осмя — като че ли е излъгал.

Хенинг беше другият кандидат за кмет, но кой беше Джак?

— Чух ви да споменавате много имена, господин Карътърс, но не казахте Хенри!

Карътърс се усмихна и отговори:

— Да, някога ме наричаха Хенри, но то беше толкова отдавна, че сигурно са минали двадесет години, откакто никой не бърка името ми. Това е името на моя брат близнак, драги.

Джак погледна Деймиан и продължи:

— Изглежда направихте същата грешка, господине. А вие кой сте?

Деймиан се почувства неловко и каза:

— Деймиан Рътлидж, но нека да продължим. Вие и брат ви си приличате, защото сте еднолични близнаци, така ли?

— Да, за мое най-голямо съжаление.

— За съжаление?

Карътърс разтърси глава, като че ли искаше да прогони лошите спомени от себе си.

— Нямам нищо против брат си, въпреки че винаги съм го смятал за много мекушав, ако разбирате какво искам да кажа. Просто никога не съм искал да има някой, който да се представя за мен, само защото външно си приличаме. Затова напуснах Ню Йорк и семейството си веднага, след като почувствах, че съм достатъчно възмъжал, за да се грижа сам за себе си. Никога не се оплаквах и до ден днешен не съжалявам. Поддържам връзка с Хенри от време на време, но винаги той се обажда, аз лично не се впечатлявам от отсъствието му.

— И кога за последен път ви се обади?

— Всъщност тази година ме потърси няколко пъти. Миналата пролет дори искаше да ми гостува. Не съм си и помислял дори, че ще напусне Ню Йорк и ще изостави службата си. Той е счетоводител.

— Да, знам.

— Но той е потайна личност, ако разбирате какво искам да кажа. Той не може да живее в тази пустош. Трябва да се е променил коренно, защото последното му писмо беше от Сан Антонио, но не се появи.

— И сигурно не го очаквате?

— След толкова време? Едва ли са му нужни три месеца, за да дойде от Сан Антонио до тук? Не, по-скоро го е страх от нещо. Цял живот е прекарал в Ню Йорк. Тексас е много по-малък, а за него даже е примитивен. Не всеки би се преселил, а Хенри — със сигурност, ако разбирате какво искам да ви кажа.

— А вие?

— Живях в Тексас през последните петнадесет години, така че това е достатъчна причина да дойда тук.

— Този град обаче съществува съвсем от скоро.

— Казах, че съм живял в Тексас, а не в този град. Тук съм от осем месеца, нали момчета?

— Да, точно тогава се появи за първи път тук, Джак — каза мъжът, който беше от дясната му страна.

— Няколко месеца преди Нова година — потвърди друг.

Джак кимна в знак на съгласие и отново погледна към Деймиан.

— А какво е направил брат ми, та искате да го арестувате?

— Обвинен е в убийство.

— Хенри? — разсмя се Джак. — Сигурно бъркате. Единственият начин Хенри да убие, е да наеме някой да му свърши тази работа. Той не би си изцапал ръцете.

— Но ти да, нали Джак?

Карътърс се сви на стола си. Деймиан не каза нито дума. Сигурно не му вярваше и това никак не учуди Кейси. Но това, което Джак каза после, даде отговор на всичките им въпроси.

— Бих убил, ако от това зависи животът ми, но не съм като брат си. Ние сме като деня и нощта, аз не съм свикнал да уважавам слабостта, а брат ми принадлежи към тази категория хора, ако разбирате какво искам да ви кажа…

Думите му потвърдиха първоначалното мнение на Кейси. Имаше някаква арогантност в него и това със сигурност го правеше коренно различна личност от брат му. Единият беше страхливец, а другият — самохвалко. Сега й беше интересно дали има достатъчно разум, за да спре обясненията си дотук или ще продължи. Кейси остана приятно изненадана от начина, по който Деймиан водеше разпита. Затова тя реши да не се намесва. Предполагаше, че вече е време да спре разследването си.

Мълчанието на Деймиан принуди Джак да забрави „обидата“, защото той пое дълбоко въздух и каза:

— Вижте, господин Рътлидж, ако все още се съмнявате, предлагам ви да изпратим телеграма на леля ми в Ню Йорк. Мисля, че все още е жива. Тя може да потвърди думите ми.

— И къде се намира телеграфната служба?

Джак отново се усмихна.

— Тук в Калтърс все още нямаме, но до края на годината очакваме да я направим. Най-близката е в Сандерсън, на един-два дни път от тук. Ще ви чакам да се върнете и да ми се извините. Не мога да допусна вредни слухове за себе си точно сега, преди изборите, ако разбирате какво искам да ви кажа.

Джак беше откровен. Само откровеността се възнаграждава с успех.