Джоана Линдзи
Само ти (49)

Петдесета глава

Деймиан трябваше да се качи на следващия влак, който отиваше на север. Не му се искаше отново да се среща с бащата на Кейси — наистина имаше силен юмрук. Деймиан също не беше от слабите, но не искаше да се бие с нейния баща, пък и оръжието му беше под ръка.

Всичко това го накара в крайна сметка да не си тръгва, докато не говори с Кейси. От това, което знаеше за нея и което впоследствие научи, той реши да отиде при дядо й, който все още беше практикуващ лекар.

Кейси го беше уведомила, че дядо й приема само постоянните си пациенти — верен на принципите си, той отказа да прегледа Деймиан. Когато чу, че това е неговият зет, веднага промени решението си. След като Деймиан разказа как се беше запознал с Кейси, д-р Едуард Харт на свой ред започна да разказва за семейството си.

— Кейси израсна с братята си, живееха при Флетчър Стрейтън в ранчото „Бар М“, което наследиха след смъртта му — каза д-р Харт. — Именно ранчото е причина тя да напусне дома си за толкова много време. Шандос не й позволи да го управлява и тя реши да докаже, че може. Разбира се, той тръгна по следите й веднага, но ние не очаквахме, че толкова дълго ще отсъстват. Дъщеря ми Къртни не беше никак доволна.

— Значи тя сега го управлява, така ли?

— Да, чух, че се справяла добре. Ако не бяха толкова опърничави и двамата, тя щеше да започне още през пролетта.

Деймиан не каза нищо — ако това не се беше случило, той нямаше да я срещне… Не се учудваше, че вече беше постигнала онова, което искаше. Че се справяше добре, не се и съмняваше. Никога нямаше да спре да се удивлява на способностите й. Дори това, което знаеше от баща си, й беше помогнало да стане по-добра от него. Хубавото беше, че баща й не я намери веднага, иначе Деймиан нямаше да може да бъде с нея…

След като поговори с дядо й, той реши да изчака няколко дни, преди да отиде при нея. Надяваше се да я види тук, в града, вместо да се пъха отново в ръцете на Шандос.

Наблюдаваше къщата на доктора и големия магазин — двете места, където най-вероятно Кейси можеше да се появи. Но тя не дойде в града. Деймиан не можеше да чака повече. Имаше само една възможност — да отиде при нея в ранчото, което сега тя управляваше.

Това ранчо не отстъпваше по размери на другото, нито по красота. То също приличаше на малък град. Чак сега разбра защо баща й се страхуваше да й позволи да го управлява — такова имение би било голямо предизвикателство за всеки мъж.

Кейси му беше казала, че понякога вечер идва в това ранчо. Явно тази не беше една от вечерите й за отмора, защото я нямаше.

Когато стигна до вратата, слънцето тъкмо залязваше. Няколко фенера бяха запалени, но тяхната светлина все още беше излишна: яркочервените отблясъци на лъчите падаха точно пред вратата с приятна топлина. Деймиан седна на един от камъните и се загледа на запад, удивен от невероятната красота на природата, на безкрайния простор… Такова спокойствие никога не беше долавял в града.

Надяваше се Кейси да се появи и двамата да споделят този изключителен момент… Представяше си как държи ръката й докато дълго гледат залеза, въпреки че все още й беше сърдит за начина, по който се разделиха, по-скоро за това, че нямаше раздяла.

Трябваше наистина да забрави гнева си, ако иска отново да тръгне с него. Нуждаеше се от помощта й! Тя едва ли щеше да се съгласи… И тогава разбра…

Деймиан стана и отиде да почука на вратата. Искрено желаеше да му отвори някой друг, а не родителите й. Още помнеше заплахите на баща й, поне него да го нямаше…

За нещастие в къщата нямаше много прислуга — Къртни Стратън стоеше на вратата. Учуди се, че не я затвори под носа му.

— Бях сигурна, че няма да се появиш повече! — изненада се тя.

— Нямаше, мадам, но трябва непременно да говоря с Кейси преди да напусна този район. Моля ви, не казвайте на съпруга си, само ми отговорете дали тя е тук?

— Е, щом пак сте тук, влезте!

Къртни затвори вратата зад гърба му и се провикна:

— Кейси, скъпа, имаш посетител.

По начина, по който майка й я извика, Деймиан очакваше тя да се появи веднага. Деймиан и майка й стояха в преддверието… И тя се появи. Стоеше на вратата на всекидневната и не смееше да пристъпи нито крачка повече. Лицето беше застинало от изненада.

Деймиан също беше изненадан. Беше великолепна. Нямаше ги нито дънките, нито пончото. Само веднъж я беше видял облечена с рокля, но сега изглеждаше удивително. Косата й беше прибрана в много елегантна прическа, няколко фиби, покрити със скъпоценни камъчета, блестяха по нея. Роклята й беше от масленозелено кадифе, стегната в талията и с ниска бродирана яка, която прикриваше нежните й рамене и падаше меко на ръцете й.

Беше невероятно красива. Яката откриваше красивите й гърди загадъчно. Втренчен в нея, Деймиан почти забрави защо беше дошъл.

Сигурно беше прекъснал вечерята им — Кейси държеше в ръцете си салфетка, но така облечени вечеряха само хората от големия град, доколкото му беше известно. Баща й също излезе — и той беше облечен елегантно — в черно сако и вратовръзка беше толкова различен от спомените, които Деймиан имаше за него. Само дето изражението на лицето му беше същото — беше бесен. Кейси се опомни и каза първа:

— Какво правиш тук, Деймиан, и какво е станало с носа ти?

Деймиан беше забравил за злополуката, но синината под очите му беше останала, а счупването, по думите на д-р Харт, нямаше да зарасне толкова бързо.

Деймиан погледна за миг Шандос в лицето и каза:

— Натъкнах се на юмрука на баща ти. Казваше, че дължа поне малко болка, задето бях изложил живота ти на риск…

Кейси поклати глава неодобрително.

— Татко те е ударил? Кога?

— Преди няколко дни.

— Ти си бил тук и никой не ми е казал? — въпросът не беше към него и тя се обърна към Шандос.

— И какво от това? Той си тръгна. Не трябваше да се връща.

— Татко, нали говорихме за това, че не трябва да взимаш решения вместо мен, аз съм достатъчно голяма?

— Попитай го защо е тук, малката ми, а след това прави заключения. Аз все още съм в правото си да те защитавам, без значение колко съм стар.

Кейси присви очи и се обърна към Деймиан.

— Защо си тук, Деймиан?

Искаше му се да говори с нея насаме, но по всичко личеше, че родителите й нямаше да позволят.

— Джак избяга в Сейнт Луис. Следите му ме отведоха в Чикаго, но и там го загубих. Прекалено голям град е и лесно можа да се покрие. Моите хора вече не знаят къде да го търсят. Предложиха ми да разлепим афиши „Издирва се“ из целия район, така че ако някой служител на закона го види, може…

— Все още не си ми казал защо си тук.

— Ти го откри веднъж, Кейси.

— Тук на Запад — да, но в големия град… Какво ли разбирам от големи градове аз?

— Но ти познаваш Джак.

— Ти вече си наел хора за това, Деймиан.

— Да, компетентни са, но почти са се отказали, а и нямат друг интерес…

— А аз имам, така ли? И какъв е?

— Ти си човек, който се свършва работата докрай. Но тази се проточи и всъщност не е завършена.

— Не съм виновна, че си го изпуснал.

— Не, не си. Но след всички усилия, които хвърли, ще му позволиш ли да се разхожда на свобода?

Това трябваше да попадне право в целта — не виждаше ли тя, че е последната му надежда?

— И целия този път си изминал, за да ме наемеш отново?

— Мислех си, че парите няма да те интересуват, но ако това е искането ти…

— Имах нужда от пари преди, Деймиан, сега просто искам да знам, че съм приключила. Значи си дошъл само за да ме наемеш да заловя Джак отново?

— Само? Ти знаеш какво означава това за мен, иначе защо ще идвам. Дори не знаех дали ще те открия.

— Иначе защо ли? Разбрах какво си имал предвид, татко.

Тя се обърна и тръгна към стаята, оставяйки Деймиан в недоумение. Не очакваше да му откаже, мислеше си, че само като чуе, че Джак е избягал, веднага ще се втурне с него към влака.

— Е, мистър Рътлидж, получихте ясен отговор.

Обърна се към майката на Кейси, тя държеше вратата широко отворена. Да, получи отговор и се чувстваше съкрушен.