Джоана Линдзи
Само ти (3)

Трета глава

В далечината се виждаше огън. Деймиан Рътлидж се надяваше да е лагерен огън. Ако имаше лагер, значи имаше и хора, а през последните два дни той не бе срещал жив човек. Беше съгласен да го приютят и в най-мизерното място, само и само да стигне по-бързо до града.

Беше се изгубил. Когато тръгна, го увериха, че Запада е вече цивилизован край. За него това означаваше, че има хора, къщи, а не безкрайна пустош. Разбира се, той и не очакваше градовете да приличат на онези, от които беше тръгнал. Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-малки и по-безлюдни ставаха населените места. Докато пътуваше с влака от Ню Йорк до Канзас, се чувстваше добре, но след това дойдоха неприятностите.

Всичко започна от железниците. Влакът по железопътната линия „Канзас и Тексас“, или както я наричаха в Мисури „Кейти“^[1], не пътуваше тази седмица. На около петдесет ярда^[2] релсите бяха прекъснати и машината беше извън строя след инцидента, предизвикан от влаковия обир. Съобщението гласеше, че само част от линията е възстановена, но има удобна връзка в следващия град, ако се вземе дилижанс — така Деймиан щеше съвсем малко да се отклони от маршрута си. Никой не спомена обаче, че този път не е използван през последните пет години, което означаваше, че е запустял и изоставен. Може би точно заради това местните хора предпочетоха да изчакат линията да бъде ремонтирана, но Деймиан нямаше търпение да стигне колкото се може по-скоро. Голяма грешка от негова страна… Трябваше поне да разбере, че след като е единствен пътник, то сигурно има причина, поради която другите са решили да не се качват в разнебитения дилижанс. До останалите градове на Канзас също се стигаше с дилижанси, но оттам влакове не минаваха — нямаше прокарани железопътни линии. Затова там нападенията и обирите бяха често срещано явление. Деймиан научи всички тези подробности едва когато кочияшът спря, за да напои конете. Малко след това започнаха неприятностите.

Чак когато чу изстрелите, Деймиан осъзна грешката си. Кочияшът пришпори конете. Опитваше се да избяга от нападателите — глупаво решение, като се има предвид колко стар беше дилижансът и колко трудно се движеше. Изведнъж излязоха от пътя. Изстрелите се чуваха все по-близо. Деймиан така и не разбра откъде се появиха, но миля след миля скоростта се увеличаваше, очертанията наоколо ставаха все по-неясни, докато колелата попаднаха в един ров и дилижансът се преобърна. Деймиан политна напред към вратата и главата му се удари в металната дръжка. Това бе последното нещо, което запомни. Пред очите му потъмня и Деймиан загуби съзнание…

Събуди се след няколко часа, вероятно от дъжда, който барабанеше по покрива на дилижанса. Беше нощ. Опита да се измъкне навън и чак тогава осъзна, че е съвсем сам. Не знаеше дори къде се намира. Конете ги нямаше. Бяха откраднати или бяха избягали. Кочияшът също го нямаше — вероятно го бяха улучили и бе паднал някъде по пътя… Ако нападателите не го бяха пленили, сигурно бе оцелял и търсеше помощ. Нямаше как да разбере какво беше станало с него. Искаше да събере нещата си, пръснати наоколо след сблъсъка, за да ги сложи в пътната чанта. Докато ги търсеше, дъждът изми полепналата кръв от раната на главата му. Останалата част от злополучната нощ прекара вътре в дилижанса. Там поне бе на сухо. За нещастие се събуди чак по обяд — не можеше да използва изгрева на слънцето, за да се ориентира накъде да тръгне. Дъждът бе измил следите по пътя през нощта. Часовникът му го нямаше, парите от джобовете и чантата също, но онези, които бе скрил в подплатата на сакото бяха там. Това беше единственото хубаво нещо досега. Отстрани на вратата намери манерка с вода, която реши да вземе със себе си. Под седалката имаше стара окъсана дреха, цялата в прах — щеше да му послужи, ако до падането на нощта не намери подслон. Тръгна натам, накъдето мислеше, че е юг — в тази посока бе пътувал с дилижанса. Надяваше се пътят, който лъкатушеше, да го отведе до най-близкия град, въпреки че той можеше да се намира далече на изток или на запад. Възможно беше също да мине покрай него, без дори да знае, че е точно там. Трябваше му късмет, за да открие верния път…

До края на първия ден оставаше малко, а Деймиан дори и не се надяваше да си намери храна. Поне да имаше оръжие, за да хване някакъв дивеч. През целия си живот беше живял единствено в град, никога не си беше и помислял дори, че ще му се наложи сам да си търси прехрана.

По пътя намери малко изворче, където изми кръвта по косата, почисти и дрехите си, които бяха все още влажни от дъжда. Реши да прекара нощта там, до изворчето. Заспа гладен, но поне жажда не го мъчеше. През втория ден болката, която пулсираше от раната на главата му, утихна. Но цялото тяло го болеше. От чантата по дланите му бяха станали мазоли, а краката му бяха в пришки. Обувките му — обикновени, градски — бяха твърде неудобни за продължително ходене. Болката в ходилата се усилваше, а тази на главата ставаше по-поносима. Най-лошото обаче беше, че към края на втория ден Деймиан изпи и последната капка вода…

Невероятно! В далечината се виждаше огън! Едва вървеше, силите му бяха изчерпани. Всеки момент щеше да се строполи на земята, затова отначало помисли, че е мираж. Твърде далече се виждаше този огън. Вместо да се приближава, Деймиан като че ли още повече се отдалечаваше от него. Скоро обаче огънят стана толкова голям, че можеше да се види ясно, дори миризмата на кафе и печено месо ставаше по-осезаема. Стомахът му се разбунтува. Беше почти стигнал до огъня, оставаха му само двадесет фута. Изведнъж усети студенината на метал, опрян във врата му. Нещо щракна, приличаше на зареждане на оръжие за стрелба. Нито беше чул, нито беше видял някой да приближава, но това, което стана, го накара да замръзне.

— Не знаеш ли, че влизането в чужда собственост е забранено?

— Вече два дни скитам, без да зная накъде — уморено отвърна Деймиан. — Освен това не знаех, че трябва да искам разрешение, когато моля за помощ.

Последва неловко мълчание. Деймиан се престраши и допълни:

— Не съм въоръжен.

Щракането, което се чу, беше от освобождаването на петлето.

— Извинете, сър, но тук трябва да внимавате.

Деймиан се обърна, за да види спасителя си — може пък той да му помогне, за да се върне отново в цивилизования свят. Изненада се, когато видя, че пред него стои момче — не много високо, с гладки бузи като на дете и яркочервена кърпа, вързана на врата. Момчето също гледаше втренчено Деймиан. Не беше повече от петнадесет или шестнадесетгодишно. Беше със сини дънки, с мокасини до коленете, вълнено кафяво-черно пончо и тъмносиня риза. Някъде под дрехите му беше кобурът. Имаше същата широкопола шапка, каквито носеха почти всички мъже от щата Мисури. Неговата покриваше черната му коса, дълга до раменете. Очите му бяха големи, светлокафяви, почти котешки, но неподходящи за момче. Подхождаха повече на момиче, отколкото на него. Деймиан се престраши и наруши мълчанието:

— Нали не съм попаднал в някой индиански резерват? — попита той, имайки предвид пончото и мокасините на момчето.

— Не, той е на север оттук, не много далече. Защо? Какво те кара да мислиш така?

— Помислих те за индианец.

Деймиан не беше сигурен, но като че ли на лицето му се изписа разочарование.

— Приличам ли ти на индианец?

— Не знам. Все още не съм виждал — побърза да си признае Деймиан.

— По нищо не личи, че пристигаш току-що.

— Така ли?

За миг момчето го погледна безучастно, но после силно се разсмя. Смееше се от сърце. Деймиан беше убеден, че каквато и причина да имаше, то тя беше в негова полза — трябваше да се засмее и той. Конното препускане миналия ден и последвалото преобръщане на дилижанса му бяха отнели възможността да има дори шапка на главата си. Всичко, което притежаваше, беше на него. Въпреки че успя да изчисти костюма си от калта, сега беше целият покрит с прах и бодли. Изглеждаше още по-ужасно, отколкото всъщност се чувстваше, но не беше загубил чувството си за хумор. Говореше открито, без да обръща внимание на какво точно се смее момчето. Искаше да бъде разбран правилно.

— Деймиан Рътлидж Ш., имам удоволствието да ви се представя.

Момчето погледна към ръката му, но не протегна своята.

— Вие трима ли сте?

След това извинително махва с ръка. Изглежда реши, че въпросът не беше от най-остроумните и добави усмихнато:

— Няма значение. Храната е топла и ти си добре дошъл в моя лагер тази нощ, тоест можеш да хапнеш с мен.

Лицето на Деймиан грейна. Колкото повече се приближаваше до огъня, толкова по-силна беше миризмата на вкусно приготвена храна, а стомахът му продължаваше да го подсеща откога не бе ял. Не беше подходящо да се обижда сега, когато му предлагаха храна. Имаше още въпроси към момчето, но най-напред искаше да се нахрани и затова тръгна веднага след него. Когато наближиха, видя, че огньовете са два — един голям, който осветяваше цялото място, и един малък, пригоден за готвене. Имаше изкопана яма, оградена с камъни, които да предпазват огъня от вятъра, за да не изгасне. Върху жарава, над която беше скарата за месо, бяха наредени тънки клонки — така нямаше опасност мръвката да изгори, докато се пече. В единия край беше каната с кафето, на другия — метална кутия с току-що приготвени бисквити и консерва със зрял боб, който вреше. За Деймиан това беше истинско пиршество.

— Какво е месото? — попита той, докато взимаше чинията си.

— Дива патица. От прерията.

Тези птици не бяха от най-големите, но затова пък бяха две и едната вече беше сервирана в неговата чиния заедно с половината боб и три бисквити. Деймиан толкова бързо се нахвърли върху храната, че едва когато свърши, забеляза, че чинията е само една, а момчето си взимаше месо направо от скарата. Тъкмо щеше да се извини, когато домакинът каза:

— Не бъди глупав. Чиниите са излишен лукс тук. Освен това по-надолу има река, където да се измием.

— Вода! Божествено! Сигурно обаче нямаш сапун.

— Е, не такъв, какъвто би ти подхождал — замисли се момчето, но после продължи. — Можеш обаче да използваш тинята от дъното на реката, както правят всички местни момчета — ще си направиш истинска баня и ще измиеш цялата мръсотия от тебе.

Колко примитивно, помисли си Деймиан. Въобще всичко беше примитивно, особено лагерът на открито, но храната беше на ниво и той беше благодарен.

— Благодаря ти, че подели вечерята си с мен. Едва ли щях да издържа дълго без храна.

Този път и двамата се усмихнаха, но почти незабележимо. Деймиан дори не бе сигурен усмивка ли беше или не.

— Наистина ли мислиш, че мога да изям всичко сам? Това, което току-що изплюска, беше закуската ми, така че не се извинявай повече. Пестя си времето, като ям остатъците на сутринта и не ми се налага да готвя непрекъснато. Пък и няма закъде да бързам — аз съм един обикновен човек от народа-янки, както се казва.

Деймиан беше чакал с нетърпение да срещне поне един янки през последните два дни. Сега, когато вече се бяха навечеряли и стомахът не го безпокоеше, любопитството му се разпали. Припомни си целия им разговор отначалото и попита:

— Как ти беше името?

Забележителните светлокафяви очи се втренчиха в него, преди отново да се върнат към каната с кафето.

— Не можеш да си го спомниш, защото не съм ти го казал.

— Ако не искаш, недей…

— Просто нямам такова — отсече момчето, — никога не съм имал.

Деймиан въобще не очакваше такъв отговор, поне не беше подготвен.

— Все пак трябва да имаш някакво име?!

— Да. — Момчето сви рамене и продължи: — Тук всички ми викат Хлапето.

— Аха — усмихнато отвърна Деймиан. Това беше характерно обръщение за целия Запад, но имаше едно такова име, което знаеха всички. — Нещо като Били Хлапето, нали?

— Да, като че ли съм прекалено малък за това, с което се занимавам — въздъхна момчето.

— А с какво се занимаваш?

Момчето подаде чаша кафе на Деймиан, който едва не я изпусна, когато чу отговора.

— Аз съм ловец на глави.

— О, никога не бих те взел за такъв, искам да кажа, че не приличаш…

— На какъв?

— На служител на закона.

— Имаш предвид шериф? Не, кой би ме взел на моята възраст?

Деймиан си помисли същото, затова беше много изненадан.

— Тогава защо се занимаваш с лов на глави? — попита учтиво.

— Заради наградите, разбира се.

— Доходно ли е? — Деймиан продължи разговоря, като очакваше момчето да го попита за значението на тази дума, но отново беше изненадан, когато то отговори:

— Доста.

Момчето беше интелигентно, помисли си Деймиан.

— А колко си хванал досега?

— Петима до днес.

— Виждал съм обяви с имена на издирвани — спомена като че ли между другото Деймиан, а всъщност списъкът, който имаше, съдържаше имената на всички, обявени извън закона. — Повечето съобщения предлагат награда за заловен жив или мъртъв закононарушител, нали?

— Ако питаш колко живота съм отнел, отговорът е — нито един, поне досега не съм убивал. Е, ранил съм няколко човека, но то е друго. Един от тези петимата се беше спазарил с пазача — все едно да се спазариш с дявола.

— Тежките престъпници възприемат ли те несериозно? — осмели се да го попита Деймиан.

На лицето му отново се изписа онази едва забележима усмивка.

— Понякога — призна момчето. — Трябва да ме приемат на сериозно!

За миг оръжието проблесна и се появи в ръката му. Изглежда го беше държал през цялото време под пончото си, но Деймиан не забеляза никакво движение.

— Е, да — с оръжие можеш да привлечеш вниманието на всеки.

Не предполагаше, че момчето все още държи оръжието си. Беше прекалено младо, за да извърши всичките тези подвизи, дори да беше няколко години по-голямо, отколкото изглеждаше, в което Деймиан силно се съмняваше. Обикновено децата се хвалят с неща, които уж са техни дела, с една единствена цел — да впечатлят някого и то когато няма нужда от доказателства или пък е невъзможно да се докаже. Може би точно заради това той продължаваше да следи с поглед оръжието, докато момчето го постави в кобура, взе чашата и си наля кафе.

— Тук ли живееш? — поднови въпросите си Деймиан.

— Не.

— А въобще живеят ли наблизо хора?

Думите на Деймиан отново предизвикаха смях у Хлапето. Както и преди, имаше странното чувство, че пред него не седи младеж, а зрял мъж. Смехът му беше заразителен, но все пак дразнещ. Ако не беше там, а някъде по-надалече, човек би помислил, че пред него в палатката седи жена, но не беше така. А момчето имаше странна красота — приличаше повече на жена, отколкото на мъж.

Деймиан отхвърли всички тези налудничави мисли.

— Е, господин Рътлидж, та вие сам сте се отклонили от правилния път.

— Не се шегувам! — Деймиан помисли малко и продължи. — Надявам се поне, че знаеш къде се намираме.

Момчето кимна в знак на потвърждение.

— Със сигурност мога да кажа, че сме на един-два дни път южно от Кофивил.

Името на града нищо не му говореше. Подозираше, че дилижансът го е отвел доста на юг, но тези съмнения се появиха малко преди инцидента. Вероятно продължавайки пеша, той бе отишъл още по на юг, без дори да усети колко се беше отдалечил от целта.

— Това ли е най-близкият град?

— Не знам.

— Тогава какво правиш тук?

— Имам работа в Кофивил, по-точно надявам се да имам.

Хлапето не каза нищо повече. Това накара Деймиан да се замисли. Може би въпросите му бяха омръзнали, затова и отговорите бяха толкова лаконични. От друга страна, на Деймиан му харесваше да разговарят, но усети, че ако продължи, ще трябва да очаква отговора, който винаги съпътстваше такъв вид разговори: „Гледай си работата!“

— Ще ми се да мисля, че не съм прекалил с въпросите… Кажи ми поне близо ли сме до главния път?

— Обикновено избягвам да вървя по пътищата — отговори Хлапето и леко кимна с глава. — Така срещам по-малко хора, пък и обичам да съм сам.

Деймиан се почувства неловко. Беше принуден да поиска извинение.

— Съжалявам, че се натрапих, но наистина се изгубих.

— Как се случи? Да не би конят ти да те е хвърлил?

Деймиан усети, че момчето го подиграва — че едва ли не той е неспособен не само да язди, но и да се задържи на кон. Гласът му стана по-плътен, тонът — по-твърд:

— Не, пътувах с дилижанс. Преди да продължиш с въпросите, трябва да ти кажа, че ако бях паднал…

— Чакай малко, господинчо — прекъсна го Хлапето. — Ти се обиди от един въпрос, а досега непрекъснато ме разпитваше. Ти дойде в моя лагер, но не беше на кон. Логично е да предположа, че или конят ти си е счупил крак по пътя, или те е хвърлил. Хората, които взимат дилижанс, не ходят пеша.

Деймиан въздъхна. Хлапето беше право, а предположението му — логично, но от това не му стана по-добре. Трябваше ли пак да се извинява за всичко, което се беше случило. Каква вина имаше той?!

— Стреляха по дилижанса. Кочияшът се опита да избяга, но се преобърнахме. Ударих си главата и съм изгубил съзнание. Когато се събудих, беше нощ — конете ги нямаше, кочияшът също, джобовете и чантата ми бяха празни.

— Нападение на дилижанс в този район?! — попита момчето многозначително. — И кога стана това?

— Преди един ден.

— Сигурно вече са доста далече — разочаровано допълни Хлапето.

— Предполагам. А ти какво искаш, да са наблизо ли? — навъсено попита Деймиан.

— Уелс Фарго плаща добри пари, ако заловиш разбойници, нападнали дилижанс — особено ако нападателите са такива, дето се укриват. Той разлепва афиши „Издирва се“, без дори да има причина.

— Това обаче те улеснява — развесели се Деймиан.

— Не, просто ме кара да действам по-бързо от обикновено. Всъщност би могло да се счита за нещо като премия — неочаквана, но добре дошла. Ами вие, господин Рътлидж, какво ви води на Запад?

— Какво те кара да мислиш, че съм от Изтока?

На лицето на Хлапето отново се появи онази насмешка, от която в светлокафявите му очи проблясваха жълти кехлибарени пламъчета. Огледа Деймиан от горе до долу и добави:

— Познах.

Деймиан се намръщи. Хлапето се засмя и небрежно допълни:

— Само вие от Изтока предприемате пътуване на Запад и го смятате за развлечение.

Този път Деймиан наистина се ядоса.

— Не, не съм тръгнал на пътешествие. Отивам в Тексас, за да убия един човек.