Джоана Линдзи
Само ти (4)

Четвърта глава

„Отивам в Тексас, за да убия един човек“.

Думите бяха достатъчни, за да накарат Деймиан мислено да се върне шест месеца назад, когато в онази пролетна нощ целият му свят рухна…

Всичко вървеше по план през деня. Цветята, изпратени на Уинифред от магазина, бяха пристигнали, малко преди Деймиан да отиде при нея. Годежният пръстен беше готов още сутринта. Отидоха в ресторанта навреме, дори голямото движение по улиците на Ню Йорк Сити не им попречи. Сервираха им превъзходна вечеря. Беше решил да поиска ръката й веднага щом я заведе вкъщи. Баща й вече се беше съгласил, а неговият беше удовлетворен от избора му. Щяха да бъдат великолепна двойка — той щеше да наследи компанията „Рътлидж Импорт“, а тя щеше да притежава „К. У. Л.“. Нямаше да бъде обикновен брак. Щяха да се обединят двете най-големи компании за внос в щата.

Точно тогава се появи сержант Джонсън от 21-ви Граничен полк. Бяха сервирали десерта. Мургав служител го помоли учтиво да поговорят насаме. Излязоха във фоайето. Деймиан бе потресен от разговора. Не помнеше дали някой се беше погрижил за Уинифред, как си беше отишла вкъщи… Той вече бе на път за „Рътлидж Импорт“. Компанията светеше.

Обикновено работният ден приключваше около пет следобед. Понякога служителите оставаха още малко, за да приберат документите. До късно стоеше и баща му… Но чак толкова късно никой не беше оставал. Дори персоналът, който почистваше офисите, привършваше по-рано… Когато Деймиан пристигна, единствените хора в сградата бяха служителите на шерифа на Ню Йорк Сити. Тялото висеше в голямата приемна.

От двете страни на входа имаше по един пилон. Всяка година през юли^[1] на тях се вееха двата американски флага. През останалата част от годината ги украсяваха с цветя. Сега всичко беше на пода — цветята бяха смачкани, имаше листа навсякъде по светлия килим. На единия пилон висеше тялото…

Ако стените не бяха тухлени, нямаше да бъдат толкова високи, тялото нямаше да виси шест инча^[2] над пода.

Пилоните бяха от стомана, забити в пода така, че да не могат да се огънат — можеха да издържат тежест над двеста фунта^[3]. Толкова близо, а не беше стъпил… Ако имаше обувки можеше да се подпре на пръсти на пода, макар и за малко, но краката бяха боси… Ръцете бяха достатъчно дълги и силни, за да може да се хване за пилона и да освободи поне малко въжето около врата… Столът също беше наблизо — точно до пилона… Изглежда дори не го беше ритнал встрани…

— Свалете тялото! — извика Деймиан, но никой не го чу. Трима мъже се опитаха да го спрат още на входа, докато разберат кой е. Всички в приемната бяха заети с огледа на местопроизшествието, търсеха улики. Нямаха време да обръщат внимание на когото и да било. Деймиан трябваше да изкрещи отново, за да го чуят:

— Свалете тялото!

Сега вече го чуха. Един мъж ревна насреща му:

— Кой си ти, по дяволите?!

— Аз съм синът му! — отвърна приглушено Деймиан, без да сваля очи от трупа.

Служителите се засуетиха и веднага свалиха на пода тялото на Деймиан Рътлидж. Чу се безсмислен и объркан шепот, някой сочеше към сина, но всичко му се струваше ужасно далече… Все още беше в шок. Не можеше да повярва, че баща му е мъртъв. Беше единственият човек, на когото държеше и когото истински обичаше. Други близки нямаше… Майка му го беше изоставила още като дете, за да се омъжи за любовника си. Оттогава Деймиан не беше я виждал, а и нямаше никакво желание да се среща с нея. За него тя беше мъртва. Но баща му…

Даже Уинифред не обичаше толкова, колкото баща си. Беше решил да се ожени за нея и да живеят в разкош. Надяваше се, че изборът му беше правилен. Тя беше красива, изтънчена. Щеше да бъде добра майка на децата му. Всъщност тя имаше доста странни разбирания. Но баща му…

— Очевидно е самоубийство. Има и бележка — дочу като че ли отдалече Деймиан. Някой държеше пред очите му „бележката“. Когато успя да задържи погледа си върху думите, прочете: „Опитах се да го превъзмогна, но не можах. Прости ми, Деймиан“.

Деймиан дръпна листчето от ръката на служителя и отново прочете написаното. Приличаше на почерка на баща му, но беше наклонен. Листчето като че ли беше извадено от джоб или поне е било смачкано в ръката му.

— Къде я намерихте? — успя да попита той.

— На бюрото, по-точно в средата на бюрото. Беше невъзможно да не я види човек.

— Бележникът му е съвсем нов! — посочи с ръка към бюрото Деймиан. — Ако наистина го е писал, преди… защо му е трябвало да къса листче от някъде?

Единият служител веднага отхвърли предположението му, другият се опита да поясни:

— Може да го е носел дни наред, докато реши какво да прави.

— И въжето ли си е донесъл сам? Това въже не е от офиса.

— Значи го е донесъл — отговори шерифът. — Вижте, господин Рътлидж, разбирам колко ви е трудно да приемете факта, че човек, когото познавате, е взел такова решение и си е избрал такава съдба. Знаете ли какво точно не е могъл да „превъзмогне“, както пише в бележката?

— Не, баща ми нямаше причина да се самоубива — продължаваше да настоява Деймиан.

— Е, изглежда той е бил на друго мнение.

Очите му потъмняха, станаха сиви, погледът му се премрежи:

— И вие приемате това за достоверен факт?! Няма ли поне да предположите, че е възможно да е убийство?!

— Убийство? — шерифът беше непоколебим. — Има много по-лесни и бързи начини да се самоубиеш, отколкото да увиснеш на въже. Известно ми е колко дълга и мъчителна е тази смърт. Тя настъпва едва след като вратът на жертвата се счупи, а неговият не е.

— Вие просто искате да прилича на самоубийство.

— Ако искате да знаете, един куршум в главата щеше да му свърши по-добра работа. Погледнете! Има ли някакви следи от борба? Колко човека са необходими, за да вдигнат тяло с такова тегло и размер, ако той сам не го е желал? Един-двама не биха се справили. Повече от трима?! Защо? Поради каква причина? Баща ви държеше ли тук пари? Липсва ли нещо ценно? Имал ли е врагове, които да го мразят толкова, че да го убият?

Отговорът на всички въпроси беше „Не!“, но това не успокои Деймиан. Шерифът направи заключение въз основа на доказателствата, които имаше. Не можеше да го вини за това, което бе очевидно. Защо да се ровят в подробности, когато всичко беше повече от ясно. Така щяха да приключат бързо и да се насочат към друг случай. Да продължава да ги убеждава, че трябва да разследват, беше губене на време — както за него, така и за тях.

Все пак беше опитал. Изминаха два часа. Съдебният следовател даде знак, че е готов и всички служители напуснаха залата като се извиниха, преди да се сбогуват с Деймиан. Обещаха да разследват случая, но той дори и за миг не им повярва — на този етап не можеха да направят нищо повече. Трудно щеше да преодолее загубата на баща си…

Беше почти полунощ, когато се прибра вкъщи. Имението, където живееше с баща си, беше просторно, прекалено голямо за двамата. Именно заради това Деймиан не се премести да живее отделно. Обичаха да разговарят, всеки имаше нужда от компанията на другия. Сега бе пусто… Вече няма да може да подели закуската си с него, преди да тръгнат за работа… Никога няма да завари баща си късно вечер в кабинета или в библиотеката; да почетат или да поговорят за класиците. Никога няма да обсъждат бизнеса на вечеря… Никога…

Сълзите, които беше сдържал дотогава, изведнъж потекоха. Не беше стигнал до стаята си, но в този късен час прислугата вече спеше, така че нямаше кой да го види. В бюрото си държеше бутилка бренди, от което си наливаше само когато не му се спеше. Сипа си малко, без дори да помисли защо го прави. Беше объркан… Единствената мисъл в главата му бе, че трябва да открие истинската причина за трагедията. Не приемаше, че баща му е постъпил по този начин по собствена воля. Разбира се, нямаше доказателства за противното, но Деймиан беше убеден, че баща му не би посегнал на живота си — познаваше го доста добре.

Деймиан Рътлидж III не беше човек, който непрекъснато увърта или капризничи. Не лъжеше, сам си признаваше, ако беше сгрешил. Ако нещо го беше довело до пълно отчаяние, щеше да сподели със сина си. Още повече сега, когато планираха сватбата. Говореха си за предстоящия ремонт на западното крило, където Деймиан-младши искаше да се настани с бъдещата си съпруга, а баща му нямаше търпение да дочака внуците… Освен това беше доволен от живота си. Нямаше желание да се жени отново, но беше напълно щастлив с жената, която обичаше. Беше достатъчно богат, беше получил голямо наследство. Обичаше и работата — продължи делото на собствения си баща и разшири бизнеса. Имаше всичко, заради което си струва да се живее. Но някой друг беше решил, че не е така. „Прости ми!“ Не, баща му не използваше такива думи… Нямаше за какво да прощава на баща си, но имаше причина за отмъщение…

Деймиан прекъсна спомените си. Беше наел детектив, който отговори на всички въпроси. Да, беше тръгнал на Запад, за да убие човека, причинил смъртта на баща му. Думите му като че ли не впечатлиха Хлапето.

— Имаш ли основателна причина?

— Голяма.

— Да не би да си ловец на глави?

— Едва ли може да се каже така. Проблемът е от личен характер.

Деймиан беше готов да му обясни, но момчето не го попита, само кимна в знак разбиращо. Ако беше полюбопитствал повече, сигурно нямаше да му обясни подробностите. Необикновено хлапе! Момчетата на неговата възраст щяха да го затрупат с въпроси, той обаче му зададе само няколко и то без особен интерес. Поне не даваше вид, че се интересува.

— Смятам да се изкъпя, после ще се върна — рече Деймиан и стана.

Хлапето вдигна ръка и посочи с палец зад гърба си:

— Брегът е надолу. Аз ще си легна, така че не вдигай много шум, когато се върнеш.

Деймиан кимна, взе чантата си и тръгна към реката. Дочу, че момчето му извика да се пази от змии и се засмя. Проклето хлапе! Ще трябва да свикне с него през следващите няколко дни.