Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Клуб „Кемъл“ (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Collectors, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Дейвид Балдачи. Колекционерите

Издателство „Обсидиан“, София, 2006

Редактор: Матуша Бенатова

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 10: 954-769-132-5

ISBN 13: 978-954-769-132-2

История

  1. — Добавяне

7

Заобиколен от членовете на клуба, Кейлъб Шоу лежеше в болничното легло и поклащаше глава. Макар че наближаваше шейсет, Рубън Роудс приличаше на футболен защитник — едър мъжага с огромни мускули, висок над метър и деветдесет. Косата му — черна и къдрава, стигаше почти до раменете. Очите му гледаха мрачно, а разрешената брада му придаваше вид на луд — състояние, което понякога съвсем не му беше чуждо. За разлика от него Милтън Фарб беше малко над метър и шейсет, но строен и стегнат. Изглеждаше много по-млад за годините си благодарение на дългата коса и гладкото, лишено от бръчки лице.

Ветеран от Виетнамската война с куп медали за храброст и бивш служител на Военното разузнаване, Рубън си изкарваше хляба като хамалин в някакъв склад. Алкохолът, амфетамините и открито изразеното отрицателно отношение към войната бяха провалили кариерата му в армията. На крака го изправи Оливър Стоун, който го беше прибрал от националното гробище „Арлингтън“, където бе заспал под един кедър след поредното тежко пиянство.

Милтън беше израснал като дете-чудо с изключителни интелектуални способности. Собственици на пътуващ цирк, родителите му бяха използвали необикновените му способности по жесток и крайно изтощителен начин. Въпреки това той беше успял да завърши колеж и да постъпи на работа в Националния здравен институт. С течение на годините бе започнал да страда от обсесии и други психически неразположения, вследствие на които светът му се беше сринал. Бе изпаднал в толкова дълбока депресия, че съдът бе издал разпореждане за принудително лечение.

Тогава Оливър Стоун му се бе притекъл на помощ. По стечение на обстоятелствата по онова време той работеше като санитар в психиатричната болница, в която се лекуваше Милтън. Бързо оцени изключителните способности на пациента, най-вече неговата изумителна фотографска памет. Стоун успя да го включи в телевизионната игра „Заплаха“, в която, макар и под влиянието на порядъчна доза успокоителни, Милтън победи всички участници и спечели малко състояние. След години на активни консултации и продължително медикаментозно лечение той се завърна към нормален живот. В момента имаше преуспяваща фирма за компютърен дизайн.

Оливър Стоун се облегна на стената, скръсти ръце пред гърдите си и сведе очи към болния си приятел.

Кейлъб Шоу беше защитил две докторски дисертации — по политически науки и литературата на XVIII век. Вече повече от десет години работеше в Библиотеката на Конгреса. Извън ограничения кръг приятели тя беше единствената страст в живота му, вероятно защото беше ерген и нямаше деца. Едната му ръка механично приглади болничното одеяло, а другата разтърка слепоочието му.

Миг по-късно в стаята се появи Алекс Форд, агентът — ветеран от Сикрет Сървис и почетен член на клуба след героичното си участие в последните му разкрития.

Остана край леглото близо половин час, поуспокоен от вида на Кейлъб.

— Грижи се за себе си, Кейлъб — промълви на тръгване той. — И ми се обади, ако имаш нужда от нещо.

— Как вървят нещата във ВОБ? — попита Стоун, имайки предвид Вашингтонското оперативно бюро на Сикрет Сървис.

— Доста сме претрупани — въздъхна Форд. — Напоследък се забелязва видимо активизиране на престъпния свят.

— Надявам се, че си успял да се възстановиш след онова малко приключение.

— Не бих нарекъл „малко приключение“ инцидент, който изправи света на прага на апокалипсиса — поклати глава Форд. — И едва ли някога ще се възстановя напълно.

Кейлъб изчака Алекс Форд да излезе и мрачно въздъхна:

— Беше ужасно! Трупът му лежеше насред хранилището!

— И ти взе, че припадна? — подхвърли Стоун, без да изпуска от очи приятеля си.

— Вероятно. Спомням си, че тръгнах да си взема пуловера и почти се спънах в него. Видях очите му и направо превъртях. Нещо ме стегна в гърдите, стана ми студено. Помислих, че получавам инфаркт, след което не помня нищо.

— В такава ситуация много хора биха припаднали — съчувствено го потупа по рамото Рубън.

— Според изследване на Националната психиатрична асоциация неочакваната гледка на мъртвец е на второ място сред психическите травми, които преживяват хората — побърза да добави Милтън.

— А кое е на първо? — вдигна вежди Рубън. — Може би да завариш жена си в леглото с шимпанзе, което държи в ръка кутия пуканки с изтекъл срок на годност?

— Добре ли познаваше Дехейвън? — смени темата Стоун.

— Да — въздъхна Кейлъб. — Това е истинска трагедия. Човекът беше в отлична форма. Съвсем наскоро си направи пълни кардиологични изследвания в „Джонс Хопкинс“. Но инфарктът не пита.

— Това ли е причината за смъртта?

— Че какво друго? — колебливо отвърна Кейлъб. — Може би инсулт.

— От статистическа гледна точка най-вероятно е било инфаркт — добави Милтън. — Той е на първо място сред причините, водещи до тъй наречената „внезапна смърт“. На практика всеки от нас може да рухне и да умре още преди да е паднал на пода.

— Стига, Милтън! — ядосано изръмжа Рубън. — Винаги ли си толкова лъчезарен?

— Докато не научим резултатите от аутопсията, можем само да гадаем — отбеляза Стоун. — А ти сигурен ли си, че в хранилището не е имало други хора?

— Да — кимна след кратко колебание Кейлъб.

— Припаднал си веднага, а това означава, че не можеш да бъдеш сигурен.

— Никой не може да проникне в хранилището без специален пропуск, Оливър. А и над главния вход има охранителна камера.

— Първо убиват председателя на Камарата, а сега при загадъчни обстоятелства умира и началникът на отдел „Редки книги и специални колекции“ — промърмори Стоун.

— Съмнявам се, че терористите са взели на прицел колекционерите на книги — погледна го Рубън. — Затова отхвърлям идеята за нова конспирация, заплашваща съществуването на света. Извинявай, но един Армагедон месечно ми е напълно достатъчен!

— Засега ще оставим нещата такива, каквито са — вдигна глава Стоун. — Ще се върнем на тях, когато знаем повече.

— Мога да те закарам, Кейлъб — предложи Рубън. — Дойдох с мотора.

Гордостта му беше един напълно възстановен „индиански“ мотоциклет, 1928 година, с монтиран отляво кош, което се срещаше изключително рядко.

— Май не съм достатъчно укрепнал — поклати глава Кейлъб, поколеба се за миг, после добави: — Истината е, че изпитвам ужас от возилото ти, Рубън.

Разговорът беше прекъснат от дежурната сестра, която си записа данните от мониторите и пъхна малък термометър в лявото ухо на Кейлъб.

— Кога ще ме изпишат? — попита я той.

Жената измъкна термометъра и го погледна.

— Състоянието ви е почти нормализирано. Мисля, че докторът вече попълва формулярите за изписване.

Стоун се възползва от паузата и дръпна Рубън в ъгъла.

— За известно време трябва да държим Кейлъб под око — тихо каза той.

— Защо? Нима мислиш, че може да се влоши?

— Не искам някой да му помогне да се влоши.

— Онзи човек е починал от инфаркт, Оливър. Всеки ден стават такива неща.

— Но не и с някой, който току-що си е направил пълни изследвания в „Джонс Хопкинс“.

— Добре де, може да е спукал кръвоносен съд, може да е паднал и да си е пукнал черепа. Добре чу какво каза Кейлъб: човекът е бил абсолютно сам в хранилището.

— Така смята Кейлъб, но той не може да бъде сигурен, тъй като веднага е припаднал.

— Ами охранителната камера и специалните пропуски! — възрази Рубън.

— Още по-добре. Благодарение на тази техника ще бъдем сигурни, че в момента на смъртта си Джонатан Дехейвън е бил сам. Което обаче не изключва версията за убийство.

— Стига де! Кой може да има зъб на някакъв смотан библиотекар?

— Всеки си има врагове. Но враговете на някои хора се откриват по-трудно от враговете на други.