Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Клуб „Кемъл“ (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Collectors, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Дейвид Балдачи. Колекционерите

Издателство „Обсидиан“, София, 2006

Редактор: Матуша Бенатова

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 10: 954-769-132-5

ISBN 13: 978-954-769-132-2

История

  1. — Добавяне

21

На сутринта след посещението в дома на Дехейвън клуб „Кемъл“ проведе спешно съвещание в къщичката на Стоун. Домакинът запозна Милтън и Кейлъб със събитията от изтеклата нощ.

— Вероятно и в момента сме под наблюдение! — разтревожено го погледна Кейлъб.

— Ще бъда страшно изненадан, ако не сме — мрачно кимна Стоун.

Обзавеждането в малката къщичка беше крайно оскъдно: старо легло, голямо издраскано бюро, отрупано с вестници и списания, претъпкани с книги рафтове, сред които личаха доста заглавия на чужди езици. Кухничката побираше само маса за хранене, а банята беше направо миниатюрна. Голяма беше единствено камината, която беше единственият източник на топлина. Пред нея в полукръг бяха пръснати няколко стола.

— И това не те тревожи, така ли? — попита Милтън.

— Много повече ме тревожи друго — въздъхна Стоун. — Лесно биха могли да ме ликвидират въпреки геройската постъпка на Рубън.

— По-важно е какво ще правим сега — промърмори гигантът, погледна часовника си и разтърка длани пред камината в напразни опити да се стопли. — След малко трябва да тръгвам за работа.

— Аз също — добави Кейлъб.

— Възможно ли е да проникнеш в хранилището? — погледна го внимателно Стоун.

— При нормални обстоятелства, да — кимна след известно колебание Кейлъб. — Имам право да придружавам посетители там, но ще ме попитат за причините. Управата не обича неоторизирани посещения на приятели и роднини. След смъртта на Джонатан нещата доста се позатегнаха…

— А ако посетителят е чуждестранен учен?

— Е, това е съвсем различно — отвърна Кейлъб, после в очите му се появи учудване. — Нима познаваш и чуждестранни учени?

— Има предвид себе си — ухили се Рубън.

— Не мога да стана съучастник в подобни конспирации, Оливър! — възкликна с тревога Кейлъб. — Все пак съм служител на Библиотеката на Конгреса!

— Извънредните ситуации изискват извънредни мерки — контрира Стоун. — Мисля, че след вчерашното ни посещение в дома на Джонатан Дехейвън всички сме се превърнали в мишена за група изключително опасни хора. Това налага да изясним причините за смъртта на Дехейвън. Огледът на мястото на събитието ще ми бъде от голяма полза.

— Знаем от какво е умрял — възрази Кейлъб. Усети любопитните погледи на останалите и побърза да добави: — Всъщност разбрах го едва тази сутрин. Обади ми се един приятел от библиотеката, научил за резултатите от аутопсията. Джонатан е починал в резултат на белодробен инфаркт.

— Всички умират от нещо такова — сви рамене Милтън. — Спира ти сърцето, и толкоз.

— Прав си — замислено го погледна Стоун. — Което означава, че патолозите не знаят какво точно е убило Дехейвън. — Стана, обърна се към Кейлъб и отсече: — Искам да вляза в хранилището още тази сутрин!

— Не става така, Оливър. Не можеш да се появиш без предупреждение, представяйки се за чуждестранен учен!

— Защо?

— Защото си има ред. Протоколи, технически подробности и прочие.

— Ще кажа, че съм на почивка тук заедно със семейството си и много искам да се възползвам от случая, за да се запозная с най-добрата колекция от редки книги в света.

— Може и да се получи — съгласи се след известно колебание Кейлъб. — Но ако започнат да те разпитват?

— Няма нищо по-лесно от ролята на учен, приятелю — увери го Стоун, а после, правейки се, че не забелязва обиденото му изражение, надраска няколко думи на лист хартия и побърза да добави: — Това е името, което възнамерявам да използвам. Ще дойда точно в единайсет.

Кейлъб механично пое листа, погледна го и на лицето му се изписа изненада.

Съвещанието на клуб „Кемъл“ приключи, след което Стоун дръпна Милтън настрана и забързано зашепна в ухото му.

 

 

Няколко часа по-късно Кейлъб свали някаква книга от рафта и я занесе на Норман Джанклоу — възрастен мъж, един от редовните посетители на библиотеката.

— Заповядайте, Норман — каза той. Заглавието в ръцете му беше първото издание на „Сбогом на оръжията“ с личен автограф на писателя. Посетителят беше сред най-запалените почитатели на Хемингуей.

— Бих дал живота си да притежавам тази книга, Кейлъб — въздъхна старецът.

— Аз също, Норман — увери го Кейлъб, макар да беше убеден в противното, тъй като въпросният екземпляр струваше най-малко трийсет и пет хиляди долара — сума, която беше далеч над неговите възможности, а вероятно и над тези на Джанклоу. — Все пак можете да я прелистите…

— Започвам да пиша биографията на Ърнест — свенливо отрони старецът.

— Страхотно! — усмихна се Кейлъб. Това го слушаше вече втора година, но не искаше да разваля удоволствието на клиента си.

Джанклоу внимателно опипа книгата.

— Корицата е реставрирана! — с видимо неудоволствие установи той.

— Така е — потвърди Кейлъб. — За съжаление далеч преди създаването на отдел „Редки книги и специални колекции“ преобладаващата част от оригиналните издания на американските класици са били съхранявани зле. Вече няколко години ги реставрираме по предварително уточнен списък. Поради някаква бюрократична грешка книгата, която държите в ръцете си, е чакала прекалено дълго. Но така става, когато под един покрив са събрани повече от един милион тома.

— Бих искал всяко издание да е запазено в оригиналния си вид.

— Нашата основна задача е консервацията — кимна Кейлъб. — Именно благодарение на нея имате възможност да държите тази книга в ръцете си.

— Знаете ли, че познавах Хемингуей?

— Да, вече ми казахте.

Поне сто пъти!

— Страхотен чешит! Напихме се до козирката в едно парижко кафене.

— Да, помня, че сте ми разказвали тази случка. A сега ще ви оставя да работите на спокойствие.

Джанклоу си сложи очилата за четене, извади лист и молив и потъна в чудния свят на приключенията, родени от богатото въображение и точното перо на Хемингуей.

Оливър Стоун се появи в читалнята на отдел „Редки книги и специални колекции“ точно в 11,00 ч. Беше облечен в малко старомоден костюм от туид с плътно закопчана жилетка, а в ръцете му се поклащаше тънък бастун. Бялата му коса беше внимателно сресана назад, а лицето му беше скрито под големи слънчеви очила и късо подстригана брадичка. Тази дегизировка, приведените рамене и леко вдървената походка го състаряваха поне с двайсетина години. Кейлъб се надигна да посрещне госта и едва на крачка от него успя да разпознае приятеля си.

— Аз ще имам грижата, Дороти — подвикна той на колежката си, която също тръгна към вратата. — Този джентълмен ми е познат.

Стоун направи цяло представление, вадейки бялата си визитна картичка.

— Тук съм да видя онези книги, за които се разбрахме, хер Шоу — надуто обяви той с изненадващо сочен бас и много добър немски акцент.

Дороти му хвърли любопитен поглед, а Кейлъб беше принуден да обясни:

— Това е доктор Ауст. Запознахме се преди десет години във Франкфурт…

— В Майнц — поправи го Стоун. — Помня много добре, защото това стана през сезона на аспержите. — Обърна се към Дороти и с топла усмивка поясни: — Всяка година ходя на конференция в Майнц и си хапвам бели аспержи.

Жената отвърна на усмивката му, кимна и продължи работата си.

В същия момент от вратата надникна още един човек.

— Кейлъб, може ли да ми отделиш минута?

— О, здрасти, Кевин — леко пребледня Кейлъб. — Да ти представя, хм, доктор Ауст от Германия. Доктор Ауст, това е Кевин Филипс, изпълняващ длъжността началник-отдел „Редки книги и специални колекции“, след като Джонатан…

— О, да — кимна с мрачна тържественост Стоун. — Чух за преждевременната кончина на хер Дехейвън. Жалко, много жалко.

— Познавали сте Джонатан? — изненадано го погледна Филипс.

— Само като име. По мое мнение монографията му върху метрическия превод на Джеймс Логан на „Морални двустишия“ на Катон прекрати дискусията по темата. Вие как мислите?

— Трябва да призная, че не съм я чел — съкрушено отговори Филипс.

— Непременно се запознайте с нея, защото тя представлява първият анализ на класиците, направен от северноамерикански изследовател — любезно го посъветва Стоун.

— Със сигурност ще я включа в списъка си — увери го Филипс. — По ирония на съдбата често става така, че служителите в библиотеките имат най-малко време за четене.

— В такъв случай няма да ви обременявам с моите произведения — усмихна се Стоун, после поклати глава. — Всъщност те всички са на немски.

— Доктор Ауст е на посещение в града и аз го поканих да посети хранилището — обади се Кейлъб.

— Разбира се, за нас ще е чест — погледна го Филипс и тихо каза: — Чу ли за медицинското заключение на Дехейвън?

— Да.

— Инфаркт, а?

Кейлъб хвърли бегъл поглед към Стоун, който едва забележимо кимна.

— Така е, за съжаление.

— Господи, той беше по-млад от мен — възкликна Филипс. — Но явно му е дошло времето… — Извърна се към Стоун и любезно попита: — Желаете ли лично да ви покажа хранилището, доктор Ауст?

Не, хер Филипс — усмихна се гостът и се облегна на бастуна си. — По-добре използвайте времето, за да се запознаете с монографията на приятеля си върху „Морални двустишия“.

— С удоволствие отбелязвам, че изтъкнат учен като вас е съхранил великолепното си чувство за хумор — засмя се Филипс.

— Опитвам се, сър, опитвам се — отвърна с лек поклон Стоун.

Изчакаха оттеглянето на Филипс и тръгнаха към хранилището.

— Как успя да разбереш с какви научни разработки се е занимавал Джонатан? — попита Кейлъб в момента, в който останаха насаме.

— Помолих Милтън да се поразрови в интернет. Той ми донесе кратка разпечатка, а аз реших да й хвърля едно око, ей така, за повече убедителност на ролята… — Забеляза мрачното изражение на приятеля си и попита: — Хей, какво има?

— Фактът, че всеки може да се превъплъти в ролята на учен с подобна лекота, ме натъжава — обясни Кейлъб.

— Но номерът мина единствено благодарение на твоята подкрепа. Без нея шефът ти едва ли би приел всичко за чиста монета.

— Е, дано съм допринесъл с нещо — оживи се Кейлъб.

— Добре, а сега искам да повторим всичко, което си направил онази сутрин.

Кейлъб се подчини и не след дълго се озоваха на горния етаж.

Тялото му лежеше ей там — посочи с пръст той и неволно потръпна. — Беше ужасно, господи!

Стоун бавно се огледа и тръгна към близката стена.

— Какво е това?

Кейлъб проследи погледа му.

— О, това е кранът на противопожарната инсталация.

— Нима използвате вода въпреки всичките книги?

— О, не. Системата се захранва с халон 1301.

— Моля?

— Става въпрос за течност под високо налягане, която се превръща в газ в мига, в който излети от пожарогасителя. Той задушава пламъците, без да повреди книгите.

— Задушава ги значи — замислено промърмори Стоун, после се извърна към приятеля си. — Нима не схващаш за какво става въпрос?

Една секунда му беше достатъчна.

— О, не, Оливър! — тръсна глава Кейлъб. — Задушаване? Не е възможно това да е причината за смъртта на Джонатан!

— Защо?

— Защото халонът действа с известно закъснение и това дава възможност на хората да се оттеглят. Именно това е причината да го предпочетат. А преди включването му се задейства специална алармена система. Всъщност в момента ние подменяме противопожарната инсталация, но не защото е опасна.

— А защо тогава?

— Установено е, че халон 1301 изтънява озоновия слой. По тази причина производството му е преустановено още в средата на деветдесетте, но законът позволява неговото рециклиране и използването му за други цели — главно от страна на федералното правителство.

— Доста си подготвен по темата — отбеляза Стоун.

— Всички преминахме специален инструктаж, преди да монтират противопожарната инсталация. А аз си направих труда да изровя и някои допълнителни сведения.

— Защо?

— Защото непрекъснато влизам тук и никак не ми се ще да се окажа неподготвен — недоволно отвърна Кейлъб. — Вероятно знаеш, че не съм най-големият храбрец!

Стоун пристъпи към пожарогасителя и внимателно го огледа.

— Къде се съхранява този газ?

— Някъде в приземието. Транспортира се по специални тръби.

— Каза, че е втечнен, нали?

— Да. Превръща се в газ благодарение на високата скорост, с която излита от вентила.

— Трябва да е адски студен.

— Точно така. Ако се окажеш на пътя му, положително ще се вдървиш за секунди.

— Друго?

— Предполагам, че ако остане достатъчно дълго в такава среда, човек действително може да се задуши. Елементарен физически закон: липсата на достатъчно кислород за огън означава, че условия за живот също липсват.

— Възможно ли е този газ да предизвика инфаркт?

— Не знам. Но в случая едва ли има значение, защото системата не се е задействала. Иначе щеше да се включи алармената инсталация в цялата сграда. Джонатан не би я чул само ако вече е бил мъртъв.

— А ако някой умишлено е изключил тази инсталация?

— Кой би могъл да го направи? — скептично попита Кейлъб.

— Не знам — отвърна Стоун и спря поглед върху голямата решетка, монтирана на колоната между два рафта. — Предполагам, че това е отворът на климатичната инсталация… — Изчака кимването на Кейлъб и посочи с пръст изкривената решетка. — Нещо трябва да е паднало отгоре й.

— Случва се — сви рамене Кейлъб. — Особено когато използваме количките.

— Ще помоля Милтън да проучи по-подробно действието на халона — реши Стоун. — А връзките на Рубън с бившите му колеги от ФБР и отдел „Убийства“ на Военното разузнаване може би ще ни помогнат да научим нещо повече за разследването.

— Довечера имаме среща с Винсънт Пърл в къщата на Джонатан — напомни му Кейлъб. — Не мислиш ли, че предвид развоя на събитията е по-разумно да я отложим?

— Не — възрази Стоун. — Тази хора ще ни открият навсякъде. Предпочитам да потърся истината, вместо да чакам удара.

— Боже, защо не станах член на някой скучен читателски клуб? — промърмори на излизане Кейлъб.