Дейвид Балдачи
Колекционерите (3)

3

По време на вечерята в Ел Ей Анабел сподели с новия си партньор части от плана си, свързани най-вече с двамата играчи, които искаше да привлече в екипа.

— Звучи добре — кимна Лио. — Но все още не ми казваш нищо за големия удар.

— Всичко по реда си — отвърна Анабел, докато въртеше чашата между пръстите си, а очите й механично оглеждаха елегантното заведение.

Поеми дъх, открий сваляча. Тя отметна червените кичури от лицето си и очите й срещнаха погледа на някакъв тип, седнал през три маси от тях. Вече цял час копелето нагло я зяпаше и й правеше многозначителни знаци, докато дамата му седеше с унизен вид и мълчаливо пушеше. Видял, че го гледа, онзи облиза устни и намигна.

Надявай се, скъпи.

— Няма начин да те прецакам, Анабел — прекъсна мислите й Лио. — Нали вече сме го правили, по дяволите?

— Вярно, но за моя сметка — отбеляза тя.

— Можеш да ми кажеш, защото вече сме партньори. Знаеш, че съм гроб!

Анабел си допи виното и се взря в лицето му.

— Не се напъвай, Лио — въздъхна тя. — Дори ти не си достатъчно добър лъжец.

Сервитьорът се изправи пред масата и й подаде визитна картичка.

— От господина отсреща — поясни той, кимайки към зяпача.

Анабел пое картичката. Под името пишеше, че мъжът е откривател на таланти, а на обратната страна той уточняваше какъв сексуален акт иска да направят.

Е, добре, господин откривател на таланти. Сам си го изпроси.

Стана и се насочи към голямата маса в ъгъла, около която се бяха настанили петима мъже в раирани костюми. Те я огледаха заинтригувано и се засмяха на репликата, която им подхвърли. Тя свойски погали главата на единия, след което се наведе и докосна с устни бузата на съседа му — як мъжага с широки рамене и сивеещи бакенбарди, някъде около четирийсет. Развеселената компания с готовност се смести, за да й направи място на масата. Пет минути по-късно тя стана, докато Лио я наблюдаваше с любопитство, и се насочи към изхода. Когато тя мина покрай масата на сваляча, той подхвърли:

— Непременно ми се обади, скъпа! Направо изгарям по теб!

Анабел грабна чаша вода от таблата на преминаващия сервитьор и я лисна в скута му.

— Това ще те охлади, жребецо!

— Мамка му! — скочи на крака той, а дамата му вдигна ръка да прикрие усмивката си. — Ще си платиш за това, кучко!

Със светкавично движение Анабел протегна ръка и стисна китката му.

— Виждаш ли онези момчета там? — изсъска тя и кимна към компанията на голямата маса, която смръщено наблюдаваше развоя на събитията. Един от мъжагите многозначително изпука с пръсти, друг пъхна ръка под сакото си.

— Понеже цяла вечер ме зяпаш, вероятно си забелязал, че си поговорих с тях — продължи с равен тон Анабел. — Те са от фамилията Москарели, а онзи в дъното е Джоуи-младши, бившият ми съпруг. Формално погледнато, вече не съм част от фамилията, но вероятно знаеш, че никой не може да прекъсне връзките си с подобен клан.

— Москарели? — вдигна вежди онзи. — Кои са те, по дяволите?

— Преди ФБР да прочисти Вегас, те бяха третата по сила престъпна групировка в страната. В момента възстановяват структурите си и слагат ръка върху профсъюзите на работниците по чистотата в Ню Йорк и Нюарк. — Пръстите й леко се стегнаха около китката му. — Ако имаш проблем с мокрите гащи, Джоуи с готовност ще ти помогне.

— Не си въобразявай, че вярвам на тези глупости! — запъна се свалячът.

— В такъв случай иди да си поговориш с него.

Онзи хвърли бегъл поглед към голямата маса. Стиснал ножа за бифтек в огромната си лапа, Джоуи-младши правеше опит да се изправи, а мъжът до него го дърпаше обратно.

— А може би искаш Джоуи да дойде при теб? — небрежно подхвърли Анабел. — Бъди спокоен, ще се разминеш с леки телесни повреди, защото в момента са го пуснали под гаранция и едва ли ще рискува да ядоса федералните.

— Не, не! — разтревожено запротестира мъжът и с мъка отмести поглед от ножа в ръцете на Джоуи-младши. — Всъщност нищо не е станало. Само се понамокрих, и толкоз. — Отпусна се обратно на стола и сложи салфетката в скута си.

Анабел се обърна към дамата му, която правеше неуспешни опити да сподави злорадото си хихикане.

— Смешно ли ти се струва, скъпа? Имай предвид, че хората се смеят на теб, а не с теб! Съветвам те да проявяваш повече достойнство, иначе цял живот ще си останеш в компанията на задници като тоя тук, разбира се, докато остарееш и вече никой не ти обръща внимание!

Жената престана да се смее.

— Излиза, че съм си губил времето с книгите на Дейл Карнеги — каза Лио, докато напускаха заведението. — А е трябвало да бъда близо до теб.

— Стига, Лио.

— Добре, добре. Но каква е тая фамилия Москарели? Кои бяха онези вътре?

— Счетоводители от Синсинати, събрали се да пийнат и евентуално да заковат нещо.

— За твой късмет изглеждаха доста застрашително.

— Не беше късмет. Казах им, че репетираме на живо сцена от бъдещ филм — нещо, което в Ел Ей се случва всеки ден. Помолих ги да се направят на мафиоти, за да придадат повече достоверност на сцената. Дори им обещах, че ако се представят добре, ще ги включа във филма. Представи си вълнението на тези обикновени хора.

— Добре де, но откъде беше сигурна, че онзи нещастник ще ти подхвърли нещо на излизане?

— Не знам, Лио — въздъхна Анабел. — Може би ме предизвика издутината в панталоните му. Нима допускаш, че го полях с водата ей така, от проклетия?

 

 

На другия ден, удобно настанени в наетия тъмносин линкълн, двамата пътуваха по Уилтшър Булевард в Бевърли Хилс. Лио внимателно оглеждаше магазините.

— Как се сдоби с информацията за него? — попита той.

— По обичайните канали. Той е млад и няма голям опит на улицата, но специалността му е доста интересна.

Анабел вкара колата в паркинга и махна към близката витрина.

— Ей там работи. Жертвите му най-често са обикновени клиенти.

— Как изглежда?

— Метросексуален.

— Какво е пък това_ метросексуален_?! Някаква нова разновидност на педерастията?

— Наистина имаш нужда от повече контакти, Лио. И от по-високи компютърни умения.

След минута влязоха в изискания бутик, където ги посрещна строен и красив младеж в елегантни черни дрехи и руса, пригладена назад коса. По бузите му беше избила модерната напоследък еднодневна брада.

— Сам ли работите? — полюбопитства Анабел, оглеждайки няколкото клиентки на високи токчета, които небрежно се разхождаха между щандовете. Те несъмнено бяха богати, защото цените на изложените обувки започваха от хиляда долара чифта, предлагайки на щастливите купувачки шанса да балансират на 10-сантиметрови токчета въпреки опасността да скъсат ахилесово сухожилие.

— Така ми харесва — каза елегантният младеж. — Приятно ми е да обслужвам клиентите.

— Не се и съмнявам — промърмори Анабел.

После, търпеливо изчакала клиентките да си тръгнат, тя отиде до вратата и обърна табелката. Лио откачи някаква дамска блузка и тръгна към касата, а Анабел небрежно се насочи към пространството зад нея. Младежът протегна ръка да вземе кредитната карта на Лио, но тя се изплъзна и падна на пода. Наведе се да я вдигне, а когато се изправи, установи, че Анабел е точно зад гърба му.

— Хубава играчка — подхвърли тя, оглеждайки портативното устройство за разчитане на кредитни карти, в което потъна пластмасовото картонче на Лио.

— Не можете да влизате зад щанда, госпожо — намръщено каза младежът.

Анабел не му обърна внимание.

— Сам ли го изработи? — попита тя.

— Това е уред за удостоверяване валидността на картите! — отсече продавачът. — Напоследък имаме доста случаи с крадени кредитни карти и собственикът държи да го използваме. Вграденото в него четящо устройство регистрира точната комбинация от цифри и букви в пластмасовото покритие. А аз се старая да го използвам незабелязано, за да не притеснявам клиентите. Надявам се, че разбирате.

— И още как — кимна Анабел, протегна ръка зад гърба на младежа и взе апаратчето. — Но разбирам и още нещо, Тони. Тази машинка разчита името на собственика и номера на банковата му сметка, които автоматично прехвърля на магнитен носител. След което ти остава само да направиш още една, фалшива карта.

— По-скоро да продадеш комбинацията на хората, които се занимават професионално с тия неща — добави Лио. — Така твоите метросексуални ръчички си остават чисти, нали?

Очите на Тони объркано се местеха от единия към другия.

— Откъде знаете името ми? — попита той. — Вие ченгета ли сте?

— О, нещо повече — успокоително отвърна Анабел и прехвърли ръка през слабичките му рамене. — Ние сме като теб.

 

 

Два часа по-късно вече бяха на пристанището за яхти на Санта Моника. Денят беше слънчев, откъм океана подухваше топъл ветрец.

— Бях забравил тази красота — въздъхна Лио, избърса потта от челото си и съблече коженото яке.

— Хубаво време плюс най-добрите клиенти — отбеляза Анабел. — Нали затова сме тук? А най-добрите клиенти изискват и…

— Най-изкусните измамници — довърши вместо нея Лио.

— Ето го и Фреди Дрискол — подхвърли след малко тя. — Краля на фалшификаторите.

Лио присви очи под ярките слънчеви лъчи, но въпреки това му трябваше време, за да разчете табелата над малката сергия.

— „Раят на марковата стока“?

— Точно така. Направи каквото ти казах.

— Че кога съм правил нещо друго? — въздъхна Лио.

Спряха пред сергията, върху която акуратно бяха подредени джинси, дамски чанти от световноизвестни марки, часовници и други аксесоари. Възрастният продавач ги поздрави с подчертана любезност. Беше дребен и възпълен, с приятно лице. Изпод сламената му шапка стърчаха бели кичури.

— Много добри цени! — възкликна Лио, докато разглеждаше изложената стока.

— Така е, защото над мен няма посредници, а само небето, слънцето и морето — гордо рече старецът.

След кратък оглед двамата си избраха няколко неща и Анабел подаде на продавача сто долара.

Човекът надяна на носа си очила и вдигна банкнотата срещу светлината.

— Съжалявам, госпожо — поклати глава той. — Мисля, че тези пари са фалшиви.

— Прав си — небрежно кимна Анабел. — Аз пък мисля, че е нормално да платя с фалшиви пари за фалшива стока.

Онзи дори не мигна. На лицето му продължаваше да грее приветлива усмивка.

Анабел изследва банкнотата по начина, по който го беше направил продавачът.

— Проблемът не е в майсторството на фалшификатора — каза тя. — Мнозина могат да копират холограмата на Франклин без грешка. Но за устойчивостта й при наблюдение от различен ъгъл е нужна печатарска техника, която струва 200 милиона долара. В Съединените щати има само една такава, но фалшификаторите нямат достъп до нея.

— Ти обаче хващаш специалния молив и майсториш портретчето на стария Бени като воден знак — намеси се Лио. — Умниците вдигат банкнотата на светлината и виждат това, което искат да видят, но то всъщност не е никаква холограма, а само илюзия за нея.

— Затова веднага хвана ментето — добави Анабел. — Защото сам го е правил много по-добре. — Тя вдигна чифт джинси от сергията. — На твое място бих посъветвала производителя да слага марката и на ципа, както е при оригиналните. — Хвърли джинсите обратно и вдигна някаква дамска чантичка. — Това тук също се познава, че е менте, защото липсват двойните шевове по дръжката.

— А пък ролексите не свистят, а цъкат — довърши атаката Лио, вдигнал небрежно един от часовниците на сергията.

— Направо съм шокиран! — артистично се провикна възрастният мъж. — Никога не съм допускал, че ще ми пробутат фалшива стока! Преди минути зърнах един полицай на другия край на кея. Ще ида да го повикам. А вас ще помоля да изчакате, защото ще имаме нужда от показанията ви!

Дългите пръсти на Анабел стиснаха китката му.

— Не си губи времето с тези глупости, ами дай да поговорим — кротко рече тя.

— За какво? — загрижено я погледна възрастният мъж.

— За два малки и един голям удар — отвърна Лио.

Очите на стария мошеник светнаха.