Дейвид Балдачи
Колекционерите (28)

28

— Оливър. Оливър!

Стоун бавно дойде на себе си, седна и замаяно се огледа. Намираше се на пода в къщичката си, а косата му още беше влажна.

— Оливър! — извика някой отвън и започна да блъска по вратата.

Стоун се запрепъва към вратата и рязко я отвори.

На прага стоеше Рубън.

— Какво става, по дяволите? — изгледа го той и се ухили. — Да не си се върнал към текилата? — После забеляза състоянието на приятеля си и заряза шегите. — Оливър, добре ли си?

— Жив съм и мисля, че това е добре.

Стоун му направи знак да влезе и му разказа премеждията си в рамките на десетина минути.

— Мамка му! — гневно възкликна Рубън. — Имаш ли представа кои са?

— Нямам, но мога да кажа, че имат солидни познания върху техниките за изтезания — промърмори Стоун и механично потърка цицината на главата си. — Не съм сигурен дали някога изобщо ще пожелая да пия вода…

— Значи са наясно с подозренията ти по отношение на Бихан?

Стоун кимна и замислено добави:

— Но не зная дали бяха особено изненадани. Това обаче, което им казах за Дехейвън и Брадли, със сигурност беше новина за тях.

— Като говорим за Дехейвън, се сещам, че днес го погребват. В тази връзка те потърсихме. Кейлъб ще бъде там заедно с повечето си колеги от библиотеката. Милтън също реши да отиде, а аз се смених с един колега, за да бъда около тях. И тримата сме на мнение, че трябва да присъстваме на погребението.

Стоун понечи да се изправи, но изведнъж залитна.

Рубън скочи да го подкрепи и загрижено подхвърли:

— Май ще е най-добре да си останеш тук, Оливър.

— Ако ме бяха подложили на още едно потапяне, сега щяхте да присъствате на моето погребение! — промърмори Стоун. — Но решението ви е правилно, стига организаторите на траурното събитие да си покажат носа.

 

 

На опелото в църквата „Сейнт Джордж“ в съседство с парка „Лафайет“ присъстваха много хора — главно държавни чиновници и колеги на покойния. Там беше и Корнилиъс Бихан със съпругата си — висока, стройна и изключително привлекателна русокоса жена на около петдесет години, чийто външен вид странно контрастираше с неувереното й поведение. Корнилиъс Бихан се радваше на широка известност във Вашингтон, доказателство за което бе редицата опечалени, които чакаха да стиснат ръката му. Той ги посрещаше любезно, но Стоун забеляза, че през цялото време не изпускаше ръката на съпругата си, сякаш се страхуваше тя да не падне.

По настояване на Стоун членовете на клуб „Кемъл“ се разпръснаха из църквата, за да наблюдават различни групи хора. Неговите похитители несъмнено знаеха с кого се среща, но той все пак не искаше да им напомня, че има трима приятели, които са много по-уязвими от него.

Заел позиция в дъното, до самата стена, Стоун плъзна опитен поглед наоколо. Почти веднага забеляза жената, която седеше малко встрани от другите и очевидно нямаше придружител. Интересът му към нея нарасна в момента, в който се обърна и косата й се отметна встрани. Опитът го беше научил да запаметява чертите на хората дори от един бегъл поглед. Профилът на жената му беше познат, макар че в паметта му се бе съхранил доста по-млад образ.

Бихан се обърна към изхода, прошепна нещо в ухото на жена си и подхвърли на Кейлъб, който стоеше на крачка от него:

— Тъжен ден.

— О, да — сковано отвърна Кейлъб и погледна към мисис Бихан.

— О, това е съпругата ми Мерилин — каза онзи. — Мерилин, да ти представя…

— Кейлъб Шоу. С Джонатан бяхме колеги в библиотеката. — Младият мъж представи и останалите членове на клуба.

— Кой можеше да допусне? — промърмори Бихан и проследи с очи мъжете, които изнасяха на ръце ковчега от църквата. — Изглеждаше в цветущо здраве.

— Много хора изглеждат така непосредствено преди смъртта си — разсеяно рече Стоун, продължавайки да следи с очи непознатата жена. Беше облечена с дълга черна пола и черни боти, а очите й бяха скрити зад тъмни очила. Стройната й фигура правеше впечатление сред множеството на опечалените.

Очите на Бихан пробягаха изпитателно по лицето му и направиха опит да проследят погледа му, но Стоун бързо го отмести встрани.

— Предполагам, че са изяснили причините за смъртта — подхвърли той, след което побърза да добави: — Искам да кажа, че понякога стават грешки.

— Рано или късно ще се разбере — увери го Стоун. — Медиите ще се погрижат.

— О, да, репортерите ги бива в тази дейност — кимна с леко неодобрение Бихан.

— Съпругът ми знае много неща за внезапната смърт — изведнъж се обади Мерилин Бихан. Когато всички погледи се обърнаха към нея, тя бързо добави: — Имам предвид дейността, с която е ангажирана компанията му.

— А сега моля да ни извините — усмихна се Бихан, хвана жена си за ръката и я поведе към изхода. Стоун остана с впечатлението, че в очите й се мярна насмешка.

— Тоя още го виждам с дантелени гащички, кацнали на оная му работа — вметна Рубън, гледайки след отдалечаващата се двойка. — Наложи се да захапя юмрук, за да не се разсмея по време на службата.

— Появата му тук е голям жест, особено ако се отчете фактът, че се е познавал с Джонатан съвсем бегло — отбеляза Стоун.

— А госпожата му си я бива — добави Кейлъб.

— Според мен е достатъчно интелигентна, за да е наясно с похожденията на съпруга си — кимна Стоун. — А и по нищо не личи, че между тях съществуват топли чувства.

— Но все пак са заедно, нали? — подхвърли Милтън.

— Алчност, власт, социален статут — с погнуса рече Кейлъб.

— Лично аз нямам нищо против тези неща да бяха присъствали в брака ми — изръмжа Рубън. — Защото, когато любовта отлетя, не остана нищо.

— Позната ли ви е онази жена там? — попита Стоун и кимна към дамата в черно.

— Как да ни е позната с тази шапка и тъмните очила? — сви рамене Кейлъб.

— Мисля, че е тази — рече Стоун и извади някаква снимка.

Приятелите му се надвесиха над нея, после Кейлъб и Милтън забиха очи в стройната фигура на няколко метра от тях.

— Не можете ли да бъдете малко по-дискретни? — изсъска им раздразнено Стоун.

Траурната процесия бавно тръгна към гробищата. След кратката церемония на гроба повечето хора се насочиха към колите си. Жената в черно се забави пред ковчега, край който чакаха двама гробари, облечени с джинси и карирани ризи. Стоун отчете, че семейство Бихан вече се бяха качили в лимузината си. Очите му пробягаха по множеството, търсейки хора, на които не са чужди водните изтезания. Добре знаеше, че ако човек е наясно какво търси, действително би могъл да открие такива лица. Но в случая огледът не доведе до никакъв резултат.

Направи знак на приятелите си и решително се насочи към жената в черно, която беше положила длан върху ковчега от розово дърво и шепнеше нещо, вероятно молитва.

Групата почтително изчака и когато жената най-сетне се обърна да си върви. Стоун прошепна:

— Жалко, защото Джонатан беше в разцвета на силите си.

Тя го изгледа иззад тъмните очила.

— Откъде го познавате?

— Беше мой колега в библиотеката — обади се Кейлъб. — Всъщност мой шеф. Той ще липсва на много хора.

— Наистина е така — съгласи се жената.

— А вие откъде го познавате? — небрежно попита Стоун.

— О, това беше много отдавна — неопределено отвърна тя.

— В днешно време старите приятелства са голяма рядкост…

— Да, така е. А сега моля да ме извините. — Жената се обърна и тръгна по алеята между надгробните плочи.

Стоун я изчака да се отдалечи на няколко крачки и подхвърли:

— Любопитното в случая е, че от „Съдебна медицина“ не успяха да установят причината за смъртта.

Коментарът постигна целта си: жената спря и се обърна.

— Във вестниците пише, че е починал от инфаркт.

— Починал е, защото сърцето му е спряло, но не от инфаркт — поклати глава Кейлъб. — Предполагам, че вестниците са пренебрегнали тази малка подробност.

Тя направи няколко крачки в обратна посока.

— Извинете, но не чух имената ви…

— Кейлъб Шоу. Работя в отдела за редки книги в Библиотеката на Конгреса. А това е приятелят ми…

— Сам Билингс, приятно ми е — забързано го прекъсна Стоун и махна към останалите членове на клуба. — Едрият мъж е Рубън, а този до него — Милтън. А вие сте?

Жената пренебрегна въпроса му и закова очи върху лицето на Кейлъб.

— След като работите в библиотека, вероятно обичате книгите също като Джонатан — промълви тя.

— И още как! — светна лицето на Кейлъб, доволен че бе засегната любимата му тема. — На практика Джонатан ме е посочил за изпълнител на литературното му наследство. В момента тече инвентаризация на колекцията му. После ще я оценим и предложим на търг, а получените средства ще отидат за благотворителни цели.

Млъкна едва след като забеляза повелителния жест на Стоун.

— Точно в стила на Джонатан — кимна жената. — Предполагам, че родителите му вече са починали.

— О, да, баща му е починал преди доста години, а майка му си отиде преди две. От тях Джонатан наследи къщата си.

Стоун остана с впечатлението, че жената се бори да скрие усмивката си при тази информация. Какво беше споменал адвокатът пред Кейлъб? Май беше нещо за анулиран брак… Може би не от съпругата, а от младоженеца, отстъпил пред натиска на майка си.

— С удоволствие бих посетила тази къща — извърна се непознатата към Кейлъб. — Интересно ми е да видя колекцията му, която сигурно е станала внушителна.

— Вие знаете за нея? — вдигна вежди Кейлъб.

— В един период от живота си Джонатан споделяше всичко с мен — отвърна тя. — Възможно ли е да го направим довечера, защото утре заминавам?

— По една случайност възнамеряваме да отскочим дотам точно довечера — намеси се Стоун. — Бихме могли да ви вземем от хотела…

— По-добре да се срещнем направо на Гуд Фелоу Стрийт — поклати глава непознатата, след което се обърна и с бърза крачка се насочи към чакащото я такси.

— Разумно ли е да я каним в къщата на Джонатан? — попита Милтън. — Та ние изобщо не я познаваме!

— Напротив, мисля, че я познаваме — отвърна Стоун, извади снимката от джоба си и замислено добави: — Или ще я опознаем там, на Гуд Фелоу Стрийт.