Дейвид Балдачи
Колекционерите (10)

10

Решиха първите чекове да бъдат осребрени от Анабел и Лио, а Тони да гледа и да се учи. И тримата разполагаха с пълен комплект лични документи, изработени от Фреди. Те бяха два вида — съвършени копия на документите на истинските притежатели на сметките или служебни карти, удостоверяващи принадлежността на приносителя към компанията, на чието име е издаден чекът. Съгласно изричната заповед на Анабел участниците в операцията щяха да носят у себе си само по един комплект, защото противното означаваше големи неприятности в случай на евентуална проверка.

Известно количество чекове бяха издадени на физически лица, но сумите в тях не надхвърляха 10 000 долара. Това се правеше с цел да се избегне проверката на данъчните. Лимитът означаваше, че за достигането на крайната цифра от 2,1 милиона долара екипът трябваше да осребри огромно количество чекове. По тази причина Анабел откри няколко фирмени сметки в различни банки, в които сумите щяха да бъдат превеждани директно. От друга страна, издадените от фирми чекове можеха да бъдат и за по-големи суми, без да привличат вниманието на данъчната администрация. Тук обаче възникваше друг проблем — банките не осребряваха такива чекове и стойността им задължително се превеждаше по сметка. За да преодолее това препятствие — Анабел още преди няколко месеца беше разкрила няколко служебни сметки, в които периодично вкарваше и изтегляше различни суми. Тя отлично знаеше, че банките стават подозрителни, когато от новооткрита сметка започват да изтичат големи суми — така както се получава при прането на пари.

В продължение на два дни Тони беше подложен на тежък изпит. Очакваха от него да намери изход от всички ситуации, в които би могъл да попадне при осребряването на фалшивите чекове. Анабел и Лио се редуваха в ролите на касиери, мениджъри, банкови охранители и клиенти. Но младежът беше схватлив и в края на втория ден вече беше готов за първите стъпки в новата кариера. Разбира се, след като присъства на няколко практически урока, проведени от Лио.

Осребряването на първите десет чека мина гладко. В първата банка Анабел се появи с червена коса, в следващата беше руса, а в третата — брюнетка. Задната част на микробуса беше превърната в импровизирана гримьорна, оборудвана с малка тоалетка и огледало. След няколко появи на гишето тя и Лио потегляха за следващата банка, променяйки в движение външния си вид. Там Анабел носеше очила, на следващото гише се появяваше с шалче на главата, а на трето — с шорти, пуловер и спортна шапка. Умелото използване на грим, дрехи и прически й позволяваше да постигне забележителни промени във възрастта и външния си вид. Носеше само ниски обувки, тъй като на високи токчета несъмнено щеше да прави впечатление. Макар и да не се оглеждаше, тя винаги си даваше сметка за охранителните камери.

Сред многобройните роли, в които се превъплъщаваше Лио, доминираха тези на бизнесмен, фирмен куриер, пенсионер и адвокат.

Анабел общуваше с банковите служителки спокойно, без следа от напрежение. Тя умееше да ги предразполага, подхвърляйки комплименти за прическата и облеклото им, след което небрежно преминаваше към градските забележителности, прекрасни дори в лошото време.

— Вече четвърта година съм в консултантския бизнес — сподели с единайстата служителка тя. — За пръв път получавам толкова голям превод, но трябва да ви кажа, че се скъсах от работа за този клиент!

— Браво на вас — отвърна жената, без да вдига глава от компютъра. — Четирийсет хиляди долара НАИСТИНА са голям превод.

Но очите й се задържаха изнервящо дълго върху чека и фалшивите лични и фирмени документи на клиентката.

Анабел забеляза бялото кръгче върху безименния й пръст — сигурен знак за наскоро свалената брачна халка.

— Преди да изчезне с младото си гадже, бившият ми съпруг се погрижи да опразни семейната сметка — горчиво въздъхна тя. — Това ме принуди да започна от нулата, което никак не беше лесно. Но бях твърдо решена да не му давам повод да злорадства! Приемам проклетата му издръжка, защото съм я заслужила! В крайна сметка парите са мои, нали? Но това изобщо не означава, че ще му позволя да контролира живота ми!

Поведението на жената зад гишето бързо се промени.

— Прекрасно зная за какво говорите! — съзаклятнически прошепна тя, докато приключваше транзакцията. — След дванайсет години брак моят също реши, че е време да ме смени с някаква манекенка!

— Много ми се ще да открият някакво хапче, което ще ги направи импотентни завинаги! — каза Анабел.

— О, аз съм готова да дам на моя хапче, което отдавна е открито и се нарича цианид! — отвърна служителката.

Анабел хвърли поглед към документите на гишето и небрежно подхвърли:

— Предполагам, че банката ще блокира изплащането за известно време, нали? Но проблемът е там, че ме притискат най-различни плащания. Много ми се ще да задържа цялата сума, но печалбата ми е твърде ниска. Някъде около десет процента, ако имам късмет.

— Това е рутинна процедура при чекове за такива суми — каза жената, поколеба се за миг и хвърли бегъл поглед към екрана пред себе си. — Но в сметката на издателя има предостатъчно пари, за да я покрият, а сметката на вашата компания е съвсем редовна. Затова ще ги прехвърля веднага.

— Страшно съм ви благодарна! — светна Анабел.

— Момичета като нас трябва да се поддържат — отвърна с усмивка служителката.

— Точно така — кимна Анабел, прибра квитанцията, доказваща, че „фирмата“ й е забогатяла с 40 000 долара, и спокойно се насочи към изхода.

Лио действаше с максимална бързина. Давайки си сметка, че скоростта решава всичко, той оставаше в съответния банков салон не повече от десетина минути. Най-често предразполагаше служителите с помощта на някоя горчива шега, наситена със самоирония.

— Ех, ако можех да вкарам тези мангизи в моята сметка — подхвърли той, пременен като фирмен куриер. — Веднага щях да си платя наема. Я ми кажи, има ли в този проклет град собственик, който да не иска предплата за шибания си едностаен?

— Не съм чувал — съчувствено го погледна младият служител зад гишето.

— Всъщност, излъгах те — продължи Лио. — Това, в което живея, изобщо не е едностаен, а боксониера с канапе!

— Ти си добре — въздъхна младежът. — А със заплатата, която ми дава банката, аз съм принуден да живея при родителите си.

— Да, ама аз съм поне с трийсет години по-стар. И както вървят нещата, май аз ще живея с родителите си, когато ти станеш шеф на банката!

Младежът се засмя и му подаде разписката за 38 000 долара.

— И не ги харчи наведнъж! — шеговито подметна той.

— Нямаш грижа — отвърна Лио, тикна хартийката в джоба си и тръгна, подсвирквайки си, към вратата.

В края на работния ден бяха пробутали 77 от осемдесетте чека. Десет от тях „обработи“ Тони, при това с бързо нарастващо самочувствие.

— Фасулска работа! — обяви в микробуса той, преобличайки се едновременно с Лио. Анабел правеше същото зад окачения на канап чаршаф в дъното на каросерията, който играеше ролята на параван. — Онези тъпаци си седят зад гишетата и приемат за чиста монета всичко, което им кажеш. Изобщо не поглеждат документите. Направо се чудя на разни типове, които все още си правят труда да обират банки!

— Останаха три чека — подаде глава иззад чаршафа Анабел. — По един за всеки от нас.

— Гледай да не си удариш главата, като слизаш! — закачливо подхвърли Лио.

— Какво искаш да кажеш? — обърна се да го погледне младежът.

— Толкова си се надул, че има опасност да се заклещиш!

— Стига си се заяждал с мен, по дяволите!

— Не се заяжда, а само ти напомня, че пробутването на фалшиви чекове не е лесна работа — обади се Анабел.

— Досега не съм имал проблеми.

— Защото Анабел мъдро ти даде най-лесните — обясни Лио.

Младежът рязко се обърна.

— Вярно ли е?

— Да — спокойно отвърна тя, без да прави опит да скрие голите си рамене, показващи се над чаршафа.

— Мога да се грижа за себе си, не е нужно да ми ставаш бавачка! — ядосано просъска Тони.

— Не го правя за теб, а за всички. Провалиш ли се, ще повлечеш и нас. — В очите й проблесна гневно пламъче, което бързо изчезна. — А не виждам защо да проваляме талантлив мошеник като теб. От това никой няма да спечели.

Раменете й изчезнаха зад паравана, който благодарение на слабото осветление в задната част на микробуса се беше превърнал в екран. Заковал очи в него, Тони с интерес наблюдаваше силуета на младата жена, която свали дрехите си и облече други.

— Прояви малко уважение, момче! — смушка го в ребрата Лио.

Младежът извърна глава да го погледне и прошепна:

— Страхотно!

— За пръв път ли виждаш жена да се съблича? — вдигна вежди Лио.

— Не. Всъщност, да, виждал съм.

Очите му се сведоха.

— Какво тогава?

— Тя току-що ме нарече талантлив мошеник!