Дейвид Балдачи
Колекционерите (26)

26

Това беше мракът на разпита. Стоун го позна в мига, в който дойде на себе си. Беше толкова тъмно, че не можеше да види никаква част от тялото си — сякаш изобщо нямаше тяло. Беше бос, изправен на пръсти с оковани над главата ръце. Намираше се в адски студено помещение. Винаги е така, защото студът изтощава повече от жегата. Беше не само бос, но и гол.

— Свести ли се? — долетя някакъв глас.

Стоун кимна.

— Кажи го с думи! — заповяда гласът.

— Свестих се.

Ще им дава минимална информация. Познаваше процедурата от един инцидент преди трийсетина години. След провала на една операция се оказа пленник в страна, в която никой американец не би пожелал да бъде зад решетките.

— Име?

Това беше въпросът, от който най-много се страхуваше.

— Оливър Стоун.

Тежък удар в тила го зашемети.

— Име?

— Оливър Стоун — бавно отвърна той, питайки се дали черепът му е спукан.

— Добре, засега ще приемем Оливър — каза гласът. — Дехейвън?

— Кой?

Нещо се плъзна по крака му. Направи опит да го изрита, но се оказа, че и краката му са оковани. По десния му крак бавно пълзеше нещо студено и лепкаво като змия. Той напълни гърдите си с въздух, опитвайки се да овладее паниката. Почти веднага съобрази, че не може да е змия, най-вероятно просто го плашеха. Нещото започна да притиска плътта му. Не беше точно ухапване, но натискът бързо нарастваше. Господи, това наистина прилича на змия! Сякаш е боа или нещо подобно! Дори и неговите железни нерви започнаха да му изневеряват във все така непрогледния мрак.

— Дехейвън? — повтори гласът.

— Какво искате да знаете?

Натискът спря, но присъствието продължаваше да се усеща, хладно и заплашително.

— От какво умря?

— Не знам.

Натискът се възобнови. Нещото започна да се увива около корема му, пречеше му да диша. Ръцете и краката го боляха, ахилесовите му сухожилия сякаш всеки миг щяха да се скъсат от огромното напрежение.

— Мисля, че е бил убит — промълви той.

Стягането се прекрати и той побърза да вкара малко въздух в болезнено свитите си дробове.

— Как?

Стоун отчаяно се питаше какъв да бъде отговорът на този въпрос. Нямаше представа кои са тези хора и доколко може да им се разкрие. Не отговори, но натискът внезапно изчезна. Озадачен от промяната, Стоун побърза да отпусне мускулите си. Би трябвало да го очаква.

Освободено от оковите, тялото му рухна на пода. Сграбчиха го силни ръце, облечени в ръкавици. Инстинктивно се дръпна и пръстите му докоснаха някаква гладка и твърда повърхност, вероятно стъкло или метал. Прибор за нощно виждане, съобрази той.

Усети, че го носят. Миг по-късно го стовариха върху нещо дълго и твърдо, вероятно дъска. Обърнаха го по гръб, завързаха ръцете и краката му, а на лицето му сложиха целофан. Водната струя го шибна немилостиво, натиквайки целофана в очите, устата и ноздрите му. Задави се. Прилагаха му потапяне — една високоефективна техника на изтезание. Малко неща са по-ужасяващи от чувството, че се давиш. Особено когато си с главата надолу, здраво завързан в непрогледния мрак.

Струята рязко спря, целофанът се отлепи от лицето му. Едва успя да си поеме дъх и тялото му потъна в ледено-студена вода. Отново се задави и инстинктивно напрегна мускули да се освободи. Сърцето му блъскаше със страшна сила и той помисли, че по-скоро ще умре от инфаркт, отколкото от удавяне.

После издърпаха главата му над водата. Оливър повърна и слузта обля лицето му.

— Как? — спокойно повтори гласът.

Е, да. Този, който води разпита, винаги говори спокойно, помисли си Стоун, опитвайки се да отвори очи в лепкавата слуз на повърнатото. Най-вероятно седи в топла стая с чаша кафе пред себе си и равнодушно гледа как ме изкормят!

— Задушен! — извика той. — Точно както го правиш с мен, мръсник такъв!

Това му спечели ново потапяне. Но той го предизвика нарочно, за да може водата да отмие помията от лицето му. В последния миг успя да си поеме дъх и това му позволи да изскочи на повърхността в сравнително стабилно състояние.

— Как?

— Не с халон 1301, а с нещо друго.

— С какво?

— Все още не знам. — Усети как го навеждат за поредното потапяне и бързо извика: — Но мога да разбера!

Гласът забави отговора си. Това е добър знак, помисли си Стоун. Разпитващите не обичат паузите и колебанията.

— Прегледахме папките ти — разнесе се миг по-късно гласът. — Защо се интересуваш от Брадли?

— Смъртта му съвпадна с тази на Дехейвън.

— Между тях няма нищо общо.

— Така ли мислиш?

Стоун успя да си поеме дъх, но този път го държаха толкова дълго, че дробовете му щяха да се пръснат. Когато главата му най-после изскочи на повърхността, мозъкът му пищеше от липсата на кислород, а крайниците му конвулсивно потръпваха.

— Кое е общото между тях?

— Виж какво — задъхано изръмжа Стоун. — Явно се готвиш да ме убиеш, затова ти предлагам да приключваме!

Стоун пое дъх за поредното потапяне, но не се случи нищо.

— Кое е общото между тях? — повтори гласът.

Стоун пое малка глътка въздух и се запита какво да отговори. Даваше си сметка, че ще умре, ако отговорът не задоволи мъчителите му. Всъщност вече беше почти мъртъв.

Събра последните си сили, приготви се за потапянето, което със сигурност щеше да бъде последно, и промълви:

— Корнилиъс Бихан.

Но не се случи нищо.

— Защо Бихан? — попита гласът.

— Брадли обявява война на корупцията. Бихан спечелва два големи търга при стария режим. Вероятно Брадли е разкрил нещо, което го компрометира. Затова Бихан го ликвидира, пали къщата му и хвърля вината върху измислена терористична групировка.

Настъпи тишина. Стоун чуваше единствено мъчителните удари на сърцето си. Ужасяващо разпокъсани, те все пак бяха доказателство, че все още е жив.

— А Дехейвън?

— Той е съсед на Бихан.

— Само толкова? — подхвърли с явно разочарование гласът и дъската отново започна да се накланя.

— Не е само това! — изкрещя Стоун. — На тавана му е монтиран телескоп, насочен към къщата на Бихан! Със сигурност е видял нещо, което не е трябвало да види! Затова се е наложило и той да бъде отстранен, макар и по различен начин.

— Защо по различен?

— Всеки ще си помисли, че зад убийството на председателя се крият политически мотиви. Но Дехейвън е обикновен библиотекар и съсед на Бихан. Това е наложило отстраняването му да стане далеч от двете къщи и да прилича на нещастен случай. Иначе подозренията са щели да се насочат към Бихан.

Стоун млъкна, питайки се дали този отговор ще бъде достатъчен. В следващия миг подскочи, усетил остро бодване в свивката на ръката. Секунда по-късно клепачите му се затвориха, от устата му излетя дълбока въздишка и тялото му замря.

Настанил се в ъгъла на помещението, Роджър Сийгрейвс гледаше как отнасят Стоун. Изненадваща твърдост за възрастта му, помисли си той. Преди трийсет години със сигурност не е бил по-малко подготвен от мен. В резултат на разпита все пак успя да разбере това, което го интересуваше. Стоун подозира, че зад последните събития стои Корнилиъс Бихан. Подозрения, които ще му подарят още един ден живот.