Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Клуб „Кемъл“ (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Collectors, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Дейвид Балдачи. Колекционерите

Издателство „Обсидиан“, София, 2006

Редактор: Матуша Бенатова

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 10: 954-769-132-5

ISBN 13: 978-954-769-132-2

История

  1. — Добавяне

5

Точно в шест и половина Джонатан Дехейвън отвори вратата на триетажната си къща, излезе на тротоара и с наслада напълни дробовете си със свежия въздух. Утрото над Вашингтон, окръг Колумбия, беше ясно и хладно. Очите му бавно се плъзнаха по внушителните сгради от двете страни на улицата. Дехейвън беше висок и сух мъж на петдесет пет-шест години, със старателно сресана и все още гъста прошарена коса. Носеше сиво сако от мек туид, светлосиня вратовръзка и черни панталони.

Името му изобщо не фигурираше сред най-богатите обитатели на квартала, чиито солидни тухлени резиденции струваха по няколко милиона долара. Купувачи за тях не липсваха, но те просто не се продаваха. За късмет той беше получил своя дом по наследство, тъй като навремето родителите му бяха проявили достатъчно прозорливост и бяха инвестирали в един от най-перспективните жилищни райони на окръга. Голяма част от семейното състояние беше отишло за благотворителност, но единственият син все пак бе получил значителна сума, която допълваше заплатата му на държавен служител и му позволяваше да води спокоен и удобен живот без никакви лишения.

Но комфортът и спокойствието не бяха цел в живота на някои от съседите му на Гуд Фелоу Стрийт. Един от тях беше търговец на смърт, въпреки че според официалната терминология такива като него се наричаха сътрудници на Министерството на отбраната.

Въпросният съсед се казваше Корнилиъс Бихан, но предпочиташе да го наричат само Кей Би. Обитаваше имение със застроена площ от пет хиляди квадратни метра под формата на две отделни солидни каменни сгради. Говореше се, че е успял да се сдобие със собственост в този район благодарение на един-два подкупа. Главната сграда разполагаше с асансьор за четирима, а прислугата живееше в отделна, дискретно разположена къщичка наблизо.

Бихан имаше навик да организира среднощни партита, на които присъстваха много красиви жени, но това ставаше само когато съпругата му заминеше за поредното пазаруване в Европа. Убеден, че и пренебрегнатата съпруга не пропуска своите дискретни забавления отвъд океана, Дехейвън си представи как красивата и елегантна дама лежи по гръб върху огромна маса за хранене в стил „Луи XVI“, обяздена от млад френски любовник под звуците на „Болеро“. Браво на теб, мислено я поздрави той.

После поклати глава да прогони мислите за невинните прегрешения на съседите си и с бодра стъпка тръгна за работа. Официалната му длъжност беше началник-отдел „Редки книги и специални колекции“ към Библиотеката на Конгреса, където по мнението на много специалисти се съхраняваше значителна част от най-редките книги в света. Разбира се, французите, италианците и британците положително биха оспорили това мнение, но макар и пристрастен, Дехейвън беше дълбоко убеден, че американската колекция е най-добрата в света.

Измина около половин километър по чистите тротоари, покрити с широки гладки плочи. Вървеше с отмерената крачка на майка си, която винаги беше гледала къде стъпва по време на дългия си живот. Изправен пред леглото й ден преди да почине, Дехейвън изобщо не беше сигурен дали тази властна жена няма да прескочи погребението и да се насочи пеша към райските порти с оправданието, че и там я чака работа. На ъгъла се качи в препълнения общински автобус и седна до някакъв младеж с прашни дрехи и олющена хладилна чанта между краката. Двайсет и пет минути по-късно слезе на едно оживено кръстовище, изчака смяната на светофара и се насочи към малкото кафе, в което пиеше сутрешния си чай, закусваше с един кроасан и преглеждаше „Ню Йорк Таймс“.

Заглавията бяха потискащи както винаги. Войни, урагани, заплахи от грипна пандемия и тероризъм. Ако им вярваше, човек трябваше да се затвори у дома и да закове входната врата, поклати глава Дехейвън. Един от материалите засягаше разследването на нарушения в сектора на отбраната. Политици и производители на оръжие се засипваха с взаимни обвинения в корупция. Каква изненада, господи! Скандал с подкупи вече принуди предишния председател на Камарата да подаде оставка, малко след това беше застрелян заместникът му Робърт Брадли. Извършителите все още не бяха открити, въпреки че отговорността за убийството пое някаква неизвестна до този момент терористична групировка, наричаща себе си „Американци срещу 1984“ — вероятно асоциация с шедьовъра на Оруел. Според медиите полицейското разследване беше в задънена улица.

Погледът му механично следеше целеустремения поток на държавните служители покрай витрината на кафето, готови да покорят света, или поне един-двама безволеви сенатори. Странно, помисли си той, епични кръстоносци редом с лукави рекетьори в морето от идиоти и интелектуалци, в което — за съжаление — преобладаваха първите. Това е единственият град в Съединените щати, който е в състояние да обяви война, да увеличи данъците и да намали социалните осигуровки. Решенията, които се вземат в рамките на тези няколко квадратни километра, осеяни с истински и фалшиви паметници, са предизвиквали удовлетворението или гнева на милиони хора. Те изцяло зависят от малцината, в чиито ръце е съсредоточена държавната власт. Всичко това се съпътства от несекваща борба за надмощие, заговори и конспирации за задържане или завземане на властта, която поглъща всички сили и цялата енергия на най-умните и талантливи хора в страната. Постоянно променящата се мозайка трудно можеше да бъде подложена на разумен анализ и беше като вечна въртележка на смъртта.

Няколко минути по-късно Дехейвън бавно изкачи широкото стълбище на внушителната сграда „Джеферсън“, в която се помещаваше Библиотеката на Конгреса. Получи срещу подпис ключовете за вътрешните помещения, охранявани от сложна алармена инсталация, качи се на втория етаж и бързо се отправи към стая LJ239. Там се намираше читалнята за редки издания, чиито стени бяха заети от стоманени сейфове, съхраняващи голяма част от книжното съкровище на страната. Сред тях имаше истински библиофилски реликви като например оригиналното печатно издание на Декларацията на независимостта, създадено във Филаделфия от отците основатели непосредствено преди великия поход към свободата, стартирал от Англия. Какво ли биха си помислили, ако можеха да видят всичко това тук?

Той отключи масивната двойна врата, бутна крилата към вътрешните стени и набра кода, който щеше да му осигури достъп в залата. Тази операция се повтаряше всяка сутрин, тъй като Дехейвън пристигаше винаги пръв. Служебните му задължения нямаха нищо общо с читалнята, но той изпитваше неудържимо влечение към старите книги, което бе необяснимо за един дилетант и напълно естествено за истинския библиофил.

През почивните дни библиотеката беше затворена и това даваше възможност на Дехейвън да яхне велосипеда си, да си купи някои редки книги за личната колекция и да посвири на пиано. Беше започнал да свири още от най-ранна възраст, активно подтикван от баща си, който имаше амбициите да го направи концертиращ пианист — амбиции, попарени от действителността. Оказа се, че той просто не притежава достатъчно талант за подобна дейност. Но и след смъртта на баща си Дехейвън изпитваше удоволствие от свиренето. Въпреки че понякога бе възроптавал срещу желязната дисциплина, която му налагаха, той почти винаги се бе подчинявал на дълбоко вкорененото в душата му покорство и респект към волята на родителите си.

Практически той бе престъпил волята им само веднъж, но постъпката му имаше решаващо значение: ожени се за момиче, с двайсет години по-младо от него и с различен (поне по мнението на майка му) социален статут. Именно майка му беше тази, която го убеди да анулира брака си година по-късно. Но на света едва ли има майка, която е в състояние да откаже сина си от голямата любов на живота му — включително когато прибягва до заплахи от финансов характер. А майката на Дехейвън падна толкова ниско, че го заплаши да продаде колекцията си от редки печатни издания, която той трябваше да наследи. Разбира се, той притежаваше достатъчно твърд характер, за да й се противопостави и да я прати по дяволите. Но за съжаление тогава прояви мекушавост, а днес вече беше късно да промени каквото и да било.

Той въздъхна, разкопча сакото и приглади с длан вратовръзката си. Онези дванайсет месеца бяха най-щастливите в живота му. За пръв път срещаше човек като нея и беше убеден, че това никога няма да се повтори. Но въпреки това я прогоних, вслушвайки се в съветите на мама! Той беше писал писма на тази жена в продължение на години след инцидента, отрупвайки я с извинения. Беше й изпращал пари, бижута и екзотични подаръци от многобройните си пътувания в чужбина, но нито веднъж не я помоли да се върне при него. Да, нито веднъж не го направи! Отначало тя му отговаряше, но после писмата и колетите започнаха да се връщат неотворени. След смъртта на майка си беше решил да я потърси, но в крайна сметка се отказа с оправданието, че вече е много късно. Истинската причина обаче беше друга. Всъщност той съзнаваше, че не я заслужава.

Отново въздъхна, пъхна ключовете в джоба си и бавно огледа читалнята. Луксозното грегорианско обзавеждане — копие на Залата на независимостта, внушаваше спокойствие. Най-много му харесваха поставените върху всички маси настолни лампи с овални медни абажури. Докосна с ръка най-близката от тях и веднага усети как мъката по единствената жена в живота му, която го бе направила щастлив, започва да го напуска.

Дехейвън прекоси залата, извади магнитната си карта и я размаха пред електронния скенер. После кимна на охранителната камера над вратата и влезе в хранилището. Този ритуал се повтаряше всеки ден, зареждаше го с енергия и затвърждаваше убеждението му, че книгите са над всичко.

Той остана известно време в светилището на зала „Джеферсън“, прелиствайки един от трудовете на Тацит — римския философ и мислител, към когото третият президент на САЩ бе изпитвал дълбоко възхищение. После използва ключовете, за да влезе в хранилището „Роузънуолд Дж. Лесинг“, запълнено от пода до тавана със старо-печатни издания и ръкописи, дарени на държавата от някогашния собственик на империята „Сиърс Роубък“. Тук температурата се контролираше денонощно от прецизна и изключително скъпа апаратура, а книгите бяха поставени върху рафтове от специална стомана. Бюджетът на библиотеката беше ограничен, но пари за поддръжка все пак имаше. Температурата в това и още няколко хранилища беше точно 15,4 градуса по Целзий, а влажността на въздуха — 68 процента. При тези стойности редките книги можеха да оцелеят минимум още сто години.

Дехейвън беше убеден, че парите за поддръжката си струват въпреки трайната тенденция за допълнително финансиране от федералния бюджет на военните, а не на разходите за мирни цели. Да не говорим, че срещу нищожна част от цената на една ракета библиотеката би могла да попълни колекцията си с безценни книги, предлагани на свободния пазар. Но политиците продължаваха да настояват, че за разлика от книгите ракетите са нужни за сигурността на страната. Причината за това бе колкото проста, толкова и очевидна — войните избухват поради невежество, но четящите хора са достатъчно образовани, за да не се превърнат в пушечно месо. Може би това бе прекалено опростена философия, но Дехейвън откровено я предпочиташе.

Прегледа една-две книги, току-що върнати от отдела за реставрация, после пое по стълбите към етажа над читалнята, превърнат в хранилище на ранна американска медицинска литература. Част от мецанина беше заделена за детските книги. Насочвайки се натам, той гальовно погали малкия бюст зад бюрото в ъгъла, поставен там бог знае откога.

Секунда по-късно Джонатан Дехейвън се строполи на близкия стол и започна да агонизира. Съдейки по конвулсиите и мъчителните стенания, настъпването на смъртта не беше нито безболезнено, нито приятно. Трийсет секунди по-късно всичко свърши. Тялото му се озова проснато на пода, на седем-осем метра от входа на хранилището. Очите му бяха заковани върху колекция детски приказки с момиченца с дълги рокли и сламени шапки на кориците.

Дехейвън умря, без да разбере какво го уби. Организмът не му изневери просто защото се намираше в отлично здраве. Никой не му нанесе смъртоносна рана, никой не му поднесе отрова. На практика той беше абсолютно сам.

И въпреки това беше мъртъв.

 

 

Телефонен звън наруши тишината в дома на Роджър Сийгрейвс, на около четирийсет километра от мястото на току-що разигралата се трагедия. Беше автоматичен запис на прогнозата за времето: слънчево и ясно, без очаквания за заоблачаване и валежи. Сийгрейвс довърши закуската, взе куфарчето си и тръгна за работа. Беше му приятно, когато денят започваше с добри новини.