Дейвид Балдачи
Колекционерите (12)

12

Настанен удобно в читалнята на отдел „Редки книги и специални колекции“, Кейлъб Шоу прегледа молбите за използване на материали от хранилище „Лесинг“, които се нуждаеха от специално разрешение. После говори дълго по телефона, консултирайки се с един университетски професор, който пишеше книга за личната библиотека на Джеферсън, продадена на държавата след опожаряването на града от англичаните през 1812 г., и превърнала се в основата на днешната Библиотека на Конгреса. Малко по-късно в читалнята се появи редовната клиентка Джуъл Инглиш и помоли за едно томче от „Романи за 10 цента“ на Бийдъл^[1], от които имала почти пълна домашна колекция. Беше белокоса жена с приятна усмивка, вероятно много самотна. При едно от предишните си посещения беше споделила с Кейлъб, че съпругът й починал преди десет години, а семейството й се разпръснало из цялата страна. Вероятно по тази причина той не пропускаше да завърже разговор с нея.

— Имате късмет. Джуъл — усмихна се той. — Въпросното заглавие току-що се върна от отдел „Реставрация“. — Свали тънкото оранжево книжле от рафта, размени с дамата няколко реплики за ненавременната смърт на Джонатан Дехейвън и се върна на мястото си. Жената бавно си сложи очилата, разгърна книжката и започна да си прави бележки върху листовете, които носеше със себе си. По очевидни причини в читалнята беше разрешено използването само на такива листове, а бележките можеха да се правят единствено с молив. На излизане чантите на посетителите задължително се проверяваха.

Вратата се отвори и Кейлъб вдигна глава. На прага се изправи една от служителките в администрацията.

— Кейлъб, нося ти бележка от Кевин — съобщи му тя.

Кевин Филипс беше временно изпълняващ длъжността началник-отдел след смъртта на Дехейвън.

— От Кевин? — учудено я погледна Кейлъб. — Защо не използва телефона или електронната поща?

— Мисля, че той опита телефона, но линията беше заета. Не знам защо не пожела да ти изпрати имейл.

— Днес съм доста натоварен — сви рамене Кейлъб.

— Мисля, че е спешно — отвърна колежката, подаде му плика и излезе.

Кейлъб стана да го поеме и веднага се спъна в извития край на килимчето под стола. Очилата му паднаха и той неволно стъпи върху тях.

— Господи, колко съм несръчен!

Наведе се и вдигна счупените очила, после погледна плика в ръката си. Вече нямаше как да прочете спешното послание на новия шеф, защото без очила беше напълно безпомощен.

— Вече няколко пъти се спъвате в това килимче, Кейлъб — обади се посетителката.

— Много сте наблюдателна, Джуъл — процеди през стиснати зъби той, после вдигна глава. — Ще ми дадете ли вашите очила, за да прочета проклетата бележка?

— Страхувам се, че няма да ви свършат работа. Аз съм сляпа като прилеп.

— Аз също, но все пак успявам да прочета по нещичко.

— Не е ли по-лесно аз да ви я прочета?

— Страхувам се, че е невъзможно — поклати глава Кейлъб.

— Секретна информация, значи! — плесна с ръце възрастната дама. — Колко вълнуващо!

Кейлъб пое очилата от ръцете й, седна зад бюрото и разпечата плика. Оказа се, че Кевин Филипс му нарежда да се яви незабавно в администрацията, помещаваща се на един от силно охраняваните етажи. До този момент Кейлъб нито беше ходил там, нито го бяха викали по толкова категоричен начин. Сгъна бележката, пъхна я в джоба си и се обърна към посетителя:

— Благодаря за помощта, Джуъл. Явно носим очила с едни и същи диоптри.

После стана и се насочи към изхода.

В кабинета на Кевин Филипс го чакаше непознат мъж в тъмен костюм, който се оказа личният адвокат на Джонатан Дехейвън.

— В завещанието си мистър Дехейвън ви е посочил за разпоредител с колекцията му от редки книги — информира го непознатият, подавайки му лист хартия и връзка с два ключа. — Големият ключ е от входната врата, а малкият — за домашното хранилище. Първите цифри на хартията са кодът на алармената инсталация, а вторите — комбинацията на сейфа, която трябва да се набере, преди да завъртите ключа.

— Да се разпоредя с колекцията му!? — смаяно го погледна Кейлъб, механично поемайки ключовете и листчето.

— Точно така, Кейлъб — кимна Фитапс. — Доколкото знам, ти си му помогнал да се сдобие с някои редки издания.

— Вярно е — потвърди Кейлъб. — Той разполагаше с достатъчно пари, познания и вкус, за да си създаде добра колекция.

— И вероятно е оценявал вашата помощ по достойнство — вметна адвокатът. — Според клаузите на завещанието вие получавате неограничен достъп до колекцията му. Задачата ви е да направите пълна инвентаризация, да подредите и оцените книгите, а парите от продажбата им ще бъдат разпределени между няколко благотворителни организации, които също са посочени.

— Да ги продам? — вдигна вежди Кейлъб. — Ами семейството му?

— Той няма живи роднини. Знам това, защото моята кантора защитава интересите на семейство Дехейвън от много години. — Адвокатът замълча, после добави: — Според един от партньорите, който отдавна е пенсионер, Дехейвън е бил женен за известно време, но бракът не е продължил дълго. — След нова пауза за освежаване на паметта човекът продължи: — Всъщност бил е анулиран… Случило се е, преди да постъпя в кантората, и по тази причина не съм запознат с подробностите. Няма деца, които да предявят евентуални претенции. Вие ще получите процент от продажбата на колекцията.

— Който със сигурност ще бъде една добра сума — добави Филипс.

— Ще го направя безплатно — бързо каза Кейлъб.

— Нека приемем, че не съм чул това изявление — усмихна се адвокатът. — Може би не си давате сметка колко работа ви чака. И така, приемате ли комисионата?

— Да — отвърна след известно колебание Кейлъб. — Ще го направя заради Джонатан.

— Много добре. Подпишете тук, че сте получили ключовете и кодовете. — На бюрото се появи формуляр, който Кейлъб подписа с известни затруднения поради липсата на очила.

— Това е всичко — обяви посетителят и прибра листа в куфарчето си.

Кейлъб се върна на работното си място, седна зад бюрото и впери поглед в ключовете. Решението дойде няколко минути по-късно. Обади се последователно на Милтън, Рубън и Стоун, съобщи им новината и обяви, че без тях няма да стъпи в къщата на Джонатан. Разбраха се вечерта да отидат заедно.