Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Клуб „Кемъл“ (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Collectors, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Дейвид Балдачи. Колекционерите

Издателство „Обсидиан“, София, 2006

Редактор: Матуша Бенатова

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 10: 954-769-132-5

ISBN 13: 978-954-769-132-2

История

  1. — Добавяне

62

Малко преди разсъмване Анабел мина да вземе Стоун. Двамата отидоха до къщата на Трент и заеха позиция, която им осигуряваше добра видимост. Придвижиха се до там с очукания пикап на Рубън, на когото оставиха колата, наета от Анабел. Прибягнаха до този ход, защото пикапът се вписваше в околната среда далеч по-добре от елегантния крайслер. Предишната вечер Анабел бе наела друга кола от летище „Дълес“.

Вдигнал бинокъла пред очите си, Стоун мълчаливо наблюдаваше. Беше тъмно, влажно и студено. След изключването на двигателя купето бързо изстина и Анабел неволно се сгуши в палтото си. Стоун не обръщаше внимание на несгодите и търпеливо чакаше. До момента по пътя беше преминала само една кола. Светлината на фаровете й с мъка си пробиваше път през гъстата мъгла, надвиснала ниско над земята. За всеки случай двамата се снишиха на седалката. Сънливият водач на колата изобщо не им обърна внимание. В едната си ръка държеше картонена чаша с кафе, а с другата притискаше мобилен телефон към ухото си.

Около час по-късно започна да се развиделява.

— Внимание! — напрегнато прошепна Стоун.

От алеята на къщата изпълзя кола и бавно излезе на пътя.

— Трент — обяви Стоун, насочил бинокъла си към шофьорското място.

Анабел огледа пустия път в двете посоки и поклати глава.

— Няма как да не ни забележи, ако тръгнем след него.

— Налага се да рискуваме.

За щастие край тях мина друга кола — дълго комби с жена зад волана и три малки деца на задната седалка. Трент излезе на пътя точно пред нея.

— Ето ни го буфера — промърмори Стоун. — Ако погледне в отгледалото, ще види едно обикновено семейство, нищо повече. Карай след тях.

Анабел запали мотора и включи на скорост.

Двайсет минути по-късно напуснаха лабиринта от тесни черни пътища и се насочиха към шосе 7. Още няколко коли се включиха в процесията, но Анабел успя да се задържи зад комбито, което ги разделяше от колата на Трент. Когато излязоха на шосе 7, движението стана далеч по-оживено, тъй като то бе главна артерия към Тайсънс Корнър, Вирджиния и Вашингтон. А тези пътища, особено към столицата, се задръстваха още към пет и половина сутринта.

— Гледай да не го изпуснеш! — напрегнато говореше Стоун.

— Няма — отвърна тя и майсторски смени платната, запазвайки дистанцията до колата на Трент. Настъпилото утро улесняваше преследването.

— Май и друг път си следила чужди коли — подхвърли Стоун.

— Късметът на новака — промърмори тя. — Така отговорих и на Милтън, когато ми зададе подобен въпрос. Къде според теб отива Трент?

— На работа, надявам се.

Четирийсет минути по-късно предположението му се потвърди. Трент ги отведе до Капитолийския хълм и спря пред бариерата на служебния паркинг. Наложи се да прекъснат следенето. Спряха до тротоара и видяха как човекът от охраната вдига бариерата и маха на Трент да влезе.

— Ако знаеше, че е шпионин и убиец, едва ли би го пуснал толкова лесно — обади се Анабел.

— Докато не го докажем, той ще си остане почтен гражданин — напомни й Стоун. — Такива са правилата на демокрацията.

— Демокрация! — с отвращение изпуфтя Анабел. — Понякога на човек му се иска тази страна да бъде управлявана от фашисти!

— Глупости! — отсече Стоун.

— А сега какво ще правим?

— Ще чакаме и ще наблюдаваме.

Но дори преди 11 септември наблюдението в близост до Капитолия не беше лесна работа. А сега беше почти невъзможно, освен ако не се провеждаше с умение и безгранично търпение. След продължителни маневри Анабел най-сетне откри място за спиране, което беше достатъчно близо до изхода на служебния паркинг и достатъчно далеч, за да не дразни ченгетата. Стоун на два пъти слиза от колата и пресича улицата до близкия бар за храна и кафе. През останалото време слушаха радио, разказваха си дребни случки от личния живот и крояха планове за бъдещите си действия.

Милтън се обади по телефона, който беше дал назаем на приятеля си. Докладът му не съдържаше нищо особено. Полицията пазеше пълно мълчание за хода на разследването, а това принуждаваше медиите да предъвкват едни и същи новини. Стоун хвърли телефона на задната седалка, отпи глътка кафе и погледна партньорката си.

— Учудва ме, че не се оплакваш от чакането. Но то е неразделна част от следенето.

— Търпението винаги се възнаграждава — отвърна тя.

— Предполагам, че Трент ще изкара цял работен ден, но не можем да рискуваме. — Стоун огледа за пореден път обстановката около служебния паркинг.

— Библиотеката на Конгреса е наблизо, нали?

— На една пресечка оттук — уточни Стоун и посочи напред. — Там е сградата „Джеферсън“, където работи Кейлъб. Чудя се как се оправя, защото полицията със сигурност е там.

— Защо не му звъннеш? — предложи тя.

Стоун набра мобилния на приятеля си. Кейлъб не отговори и той позвъни в читалнята.

— Отиде да обядва — уведоми го любезен женски глас.

— Каза ли кога ще се върне?

— А мога ли да попитам кой се интересува? — засече го жената и той побърза да изключи.

— Какво има? — изгледа го продължително Анабел.

— Всичко е наред. Кейлъб отишъл да обядва.

В същия момент джиесемът иззвъня и Стоун погледна екранчето.

— А, ето го и него. — Натисна бутона и попита: — Къде се губиш, Кейлъб?

Изслуша отговора и натисна бутона за прекратяване на разговора. Лицето му беше безизразно.

— Какво става? — разтревожено попита Анабел.

— Не беше Кейлъб, а един от хората, които го държат.

— Какво?!

— Отвлекли са го.

— Но защо, за бога?! И защо звънят на теб?

— Взели са номера от Милтън. Искат преговори. Заплашват да го убият, ако се обърнем към полицията.

— Какво означава „преговори“? С кого?

— С мен, с Милтън и с Рубън.

— За да ви убият, нали?

— Твърде възможно. Но ако не отидем, ще убият Кейлъб.

— А откъде да знаем дали вече не е мъртъв?

— Ще се обадят отново довечера в десет и тогава ще чуем гласа му. А след това ще получим инструкции за времето и мястото на срещата.

Анабел замислено забарабани по износената кожа на волана.

— И какво ще правим?

Заковал очи в купола на Капитолия, Стоун внезапно попита:

— Играеш ли покер?

— Не обичам хазарта — отвърна с каменно лице тя.

— Е, Кейлъб е техният фул. Което означава, че ни трябва по-силна карта, за да спечелим раздаването. Мисля, че знам как да я получим… — Казвайки това, той пропусна да сподели, че печелившата карта означава да постави на изпитание едно дългогодишно приятелство. Но друг избор нямаше. Вдигна телефона и набра един номер, който помнеше наизуст.

— Алекс, обажда се Оливър. Имам спешна нужда от помощта ти.

Алекс Форд напрегнато се приведе над малкото бюро в сградата на вашингтонското оперативно бюро на Сикрет Сървис.

— Какво става, Оливър?

— Дълга история, но ще трябва да я чуеш цялата.

Когато Стоун млъкна, агент Форд се облегна назад и смаяно възкликна:

— Мамка му!

— Можеш ли да ни помогнеш?

— Ще направя всичко възможно.

— Имам план.

— Дано да е така. Защото от това, което ми разказа, става ясно, че нямаме никакво време!

Надвечер Албърт Трент излезе от сградата на Капитолия и подкара към дома си. Половин час по-късно напусна шосе 7 и пое по черните пътища към изолирания жилищен квартал. На един от тях видя катастрофирал пикап, заобиколен от линейка и патрулна кола. В средата на пътя се беше изправил униформен полицай. Трент намали скоростта и свали страничното стъкло.

— Ще ви помоля да обърнете, сър — наведе се полицаят. — Онзи пикап е излязъл от пътя и е ударил един от главните кранове, регулиращи налягането на газоподаването. Цяло чудо е, че не е вдигнал във въздуха както себе си, така и половината квартал.

— Но аз живея ей там, зад ъгъла — възрази Трент. — И нямам газ в къщата си.

— Покажете някакъв документ с адреса ви, сър — каза полицаят.

Трент извади шофьорската си книжка и му я подаде.

Полицаят я прегледа на светлината на фенерчето си и му я върна.

— Всичко е наред, мистър Трент.

— Колко време ще отнеме отстраняването на повредата?

— Зависи от газовата компания. О, и още нещо, мистър Трент…

Полицаят се наведе над отворения прозорец и напръска лицето му с флакончето, което държеше в ръката си. Трент се закашля, тялото му безсилно увисна на предпазния колан.

Вратата на линейката се отвори и от нея слязоха Стоун, Милтън и Рубън. Полицаят помогна на Рубън да свали безжизненото тяло на Трент и да го прехвърли в току-що появилата се кола, зад волана на която седеше Анабел. От линейката се появи Алекс Форд и подаде на Стоун малък сак от брезент и кожа.

— Да ти покажа ли още веднъж как се използва? — попита той.

— Няма нужда, Алекс — увери го Стоун. — Знам, че ти причиних големи неудобства, и още веднъж ти благодаря. Но просто не знаех към кого друг да се обърна.

— Бъди спокоен, Оливър. Ще освободим Кейлъб. А ако това се окаже шпионската мрежа, за която има доста данни, вие заслужавате медали. Докладвай веднага след като онези се свържат с теб. За подобна операция мога да разчитам на пълната подкрепа на службата. Излишно е да ти казвам, че доброволци няма да липсват, защото повечето момчета буквално плачат да разбият тези мръсници!

Стоун се качи в колата заедно с останалите.

— Значи сега ще си изиграем картите, а? — подметна Анабел.

— Точно така — кимна Стоун.