Дейвид Балдачи
Колекционерите (11)

11

С последния чек Тони стоеше на гишето, зад което работеше хубаво младо момиче с азиатски черти. Дълга до раменете черна коса, безупречно гладка кожа, високи скули.

Очевидно впечатлен, младежът се облегна на плота и небрежно попита:

— Отдавна ли живееш тук?

— Само от няколко месеца. Преди живеех в Сиатъл.

— Същият климат, а?

— Да — усмихна се момичето, продължавайки да работи.

— Аз пък току-що идвам от Вегас — все така небрежно я информира Тони. — Градът на забавленията!

— Никога не съм била там.

— Страхотно е, да знаеш! — смени подхода Тони. — Непременно трябва да го видиш. Нали си чувала, че това, което се случва във Вегас, завинаги си остава там? — В очите му блесна предизвикателство. — С удоволствие ще те разведа…

— Но ние дори не се познаваме! — възрази момичето.

— Добре де, няма да започваме направо с Вегас, а с един обяд, да речем…

— Откъде си сигурен, че нямам приятел? — сбърчи вежди служителката.

— Сигурно имаш, защото изглеждаш прекрасно — не се смути Тони. — А това означава, че трябва здравата да поработя, за да го забравиш.

— Ти си луд! — изчерви се момичето и сведе очи към компютъра, но по лицето й пробяга усмивка. — Дай някакъв документ за самоличност.

— Само ако обещаеш, че ще излезеш с мен!

Момичето пое документа, позволявайки му да докосне пръстите й. После усмивката изчезна от лицето й.

— Нали каза, че идваш от Вегас? — учудено попита тя.

— Точно така.

— Но тук пише Аризона! — промълви служителката, обърна документа и добави: — Освен това снимката е друга.

Мамка му! Погрешна карта за самоличност! Пренебрегвайки инструкциите на Анабел, младежът беше помъкнал целия набор от фалшиви лични карти. На тази в ръцете на служителката той беше с руса коса, къса брадичка и очила в стил „Бен Франклин“.

— Работех във Вегас, но за по-евтино живеех в Аризона — забързано обясни той. — А междувременно реших да направя някои промени във външния си вид. Нали знаеш — нов цвят на косата, контактни лещи и други такива…

Още докато изричаше тези думи, осъзна, че всичко е загубено.

Момичето вдигна чека пред очите си, подозренията й видимо нараснаха.

— Издаден от калифорнийска банка и калифорнийска фирма, но банковият код е нюйоркски — установи тя. — Защо?

— Какъв код? — попита с издайническо потрепване в гласа Тони. — Нищо не разбирам!

От изражението на младата жена зад гишето беше ясно какво става: тя вече го подозираше в опит за измама. Остави чека и фалшивата лична карта на плота пред себе си и потърси с очи човека от охраната.

— Съжалявам, но ще трябва да повикам мениджъра… — започна тя, но млъкна при появата на някаква жена, която изблъска Тони от гишето.

— Какво става тук? — попита със заповеднически тон новодошлата. Беше висока и пълна блондинка, облечена в червена блуза и тъмни панталони. На врата й висяха маркови очила с тънка рамка. — Извинете, но чакам вече десет минути, докато вие двамата флиртувате! Така ли разбирате банковите услуги? Я повикайте началника си!

Служителката видимо се стресна, очите й се разшириха.

— Извинете, госпожо, но аз току-що…

— Видях какво правехте току-що! — гневно я прекъсна русокосата. — Видях и чух също като останалите клиенти! Откога банковите служителки флиртуват и обсъждат интимни въпроси в работно време?

— Няма такова нещо, госпожо — отвърна поруменялото момиче.

— Тъй ли? — процеди през стиснати зъби клиентката и заплашително се облегна на гишето. — Значи ми се е счуло, че говорите за гаджета и разходка до Вегас, а този младеж ви обяснява колко сте прекрасна? Така ли работите и с останалите клиенти? Искате ли да споделя с вас впечатленията си от мъжа, с когото спя?

— Госпожо, моля ви! Аз…

— Достатъчно! — сряза я русокосата дама и се обърна към изхода. — Мисля, че нямам повече работа тук!

Тони отдавна беше изчезнал, следвайки знака на Лио в момента на намесата на разгневената клиентка.

Няколко минути по-късно Анабел се присъедини към тях в товарната секция на микробуса и почука по разделителната стена.

— Тръгвай, Фреди!

Тя смъкна русата перука, пъхна очилата в джоба си и започна да се съблича. Свали подплънките около талията си и мълчаливо подхвърли фалшивата лична карта към младежа. Тони механично я улови, а на лицето му се изписа тревога.

— Господи, чекът! — възкликна той.

Миг по-късно той зърна акуратно прегънатата хартийка между пръстите на Анабел и ченето му увисна.

— Съжалявам, Анабел — смотолеви той. — Наистина съжалявам!

— Ще ти дам един приятелски съвет, Тони — приведе се тя към него. — Никога не прекалявай, особено когато се представяш за друг човек!

— Добре, че решихме да те поставим под наблюдение добави с въздишка Лио.

— А защо? — мрачно го погледна Тони.

— Защото излезе от този микробус наперен като пуяк — отговори Анабел. — А самоувереността е смърт за измамниците. Още едно правило, което трябва да запомниш.

— Мога да го пробутам в друга банка — погледна я с надежда Тони.

— Не — поклати глава тя. — Събрахме достатъчно средства за големия удар, няма смисъл да рискуваме повече.

Тони понечи да протестира, но после стисна устни и седна на мястото си.

Лио и Анабел си размениха многозначителни погледи и изпуснаха едва забележими въздишки на облекчение.

 

 

Два дни по-късно Лио почука на вратата на Анабел в наетия апартамент.

— Да? — обади се отвътре тя.

— Имаш ли една минута?

Седна на леглото и я изчака да приключи със събирането на багажа в голямата чанта на пода.

— Три милиончета — отбеляза с уважение той. — Ти ги наричаш малки удари, но за повечето хора това са страшно много пари. Свалям ти шапка, Анабел!

— Такива удари може да направи всеки измамник със средни умения — поклати глава тя. — Аз просто вдигнах мизата, съвсем малко.

— Съвсем малко? Три милиона, делено на четири, са малко?!

Тя му хвърли остър поглед и той побърза да отстъпи.

— Знам, знам. Замисълът беше твой, затова трябва да вземеш по-голям дял. Но дори и така, моят дял ще ми стигне за няколко години охолен живот. Плюс ваканцията, за която отдавна мечтая…

— Още не, Лио. Първо ще направим големия удар, а после ще мислим за ваканции.

— Хубаво, де! Исках само да си помислиш.

— Помислила съм, Лио — отвърна Анабел, пусна някакви дрехи в чантата и се изправи. — Ще го направим!

Лио завъртя незапалената цигара между пръстите си и кимна.

— Добре, ясно. Но какво ще правим с момчето?

— В смисъл?

— Беше казала, че ще участват само звезди. С Фреди нямам проблем, защото човекът е истински специалист. Но момчето беше на път да ни провали. Ако не се беше намесила…

— Ако не се бях намесила, той щеше да измисли нещо…

— Да бе, щеше да измисли! Служителката му пусна всички аванти, но копелето извади погрешната лична карта!

— А ти никога ли не си допускал грешки, Лио? Чакай, нека си помисля… Какво ще кажеш за Финикс? Или за Джаксън Хоул?

— Имаш право, но това бяха дребни удари, далеч от милионите. И никой не ми ги поднесе наготово, както ти го направи с тоя сополанко Тони!

— Ревността няма да ти донесе точки, Лио. Освен това Тони има шанс да се представи добре.

— Може и да има, може и да няма. Но аз не искам да съм там, в случай че той се провали.

— Остави аз да се тревожа за това.

— Прекрасно! — вдигна ръце Лио. — Оставям ти го! Спокойно можеш да мислиш вместо нас!

— Благодаря. Радвам се, че се разбрахме.

Лио започна да крачи напред-назад с ръце в джобовете.

— Друго? — попита Анабел.

— Има и друго. За какъв удар говорим?

— Все още е рано. Ще ти кажа, като му дойде времето.

— Аз не съм от ЦРУ! — отчаяно изръмжа Лио и се тръшна на леглото. — Аз съм престъпник и не се доверявам на никого! — Очите му се спряха върху чантата на пода. — Няма да мръдна оттук, ако не ми обясниш за какво става въпрос!

— Имаме споразумение, Лио — хладно отвърна Анабел. — Два малки удара, после големият. Знаеш какво те чака, ако решиш да се откажеш.

— За споразумението си права. Но никъде в него не се споменава, че трябва да дундуркам някакъв пънкар, който за малко не ни тикна в кафеза! По тази причина, уважаема госпожо, предлагам да предоговорим някои точки от въпросното споразумение, преди да продължим напред.

— Май биеш отбой, а? — презрително го изгледа тя. — Нима ще ме предадеш след всичките тези години? Някой да ти е предлагал по-добри удари?

— Парите не ме интересуват! Искам подробности за големия удар! В противен случай си тръгвам!

Анабел заряза прибирането на багажа.

— Достатъчно ли е да ти кажа къде отиваме?

— Зависи.

— В Атлантик Сити.

— Да не си превъртяла? — смаяно попита Лио и кръвта се оттегли от лицето му. — Не ти ли стига това, което се случи последния път?

— То беше отдавна, Лио.

— Но не чак толкова отдавна! Защо не опитаме нещо друго — например да ударим мафията?

— АТ-ЛАН-ТИК СИ-ТИ! — просъска Анабел, разделяйки думите на срички.

— Защо? — втренчи се в нея Лио. — Заради стареца ти, а?

Тя не отговори.

Лио скочи и заби пръст в гърдите й.

— Ти си за освидетелстване, Анабел! И ако си въобразяваш, че ще те придружа в онази дяволска дупка, защото си решила да доказваш нещо, значи не познаваш Лио Риктър!

— Самолетът излита в седем сутринта.

Лио замълча, но очите му нервно следяха действията й.

— Дано си взела първа класа — промърмори най-сетне той.

— Разбира се — кимна тя. — Защо питаш?

— Защото искам да се чувствам комфортно по време на последния полет в живота си.

— Нямаш проблем.

Лио рязко се обърна и тръгна към вратата, а Анабел спокойно продължи да си събира багажа.