Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Заливът Чесапийк (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inner Harbour, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 157 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
Abalone (2009)
Сканиране
?
Сканиране
savagejo (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Нежни урагани

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Лилия Атанасова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)
  3. — Корекция от Еми

Двадесета глава

„Страхът е нормално човешко чувство. А да бъдеш човек е толкова сложно и трудно за анализиране, колкото и любовта, омразата, алчността, страстта. Чувствата, както и техните причини и следствия, не са точно обект на моите научни изследвания. Поведението едновременно се заучава и е инстинктивно и много често не съдържа никаква емоционална обусловеност. То е много по-просто, макар и не по-малко съществено от емоциите.

Страхувам се.

Аз съм зряла жена, образована, интелигентна, разумна и способна. И въпреки това се страхувам да вдигна телефона и да се обадя на своята майка.

Преди няколко дни нямаше да го определя като страх, а като нежелание, може би въздържане. Преди няколко дни щях да споря, и то убедително, че ако говоря с нея за Сет, само ще объркам нещата и няма да има положителни резултати. Следователно разговорът ни ще е безполезен.

Преди няколко дни бих могла да доказвам, че чувствата ми към Сет произтичат от разбирането ми за морален и семеен дълг.

Преди няколко дни успявах и отказвах да призная, че завиждам на семейство Куин за взаимоотношенията помежду им. Бих отбелязала, че начинът им на държание и необичайните им отношения са интересни, но никога не бих признала, че страстно желая да мога някак си да се вмъкна в този модел и да стана част от него.

Естествено, аз не мога.

Преди няколко дни се опитах да отрека дълбочината и значението на чувствата ми към Филип. Любовта, казвах си, не идва толкова бързо, нито така неудържимо. Това е привличане, желание, дори страст, но не е любов. По-лесно е да отречеш, отколкото да си признаеш. Страхувам се от любовта, от това, което тя налага, което иска, което взема. А още повече, много повече се страхувам, че любовта ми няма да бъде споделена.

И все пак мога да го приема. Разбирам отлично ограниченията на връзката ми с Филип. И двамата сме зрели хора, изградили свои собствени модели и направили своя избор. Той има свои интереси и живот, аз — мои. Мога да съм благодарна, че пътищата ни се пресякоха. Научих много за краткото време, през което го познавам. Голяма част от наученото беше за мен самата.

Не вярвам, че ще съм същата като преди.

Не искам да бъда. Но за да се променя истински, за да порасна, трябва да бъдат предприети определени действия.

Помага ми като пиша всичко това — дори редът и смисълът са неточни.

Филип току-що се обади от Балтимор. Стори ми се уморен и въпреки това развълнуван. Имал среща с адвоката по иска за застраховката на баща си. Вече от месеци застрахователната компания отказва да я изплати. Разпоредили са разследване на смъртта на професор Куин и задържат плащането заради съмнение за самоубийство. Финансово, разбира се, това е допълнителна тежест за семейството, което се грижи за Сет и започва нов бизнес, но те упорито са се придържали към законовата процедура по този въпрос.

Мисля, че до днес не разбирах колко е важно за тях да спечелят тази битка. Не заради парите, както реших отначало, а за да не се петни името на баща им. Не смятам, че самоубийството е винаги акт на малодушие. Веднъж самата аз бях намислила да го направя. Бях написала бележка, имах нужните хапчета под ръка. Но бях едва на шестнайсет и твърде глупава. Естествено, скъсах писмото, изхвърлих хапчетата и забравих цялата работа.

Самоубийството щеше да бъде невъзпитано и неудобно за родителите ми.

Не звучи ли в това някакво озлобление? Нямах представа, че съм таила всичкия този гняв.

Но както разбрах, в семейство Куин смятат отнемането на собствения живот за егоистично и малодушно. През цялото време са отказвали да приемат или да допуснат другите да вярват, че този човек, когото толкова много обичат, е бил способен на такава невероятно егоистична постъпка. Сега, както изглежда, са на път да спечелят битката.

Застрахователната компания е предложила да се споразумеят. Филип е убеден, че моите показания са ги подтикнали към това решение. Може и да е прав. Разбира се, Куин са семейство, което вероятно генетично е зле настроено към всякакви споразумения. Всичко или нищо, точно така се изрази и Филип. Убеден е, също както и адвокатът му, че съвсем скоро ще получат всичко.

Радвам се за тях. Въпреки че никога не съм имала честта да познавам Реймънд и Стела Куин, имам чувството, че ги познавам от общуването ми със семейството им. Професор Куин заслужава да почива в мир. Също както Сет заслужава да вземе името Куин и да има семейство, което ще го обича и ще се грижи за него.

И аз мога да направя нещо, за да спомогна това да стане. Ще трябва да се обадя. Ще трябва да заема позиция. О, ръцете ми треперят! Ужасна страхливка съм. Не, Сет би ме нарекъл пъзла. Това е още по-лошо.

Изпитвам ужас от нея. Това е истината. Собствената ми майка ме ужасява. Никога не е посягала да ме удари, рядко е повишавала тон и въпреки това успя да ме напъха в калъп. А аз не оказах почти никаква съпротива.

Баща ми? Той беше прекалено зает да си придава важност, за да забележи.

О, доста гняв откривам в думите си.

Мога да й се обадя, мога да използвам именно положението си, което толкова държеше да постигна, за да получа онова, което искам от нея. Аз съм уважаван учен и до известна степен — известна личност. Ако й кажа, че ще се възползвам от това, ако я накарам да повярва, че наистина ще го направя, освен ако не изпрати писмени показания на адвоката на семейство Куин, в които да опише подробностите около раждането на Глория и да потвърди, че професор Куин се е опитал няколко пъти да се свърже с нея, тя несъмнено ще ме презира. Но ще го направя.

Трябва само да вдигна телефона и да направя за Сет това, което пропуснах да направя преди години. Мога да му осигуря дом, семейство и увереността, че няма от какво да се страхува.“

— Кучият му син! — Филип изтри потта от челото си. Загледа ухилен като идиот корпуса, който с братята му току-що бяха обърнали. — Страхотно копеле!

— Красиво е копелето. — Кам раздвижи рамене. Обръщането на корпуса означаваше нещо повече от напредък. Означаваше успех. Съдружниците от „Лодки от братя Куин“ отново се бяха справили, и то добре.

Етан прокара мазолестата си ръка по дъските.

— Има хубава форма.

— Започна ли да мисля, че някакъв корпус изглежда секси — заяви Кам, — си отивам вкъщи, при жена ми. Е, можем да уточним ватерлинията и да се хващаме отново на работа или можем просто да й се порадваме още малко.

— Ти уточни ватерлинията — предложи Филип. — Аз се качвам горе да подготвя документите за вноската. Време е да измъкнем малко пари от твоя стар приятел в надбягванията. Ще ни дойдат добре.

— Написа ли чековете за заплати? — попита Етан.

— Да.

— Твоят?

— Не ми…

— … трябва — довърши Кам. — Въпреки това си напиши, по дяволите! Купи на сексапилната си дама нещо. Дай ги за някое ужасно скъпо вино или ги проиграй на зарове. Но си напиши чек тази седмица. — Отново огледа корпуса. — Тази седмица си заслужава.

— Може би — съгласи се той.

— Застрахователната компания ще свие платната — добави Кам. — Там ще спечелим.

— Хората вече запяха друга песен. — Етан изтри праха от дъските. — Онези, които подхвърляха разни лъжи. Там вече спечелихме. И ти имаш най-голяма заслуга за това — обърна се към Филип.

— Аз съм делови човек. Който и от вас да се опита да говори с адвокат повече от пет минути… ами ти направо ще заспиш от скука, Етан, а Кам най-накрая ще го набие. Спечелих по принуда.

— Може би — ухили се насреща му Кам. — Но доста телефонни разговори проведе, писа писма, пуска факсове. Ставаш за секретарка и без страхотни крака и дупе.

— Това изказване е сексистко. Освен това аз действително имам страхотни крака и дупе.

— О, така ли? Дай да ги видим. — Хвърли се бързо напред и повали Филип на въпросното страхотно дупе.

Фулиш се стресна от дрямката си край дъските и се втурна да се включи в играта.

— За бога! Да не си откачил! — Смехът пречеше на Филип да се освободи. — Махай се от мен, малоумнико!

— Ела да ми помагаш, Етан. — Кам се усмихна широко и изруга, когато кучето започна да го ближе енергично по лицето. Филип не оказа особена съпротива, докато той сядаше отгоре му. — Ела! — повтори поканата си, след като брат му само поклати глава. — Кога за последен път си смъквал гащите на някого?

— Беше отдавна — замисли се Етан, а Филип започна да се бори по-сериозно. — Последният май беше Джуниър Крофорд на ергенското му парти.

— Е, значи е било преди десетина години. — Кам изръмжа, тъй като брат му почти успя да го преметне. — Хайде, през последните месеци е позаякнал.

— Може би заради доброто старо време — реши се Етан, успя да избегна няколко добре прицелени ритника и улови здраво колана на дънките на Филип.

— Извинете — неуверено се обади Сибил, след като влезе в работилницата и видя Филип на пода, докато братята му… ами не можеше да каже със сигурност какво точно се опитваха да направят.

— Здрасти! — Кам едва се размина с насочения към зъбите му юмрук и й се усмихна широко. — Искаш ли да ни помогнеш? Тъкмо се опитваме да му събуем панталона. Хвалеше се с краката си.

— Аз… хм.

— Пусни го да стане, Кам, притесняваш я.

— По дяволите, Етан, вече му е виждала краката. — Но без неговата помощ трябваше или да се откаже, или да се лее кръв. Изглеждаше по-просто, макар и не толкова забавно, да го пусне. — Ще довършим по-късно.

— Братята ми забравят, че вече не са в гимназията. — Филип се изправи и изтупа дънките си. — Малко са… превъзбудени, защото обърнахме корпуса.

— О! — Сибил насочи вниманието си към лодката и очите й се разшириха. — Колко сте напреднали.

— Има още много работа. — Етан също разгледа лодката и си я представи завършена. — Палуба, каюта, мостик, долни палуби. Човекът иска цял хотелски апартамент вътре.

— Щом си плаща за него. — Филип се приближи към младата жена и прокара ръка по косата й. — Съжалявам, че снощи се прибрах много късно и не успях да ти се обадя.

— Няма нищо. Знам, че си зает с работа и с адвоката. — Премести чантата от едната ръка в другата. — Всъщност имам нещо, което може да помогне. За адвоката, за двата проблема. Ами… — Извади от чантата си кафяв плик. — Това е декларация от майка ми в два екземпляра. Заверена е при нотариус. Накарах я да я пусне тази нощ. Не исках да ви казвам, докато не пристигне и не я прочета, за да видя… мисля, че ще е от полза.

— За какво става дума? — попита Кам, докато Филип преглеждаше набързо декларацията.

— Потвърждава, че Глория е дъщеря на татко; че той не е знаел за това и че няколко пъти в периода от миналия декември до март тази година се е опитал да се свърже с Барбара Грифин. Разполага с писмо от татко до нея от януари, в което я информира за Сет и за споразумението му с Глория за получаване на настойничество.

— Прочетох писмото на баща ви — вметна Сибил. — Може би не трябваше, но го направих. Дори да е бил ядосан на майка ми, от думите му не си личи. Искал е само тя да потвърди дали е истина. Така или иначе е щял да помогне на Сет, но е искал да може да му осигури законните права. Човек, който е толкова загрижен за едно дете, едва ли би отнел собствения си живот. Имал е да дава толкова много и е бил готов да го даде. Толкова съжалявам!

„Той се нуждае само от нов живот и възможност за избор — прочете Етан, когато Филип им подаде документите, след това се прокашля: — Не мога да дам това на Глория, ако тя наистина е мое дете, а и тя не би го приела сега. Но ще се погрижа Сет да получи и двете. Независимо дали е моя кръв или не, той така или иначе вече е мой.“

— Напълно в неговия стил. Сет трябва да го прочете.

— Сибил, защо майка ти сега се съгласи да изпрати декларацията? — попита Филип.

— Убедих я, че така е най-добре за всички засегнати.

— Не. — Повдигна брадичката й. — Има още нещо. Знам, че има.

— Обещах й, че нейното име и всички подробности ще се запазят във възможно най-ограничен кръг. — Помръдна неспокойно и въздъхна. — И я заплаших, че ще напиша книга за цялата история, ако не го направи.

— Изнудила си я — възкликна той смаян и възхитен.

— Дадох й право на избор.

— Не ти е било лесно.

— Беше необходимо.

Нежно обгърна лицето й с длани.

— Било е трудно, и смело, и страхотно.

— Съвсем логично — започна тя, после затвори очи. — Да, наистина трудно. Двамата с баща ми са много ядосани. Може никога да не ми простят. Способни са на такова нещо.

— Те не те заслужават.

— Важното е, че Сет ви заслужава, така че… — Не успя да довърши, тъй като той притисна устни в нейните.

— Добре, отдръпни се. — Кам го избута и хвана Сибил за раменете. — Направила си нещо много хубаво — каза и я целуна с решителност, която я накара да примигне.

— О! — беше всичко, което успя да изрече.

— Твой ред е — заяви Кам и я побутна лекичко към Етан.

— Родителите ми щяха да се гордеят с теб. — Целуна я на свой ред и когато очите й се насълзиха, я потупа по раменете.

— О, не! Не й позволявай да прави това. — Кам веднага я хвана за ръката и я изтегли обратно при Филип. — Никакви сълзи тук. В работилницата не е разрешено да се плаче.

— Кам става нервен, когато някоя жена започне да плаче.

— Аз не плача.

— Винаги така разправят — промърмори Кам. — Вън. Всеки, който плаче, да го прави навън. Ново разпореждане!

Филип се подсмихна и поведе Сибил към вратата.

— Хайде, и без това исках да те видя насаме за минута.

— Не плача. Просто не очаквах братята ти да… не съм свикнала да бъда… — Замълча, докато се овладее. — Много е приятно да ти показват, че те оценяват и харесват.

— Аз те ценя. — Придърпа я по-близо до себе си. — И те харесвам.

— И това е много приятно. Вече разговарях с адвоката ви и с Анна. Не исках да изпращам документите по факса от хотела, тъй като обещах, че съдържанието им няма да се огласява. Но и двамата бяха единодушни, че последният документ е най-важен. Анна смята, че молбата ви за настойничество ще бъде разгледана следващата седмица.

— Толкова скоро?

— Вече няма никакви пречки. Ти и братята ти сте законни синове на професор Куин. Сет е негов внук. Майка му е дала писмено съгласие за прехвърляне на родителските права. Отказът от него може да забави решението, но никой не вярва, че ще може да го промени. Сет е на единайсет и неговото желание също ще бъде взето под внимание. Анна ще настоява за заседание в началото на следващата седмица.

— Изглежда странно как всичко изведнъж се урежда. Едновременно.

— Да. — Сибил вдигна поглед към ято гъски, които излетяха над главите им. „Сезоните се сменят“, помисли си. — Мислех да отида до училището. Иска ми се да говоря със Сет. Да му кажа част от това лично.

— Мисля, че идеята е добра. Избрала си подходящ момент.

— Бива ме по разписанията.

— Какво ще кажеш тогава да включиш в програмата за днес вечеря със семейство Куин — да го отпразнуваме.

— Да, добре. Ще се върна заедно с него.

— Страхотно. Почакай за минутка. — Той влезе вътре и след малко се върна заедно с кипящия от енергия Фулиш, завързан на червена каишка. — На него също ще му дойде добре една разходка.

— О, ама, аз…

— Знае пътя. Всичко, което трябва да правиш, е да държиш този край. — Развеселен, пъхна каишката в ръката й и видя как очите й се разшириха, когато Фулиш се втурна напред. — Кажи му да спре — извика след тях, докато Сибил подтичваше след кучето. — Няма да се подчини, но поне ще изглежда, че знаеш какво правиш.

— Изобщо не е смешно — измърмори, докато подтичваше след Фулиш. — Намали. Спри! Господи!

Той не само намали, но и напълно спря, за да зарови нос в някакъв жив плет и тя се уплаши да не прескочи през него и да я повлече със себе си. Но кучето само вдигна крак.

Според изчисленията й операцията с вдигането на крака се повтори общо осем пъти, преди да завият към училището и да видят автобусите.

— Що за пикочен мехур имаш? — поинтересува се Сибил и се заоглежда за Сет, докато се бореше да не изпусне каишката и да попречи на Фулиш да се хвърли към тълпите деца, които прииждаха откъм сградата. — Не, седни. Стой мирен! Може да ухапеш някого. — Кучето я изгледа, все едно че искаше да й каже: „Дръж се сериозно, моля те“, но все пак седна и започна ритмично да потупва с опашка. — След минутка ще се появи — отново проговори тя, после изпищя, тъй като Фулиш скочи и хукна напред. Забеляза Сет и се устреми към него. — Не, не, не, не — безполезно повтаряше задъхано след него тя и точно тогава момчето ги видя.

То радостно изкрещя и се втурна към кучето, все едно са били разделени години наред.

— Ей! Здрасти! — разсмя се Сет, когато Фулиш се хвърли към него и радостно облиза лицето му. — Как е, момче? Добро куче. Ти си добро куче. — С известно закъснение погледна към Сибил. — Здрасти.

— Здравей. Ето — пъхна каишката в ръката му. — Не че й обръща особено внимание.

— Имахме малко проблеми с обучението.

— Не може да бъде! — Но вече успя да се усмихне едновременно на Сет и на Дани и Уил, които притичаха след него. — Мислех да се върнем заедно до работилницата. Исках да поговоря с теб.

— Става, много готино.

Тя се отстрани решително от пътя на Фулиш, а после бързо отстъпи обратно, тъй като лъскава червена спортна кола изсвистя до бордюра и рязко спря. Преди да успее да изкрещи на шофьора, че е в училищна зона, видя Глория на мястото до него.

Сибил инстинктивно избута Сет зад себе си.

— Я виж ти, я виж ти! — провлачено изрече сестра й и ги изгледа.

— Върви доведи братята си — нареди на момчето Сибил.

Но то не можеше да помръдне. Стоеше и се взираше, а страхът се настани в стомаха му като ледени буци.

— Няма да отида с нея. Няма да отида! Няма!

— Не, няма. — Леля му стисна здраво ръката му в своята. — Дани, Уил, бягайте веднага към работилницата. Кажете им, че имаме нужда от тях. Бързо!

Очите й не се откъсваха от Глория, докато тя се измъкваше от колата.

— Здрасти, хлапе. Липсвам ли ти?

— Какво искаш, Глория?

— Всичко, което мога да получа. — Пъхна ръка в колана на яркочервените си дънки и намигна на Сет. — Искаш ли да се повозиш, бебчо?

— Никъде не отивам с теб. — Беше готов да побегне. Имаше си едно място в гората, което беше открил и нагласил. Скривалище. Но беше прекалено далече. После усети ръката на Сибил, топла и силна върху своята. — Никога повече няма да дойда с теб.

— Ще правиш каквото аз ти кажа, по дяволите! — Очите на майка му яростно пламнаха. За пръв път Фулиш оголи зъби и изръмжа злобно и заплашително. — Махни това шибано куче.

— Не! — Сибил го изрече спокойно и тихо и изпита любов към Фулиш. — На твое място бих стояла по-далече, Глория. Ще те ухапе. — Огледа колата и облечения в кожено яке мъж зад волана, който тактуваше в ритъма на гърмящото радио. — Изглежда си си стъпила на крака.

— Да, Пийт е готин. Отиваме към Калифорния. Той има връзки. Трябват ми мангизи.

— Тук няма да ги намериш.

Глория извади цигара и се усмихна на Сибил.

— Виж какво, не искам детето, но ще си го взема, ако не получа пари. Братята Куин ще платят, за да си го върнат. Всички са щастливи, никакви проблеми. Ако ми се пречкаш, Сиб, ще кажа на Пийт да излезе от колата.

Фулиш вече не само ръмжеше, но започна да лае. Сибил изви вежди.

— Давай, кажи му.

— Искам това, което ми се полага, по дяволите!

— Цял живот получаваш повече, отколкото заслужаваш.

— Глупости! Ти беше тази, която получи всичко. Идеалната дъщеря. Мразя те! Цял живот съм те мразила. — Сграбчи я за предницата на якето и едва не я заплю в лицето. — Ще ми се да беше умряла.

— Знам. Сега си махни ръцете от мен.

— Мислиш, че можеш да ме стреснеш? — Глория я избута със смях назад. — Преди никога не ти е стискало, нали? Ще търпиш, ще търпиш и накрая ще направиш каквото ти казвам. Накарай това куче да млъкне! — изкрещя към Сет, защото Фулиш опъваше каишката и се дърпаше диво напред. — Кажи му да престане и влизай в шибаната кола, преди да…

Сибил дори не разбра как вдигна ръка. Изведнъж Глория вече лежеше на земята и я гледаше с недоумение.

— Ти се качвай в шибаната си кола — заяви й спокойно, без дори да вдигне поглед, когато джипът спря до бордюра. Дори не трепна, когато Фулиш успя да довлече и себе си, и Сет по-близо и заръмжа сподавено към жената на земята. — Върви в Калифорния или на майната си, но стой далече от момчето и от мен. Ти не се бъркай — сопна се към Филип, когато той и братята му изскочиха от джипа. — Качвай се и заминавай, Глория, или още сега ще ти върна за всичко, което си сторила на Сет. За всичко, което стори на мен. Ставай и заминавай, защото когато ченгетата дойдат да те приберат за неспазване на гаранцията, когато добавим и обвинение за малтретиране на дете и за изнудване, от теб няма да остане кой знае какво за затвора. — Тъй като Глория не помръдна, тя се протегна и със сила, породена от гнева, я изправи на крака. — Качвай се и се махай, и никога повече не се опитвай да се доближиш до момчето. Няма да ти позволя. Кълна се.

— Не искам проклетото дете. Искам само малко пари.

— Разкарай се. Още трийсет секунди и изобщо няма да си правя труда да удържам кучето и тримата Куин. Иска ли ти се да се разправяш с всички ни?

— Глория, идваш ли или не? — Приятелят й изхвърли цигарата си през прозореца. — Нямам време да се мотая цял ден в този загубен град.

— Да, идвам. — Тя отметна глава. — Задръжте си го. И без това само ми пречеше. Ще направя големия удар в Ел Ей. Не ми трябва нищо от вас.

— Чудесно — тихо подхвърли Сибил, докато тя се качваше в колата, — защото от мен повече никога нищо няма да измъкнеш.

— Ти я повали. — Сет вече не трепереше. След като спортната кола се отдалечи със свистене, погледът, който отправи към Сибил, беше изпълнен с благодарност и с благоговение. — Повали я!

— Май да. Добре ли си?

— Тя всъщност изобщо не ме и погледна. Фулиш щеше да я ухапе.

— Чудесно куче. — Когато този път подскочи към нея, младата жена притисна лице в топлия му врат. — Славно куче!

— Но ти я повали на земята. Пльосна се право по задник — възкликна племенникът й, а Филип и братята му се приближиха.

— И аз така видях. — Филип постави ръка на бузата й. — Добър удар, шампионке. Как се чувстваш?

— Чувствам се… добре — изведнъж осъзна тя. Не беше напрегната, не трепереше, нито й се гадеше. — Чувствам се много добре. — После примигна объркано, когато Сет я прегърна.

— Страхотна си. Никога повече няма да се върне. Изплаши я до смърт.

Смехът й я изненада. Наведе се и зарови лице в косата на момчето.

— Сега всичко е както трябва.

— Хайде да се прибираме у дома — прегърна я Филип. — Хайде всички да се прибираме.

 

 

— Ще разказва тази история дни наред — отбеляза Филип. — Дори седмици.

— Вече започва да я разкрасява. — Удивително спокойна, Сибил вървеше до него покрай водата, докато смелият Фулиш лудуваше в двора зад тях със Саймън. — Както я разказва сега, излиза, че съм направила Глория на кайма, а Фулиш е излочил кръвта й.

— Не изглеждаш недоволна от това.

— Никога преди не съм поваляла някого на земята. Никога не съм защитавала позициите си по този начин. Иска ми се да кажа, че го направих само заради Сет, но мисля, че донякъде беше и заради мен самата. Няма да се върне повече, Филип. Загуби. Тя е изгубена.

— Не вярвам Сет да се страхува повече от нея.

— Той е у дома си. Мястото е много хубаво. — Обърна се, за да погледне спретнатата къща, дърветата, последните проблясъци на слънцето във водата. — Ще ми липсва, когато се върна в Ню Йорк.

— Ню Йорк? Още няма да си заминаваш.

— Всъщност възнамерявам да си замина веднага след заседанието на съда следващата седмица. — Вече го беше решила. Трябва да продължи своя живот. Оставането й по-дълго само щеше да обърка още повече чувствата й.

— Почакай! Защо?

— Имам си работа.

— Но ти работиш и тук. — Той се запита коя ли е причината да го обземе тази паника.

— Трябва да се видя с издателя си, а вече отложих една среща. Ще си замина. Не мога вечно да живея на хотел, а и Сет вече е устроен.

— Той има нужда от теб. Той…

— Ще го посещавам. И се надявам, че ще му разрешавате да ми идва на гости. — Всичко беше премислила и сега се обърна, за да му се усмихне. — Обещах да го заведа на мач на „Янките“ следващата пролет.

Все едно че вече е приключено, осъзна той, борейки се с паниката. Все едно, че вече е заминала.

— Значи си говорила с него по въпроса.

— Да, реших, че би трябвало да знае.

— И ми го съобщаваш просто така? — ядоса се той. — Хубаво беше, приятел, до скоро?

— Струва ми се, че нещо не разбирам.

— Нищо. Няма нищо за разбиране. — Отдалечи се от нея. Нали и той иска да се върне към предишния си живот? Това беше шансът му. Край на усложненията. Трябва само да й пожелае всичко хубаво и да й помаха за сбогом. — Точно това искам. Точно това съм искал винаги.

— Моля?

— Нищо повече не ми трябва. И на двамата нищо повече не ни трябва. — Извъртя се рязко към нея с блеснали от гняв очи. — Нали?

— Не съм съвсем сигурна какво искаш да кажеш.

— Ти се връщаш към своя живот, аз — към моя. Просто следвахме течението и ето ни тук. Време е да излизаме от водата.

Не, наистина не го разбираше.

— Добре.

— Хубаво тогава. — Убеждавайки се, че това го устройва, Филип се успокои. Дори се почувства доволен и тръгна обратно към нея. — Не — чу се да казва и устата му пресъхна.

— Не?

— Минутка, само за минутка. — Отдръпна се отново, този път стигна до водата. Застана там като човек, който възнамерява да се хвърли право с главата напред. — Какво му има на Балтимор?

— На Балтимор ли? Нищо.

— Има музеи, добри ресторанти, забележителности, театри.

— Много хубав град — предпазливо отбеляза Сибил.

— Защо да не можеш да работиш там? Ако трябва да отидеш до Ню Йорк, можеш да вземеш автобус или влак. По дяволите, можеш да стигнеш с кола за по-малко от четири часа.

— Сигурна съм, че е така. Ако предлагаш да се преместя в Балтимор…

— Идеално е. Пак ще живееш в град, но ще можеш да виждаш Сет, когато поискаш.

„И теб“ — помисли си тя, изпълнена с копнеж. Поклати глава. Ще бъде убийствено за нея да продължи така. Освен това знаеше, че така само ще помрачи изживените щастливи мигове, новото си аз, което бе открила.

— Просто не е практично, Филип.

— Разбира се, че е. — Обърна се и тръгна към нея. — Абсолютно практично е. Непрактично ще бъде да се върнеш в Ню Йорк и отново да стоиш на разстояние. Няма да се получи, Сибил. Просто няма да стане.

— Не виждам смисъл да го обсъждаме сега.

— Мислиш ли, че ми е лесно? — избухна той. — Аз трябва да остана тук. Имам задължения, отговорности, да не говорим за корените. Нямам избор. Защо не се съгласиш?

— Не те разбирам.

— Трябва ли да го кажа буква по буква, дявол да го вземе! — Хвана я за раменете, разтърси я бързо и нетърпеливо. — Не разбираш ли? Обичам те. Не можеш да очакваш, че ще те пусна да си отидеш. Трябва да останеш. По дяволите, твоят и моят живот! Твоето семейство, моето семейство. Искам наш живот. Искам наше семейство.

Взираше се в него, а кръвта бучеше в главата й.

— Какво? Какво?

— Чу какво казах.

— Каза… каза, че ме обичаш. Наистина ли?

— Не, лъжа.

— Аз… днес вече повалих един човек на земята. Мога да го повторя. — Точно в този момент беше способна да направи всичко. Абсолютно всичко. Няма значение гневът в очите му, пръстите му, впити в раменете й. Това, че изглежда способен да убие. Може да се справи с това. Може да се справи с него. Може да се справи с всичко. — Ако го казваш сериозно — изрече го удивително спокойно, — бих искала да го повториш отново. Никога досега не съм го чувала.

— Обичам те! — Допря устни до челото й, вече поуспокоен. — Желая те! — Целуна слепоочията й. — Нужно ми е да останеш с мен. — После устата. — Дай ми повече време, за да ти покажа какво ще бъде да сме заедно.

— Знам какво ще бъде да сме заедно. Искам го — въздъхна и устоя на неудържимото желание да затвори очи. Трябваше да вижда лицето му, да го запомни точно каквото е в този момент — със залязващото слънце, с небето, което е с цвят на праскова и роза, с ятото птици, което летеше над тях. — Обичам те. Страхувах се да ти го кажа. Не знам защо. Мисля, че сега не ме е страх от нищо. Ще ме помолиш ли да се омъжа за теб?

— Тъкмо се канех да го направя. — Изведнъж му хрумна да дръпне бялата панделка, с която бе прибрана косата й, хвърли я зад гърба й и кучетата се спуснаха в шумно и радостно преследване. — Искам да усетя косата ти в ръцете си — прошепна и прокара пръсти през гъстите тъмнокестеняви коси. — През целия си живот си казвах, че никога няма да направя това, защото никога няма да има жена, която да ме накара да почувствам необходимост или желание. Не съм бил прав. Намерих такава. Намерих моята. Омъжи се за мен, Сибил!

— През целия си живот си казвах, че никога няма да направя това, защото никога няма да има мъж, който да се нуждае от мен, или да ме желае, или да означава достатъчно за мен, за да го пожелая. Не съм бил права. Намерих такъв. Намерих теб. Ожени се за мен, Филип, и то скоро!

— Какво ще кажеш за следващата събота?

— О! — Вълнението заля сърцето й, изпълни го, преля — топло, спокойно и истинско. — Да! — Обви ръце около него.

Той я повдигна и я завъртя и за момент, само за миг, му се стори, че вижда две фигури да стоят на кея. Мъжът с прошарени коси и яркосини очи, жената с лунички по лицето и буйни червени коси, развети от вечерния бриз. Ръцете им бяха сплетени. Стояха там, а после изчезнаха.

— Този път ще се брои — прошепна и я притисна силно към себе си. — Този път ще се брои и за двамата.

Край
Читателите на „Нежни урагани“ са прочели и: