Нора Робъртс
Нежни урагани (9)

Осма глава

Постъпката й може би беше рискована. Сибил се питаше дали не е и незаконна. Да се навърта около средното училище на Сейнт Кристофър определено я караше да се чувства като престъпник, независимо колко уверено си повтаряше, че не върши нищо нередно.

Просто си върви по улицата. Не дебне Сет, нито планира да го отвлече. Иска само да поговори с него насаме.

Беше изчакала до средата на седмицата, като го наблюдаваше от безопасно разстояние, за да опознае навиците и разписанието му. Вече знаеше, че обикновено автобусите пристигат пред училището няколко минути преди вратите му да се отворят и децата да се втурнат навън.

Първи си тръгваха от началното, после — от средното и накрая — учениците от гимназията.

Това само по себе си е урок за процеса на израстване, размишляваше тя. Неоформените малки телца и свежите кръгли лица на децата от началното училище, след това по-източените, някак си непохватни фигури на онези, които навлизат в пубертета. И накрая изумително зрелите и подчертано индивидуални младежи от гимназията.

Това е всъщност изследване, реши Сибил. От развързаните връзки на обувките и нащърбените усмивки през зализаните перчеми и бейзболните якета до размъкнатите дънки и лъскавите дълги коси.

Децата никога не са присъствали в живота й, в интересите й. Беше израснала в свят на възрастни и от нея се очакваше да се приспособи, да се нагоди. Нямаше големи, жълти училищни автобуси, нито диви индиански викове при напускане на училището, нито среща на паркинга с някое лошо момче с кожено яке.

Така че тук наблюдаваше всичко това като зрител в театър и откриваше смесицата от драма и комедия, едновременно забавна и поучителна.

Когато Сет изскочи навън, блъскайки се с тъмнокосото момче, което бе забелязала, че е най-честият му спътник, пулсът й се учести. Той измъкна бейзболната си шапка от джоба и я нахлупи на главата в мига, в който мина през вратата. Ритуал, отбеляза тя, който символизира промяната в правилата. Другото момче бръкна в джоба си и извади пълна шепа дъвки. Само за секунди ги натъпка в устата.

Шумът се усили и не й позволи да чуе разговора им, но той изглеждаше оживен, придружен от непрекъснато побутване с лакът и потупване по раменете.

Типично мъжки разговор, заключи тя.

Двамата обърнаха гръб на автобусите и тръгнаха по тротоара. Минути по-късно друго по-малко момче изтича след тях. То сякаш подскачаше и, изглежда, също имаше да казва доста неща.

Изчака още малко, а след това, уж случайно, тръгна по маршрут, който щеше да се пресече с техния.

— Стига бе, човек, тоя тест по география беше фасулска работа. И глупак можеше да го направи. — Сет размърда рамене, за да намести раницата си.

Другото момче наду внушителен, яркорозов балон, спука го и отново задъвка.

— Не знам за к’во толкова ти трябва да знаеш всички щати и столиците им. Да не би да ида да живея в Северна Дакота!

— Здравей, Сет.

Той се спря и насочи вниманието си към нея.

— О, здрасти!

— Изглежда за днес училището е свършило. У дома ли отиваш?

— В работилницата. — Отново се появи онова леко гъделичкане в основата на тила му. Това го дразнеше. — Имаме работа.

— И аз съм в тази посока. — Отправи предпазлива усмивка към другите момчета. — Здравейте, аз съм Сибил.

— Аз съм Дани — отговори й другото момче. — Това е Уил.

— Приятно ми е да се запознаем.

— За обяд ядохме зеленчукова супа — важно информира всички присъстващи Уил. — И Лайза Харбър повърна навсякъде. И се наложи господин Джим да го почисти, и майка й дойде да я вземе, а ние трябваше да си напишем думите в речника. — Докато изнасяше цялата тази информация, той непрекъснато танцуваше около Сибил, а след това й отправи смайващо невинна и очарователно щастлива усмивка, на която не можа да устои.

— Надявам се, че Лайза скоро ще се оправи.

— Веднъж, когато и аз повърнах, трябваше да си стоя у дома и цял ден да гледам телевизия. Ние с Дани живеем ей там на Хирън Лейн. Ти къде живееш?

— Аз съм само на гости.

— Чичо ми Джон и леля Марджи се преместиха в Южна Каролина и ние им ходихме на гости. Имат две кучета и бебе, което се казва Майк. Ти имаш ли кучета и бебета?

— Не… не, нямам.

— Можеш да си вземеш — посъветва я той. — Можеш да отидеш в приюта за животни и да си вземеш куче — ние така направихме. А можеш да се омъжиш и да си направиш бебе, което да живее в корема ти. Няма нищо трудно.

— Божичко, Уил! — Сет вдигна очи към небето, докато Сибил само успя да примигне насреща му.

— Ами пък аз ще си имам кучета и бебета, когато порасна. Колкото си искам. — Още веднъж й отправи двайсеткаратовата си усмивка и побягна. — Чао!

— Голямо идиотче е — заяви Дани с презрението на по-големия брат. — Довиждане, Сет. — Втурна се след Уил, след малко се обърна, притича обратно и помаха с ръка към Сибил. — Чао!

— Уил изобщо не е идиотче — каза й Сет. — Просто още е малък и е истинска диария в устата, но е доста готин.

— Определено е… дружелюбен. — Нагласи чантата на рамото си и му се усмихна. — Имаш ли нещо против да повървя с теб?

— Не.

— Стори ми се, че те чух да говорите за някакъв тест по география.

— Да, днес правихме. Нищо особено.

— Обичаш ли училището?

— Няма как — повдигна рамото си, — трябва да се ходи.

— На мен винаги ми е било приятно. Да научаваш нови неща. — Засмя се. — Предполагам, че съм била идиотче.

Сет наклони глава, присви очи и се вгледа в лицето й. Спомни си, че Филип я беше нарекъл красавица. Предполагаше, че е така. Имаше хубави очи — светли с тъмни мигли. Косата й не беше чак толкова тъмна, колкото на Анна, но и не така светла като на Грейс. Беше много лъскава и като я прибираше, откриваше напълно лицето си.

Няма да е зле да я нарисува.

— Не изглеждаш като идиотче — обяви момчето, точно когато Сибил вече усещаше как започва да се изчервява под дългия му, внимателен оглед. — Ама си е скука.

— О! — Не беше сигурна дали току-що е била оценена като скучна и реши да не пита. — Какво най-много ти харесва да учиш?

— Не знам. Повечето време се занимаваме с всякакви… неща — заяви бързо, успявайки да цензурира мнението си. — Май ми харесва повече, когато четем за хората, а не за нещата.

— Винаги съм обичала да изучавам хората. — Спря и посочи към малка двуетажна къща със спретнато дворче. — Според моята теория тук живее младо семейство. И мъжът, и жената ходят на работа и имат дете, което още не ходи на училище, по-вероятно момче. Предполагам, че са се познавали от години, а са женени по-малко от седем.

— Как разбра?

— Ами сега е следобед и у дома няма никого. На алеята няма коли, а и къщата изглежда празна. Но там има велосипед с три колела и няколко големи камиончета. Къщата не е нова, но е добре поддържана. В повече млади семейства днес работят и двамата, за да могат да си купят къща, да имат деца. Живеят в малко населено място. По-младите хора рядко се установяват в малки градове, освен ако единият или двамата не са израснали тук. И така приемам, че двамата са живели тук, познавали са се и накрая са се оженили. Много е вероятно детето им да се е родило в първите три години след брака, а играчките сочат, че е някъде между три и пет годинки.

— Доста хитро — реши след кратко колебание Сет.

Колкото и да беше глупаво, Сибил изпита задоволство при мисълта, че може би все пак ще избегне определението скучна.

— Но бих искала да разбера повече… а ти?

Беше събудила интереса му.

— Какво например?

— Защо са избрали точно тази къща. Какви са стремежите им. В какво състояние са отношенията им. Кой управлява парите — което е показател за разделението на властта — и защо? Когато изучаваш хората, разбираш моделите.

— И какъв е смисълът?

— Не разбирам.

— На кого му пука?

Сибил се замисли за момент.

— Ами така научаваш защо хората постъпват по определен начин.

— Ами ако не съвпаднат?

Умно момче, помисли си с гордост.

— Всички попадат в някаква категория. Трябва да се вземат под внимание произходът, генетичната наследственост, образованието, общественото положение, религията и културните корени.

— И ти плащат за това?

— Да, така излиза.

— Шантава работа.

Не, окончателно реши тя, със сигурност е поставена в групата на скучните.

— Може да е интересно. — Помъчи се да се сети за някакъв пример, който да промени мнението му за нея. — Веднъж направих такъв експеримент… в няколко големи града. Накарах един мъж да застане на улицата и да гледа нагоре към някаква сграда.

— Просто да си гледа?

— Точно така. Стоеше и гледаше нагоре, като закриваше очите си от слънцето. Не след дълго някой друг спираше до него и се заглеждаше в същата сграда. После трети, четвърти, докато се събра тълпа и всички гледаха сградата. Едва след известно време някой попита какво става, какво гледат. Всъщност никой не желаеше да бъде първият, който ще попита, защото това означава да признаеш, че не виждаш онова, което предполагаш, че всички останали виждат. Ние винаги искаме да сме като другите, да следваме модела, искаме да знаем, да видим и разберем това, което човекът до нас знае, вижда и разбира.

— Предполагам са мислели, че някой се готви да скочи от прозореца.

— Много вероятно. Средната продължителност на времето, през което отделните хора заставаха и гледаха нагоре, беше две минути. — Увери се, че отново е раздвижила въображението му, и побърза да продължи: — Това си е доста време, за да се взираш в една съвсем обикновена сграда.

— Доста хитро. Но все пак е шантаво.

Вече стигаха до мястото, където той трябваше да свие, за да отиде към работилницата. Сибил мислеше бързо и в пристъп на необичайно вдъхновение, реши да импровизира.

— Какво ще кажеш да проведем същия експеримент в Сейнт Кристофър? Какво ще стане?

— Не знам. Същото?

— Съмнявам се. — Усмихна му се заговорнически. — Искаш ли да опитаме?

— Може би.

— Можем още сега да отидем на пристанището. Ще се притесняват ли братята ти, ако закъснееш няколко минути? Трябва ли да идеш да им кажеш, че си с мен?

— Не, Кам не ме държи толкова изкъсо. Отпуска ми малко свободно време.

Не беше съвсем сигурна какво точно е мнението й за слабия контрол, но в момента беше доволна, че може да се възползва.

— Да опитаме тогава. Ще ти купя сладолед.

— Дадено.

Тръгнаха в обратна на работилницата посока.

— Можеш да си избереш някое място — започна Сибил. — Необходимо е да стоиш прав. Хората обикновено не обръщат внимание на някого, който седи и гледа. Често просто смятат, че човекът се е замечтал или си почива.

— Схващам.

— По-ефикасно е, ако гледаш нагоре към нещо. Ще пречи ли, ако го заснема на видеокасета?

Сет изви вежди при вида на новичката малка видеокамера, която тя измъкна от чантата си.

— Не. Винаги ли я носиш с теб?

— Когато работя, да. Както и бележник, миникасетофон, резервни батерии и касети, допълнителни химикали. Клетъчният ми телефон. — Засмя се на себе си. — Обичам да съм екипирана. А щом направят компютър, който да се побира в дамска чанта, аз ще си купя.

— Фил също обича всякакви такива техники.

— Багажът на градския човек. Държим да не губим нито минута. А след това, естествено, не можем да се измъкнем от нищо, защото сме включени във всеки един момент на деня.

— Можеш просто да изключиш всичко.

— Да. — Странно, но намираше в простотата на думите му дълбок смисъл. — Предполагам, че мога.

На пристанището нямаше много хора. Видя рибарска лодка, от която разтоварваха дневния улов, и семейство, което се възползваше от топлия ден, за да се почерпи с мелба на една от малките масички отвън. Двама възрастни мъже с потъмнели като орехи и набраздени от дълбоки бръчки лица седяха на метална пейка с шахматна дъска помежду им. Три жени бъбреха на вратата на един от магазините, но само едната носеше торба.

— Ще застана ето там — посочи Сет. — И ще гледам нагоре към хотела.

— Добър избор. — Сибил остана на мястото си, а той бързо се отдалечи. Дистанцията бе необходима, за да се запази чистотата на експеримента. Вдигна камерата и я включи, докато Сет крачеше нататък. Веднъж се извърна и й отправи самодоволна усмивка.

И когато се загледа в лицето му, я обзеха чувства, за които не беше подготвена. Толкова беше красив, толкова умен. Толкова щастлив.

Може би трябваше да си тръгне, да си събере багажа, да си замине и никога повече да не го види. И той никога няма да разбере коя е била и каква е връзката помежду им. Никога няма да почувства липсата на онова, което би могла да му даде. За него тя беше непозната. Всъщност никога не се беше опитала да се доближи до него.

Сега беше различно, напомни си Сибил. Присъствието й го правеше различно. Наложи си да се отпусне. Никому не причинява зло, като се опитва да го опознае, като остане известно време, за да проучи положението.

Снима го как застава на мястото, как вдига лице нагоре. Профилът му беше по-изящен от този на Глория. Може би костната структура беше наследство от баща му.

Конструкцията на тялото също не беше като на Глория, както бе сметнала отначало, а по-скоро като нейната или като на майка й. Когато спре да расте, ще бъде висок, с дълги крайници и строен.

Но езикът на тялото му, отбеляза с леко трепване, беше типичен за семейство Куин. Вече беше придобил някои от характеристиките на осиновителите си. Тази предизвикателна поза с пъхнати в джобовете ръце, с леко наклонена глава.

Реши да престане да изучава Сет и да се съсредоточи върху експеримента.

Нужна беше точно минута, преди първият човек да спре до Сет. Позна едрата жена с прошарени коси, която работеше на щанда в „Крофорд“. Всички я наричаха „Майко“. Както се очакваше, жената вдигна лице и погледът й проследи посоката, в която гледаше Сет. Но след бърз оглед тя го потупа по рамото.

— Какво гледаш, момче?

— Нищо.

Измънка го доста тихо, така че Сибил се приближи още малко, за да може да запише гласа му.

— Амчи, ако стоиш много тук и гледаш нищото, хората ще си помислят, че си куку. Защо не си в работилницата?

— След малко ще отида.

— Здрасти, Майко, здрасти, Сет. — В кадъра се появи хубава млада жена с тъмна коса и погледна нагоре към хотела. — Има ли нещо там горе? Нищо не виждам.

— Няма нищо за гледане — информира я Майката. — Момчето само си стои и си зяпа. Как е майка ти, Джули?

— О, не е много добре. Гърлото й е зачервено и кашля.

— Дай й пилешка супа и горещ чай с мед.

— Грейс донесе малко супа тази сутрин.

— Погрижи се да я изяде. Ей, здрасти, Джим!

— Добър ден. — Нисък, набит мъж с бели гумени ботуши мина покрай тях и потупа приятелски Сет по главата. — Какво зяпаш там горе, момче?

— Божичко, не може ли човек просто да си стои тук? — Сет извърна лице към камерата, завъртя очи към Сибил и я накара тихо да се засмее.

— Ако стоиш много дълго, чайките ще накацат по теб — намигна му Джим. — Капитанът свърши за днес — допълни, имайки предвид Етан. — Иде ли в работилницата преди теб, ще му се иска да чуе защо.

— Отивам, отивам. Божичко! — С наведена глава Сет се върна при Сибил. — Никой не се хваща.

— Защото всички те познават. — Изключи камерата и я пусна. — Това променя постановката.

— Знаела си, че ще стане така?

— Предполагах — поправи го тя, — че в по-затворено място, където обектът е познат, моделът на поведение ще бъде някой да спре, отначало вероятно също ще погледне, после ще попита. Няма риск, няма накърнено себелюбие, когато питаш познат човек — и при това толкова малък.

Сет се загледа мрачно към тримата, които продължаваха да си бъбрят.

— Значи пак ще ми платиш.

— Непременно и вероятно ще те включа в книгата си.

— Страхотно. Ще си взема във вафлена фунийка. Трябва да вървя в работилницата, преди Кам и Етан да почнат да ме търсят.

— Ако ти се скарат, ще им обясня. Аз съм виновна, че закъсня.

— Няма да се ядосат чак толкова. Освен това ще им кажа, че е било нещо като жертва за науката, нали така? — Когато й се усмихна, Сибил трябваше да устои на неочаквания си порив да го прегърне.

— Съвсем вярно. — Рискува да постави ръка на рамото му, докато се отправяха към „Крофорд“. Стори й се, че го усети да се напряга, и свали ръката си. — Пък и винаги можем да им се обадим по мобифона ми.

— Аха? Ама че готино! Може ли аз?

— Разбира се, защо не?

 

 

Двайсет минути по-късно Сибил беше пред бюрото си и пръстите й препускаха по клавишите.

„Въпреки че прекарах по-малко от час с него, бих заключила, че въпросното лице е изключително интелигентно. Филип ме информира, че е завършил годината с отлични оценки, което е възхитително. Останах удовлетворена да открия, че притежава любознателен ум. Маниерите му са може би малко грубички, но не неприятни. Изглежда е значително по-общителен, отколкото беше майка му или аз на неговата възраст. Имам предвид, че се държи съвсем естествено с относително непознати хора, без налаганите от етикета любезности, на които толкова се държеше при моето възпитание. Това отчасти би могло да се дължи на влиянието на семейство Куин. Както отбелязах и преди, те са доста обикновени, непосредствени хора.

Освен това, след като днес наблюдавах както децата, така и възрастните, с които общува, бих стигнала до заключение, че е интегриран в тази общност и е приеман като част от нея. Естествено, не бих могла, поне на този ранен стадий, да направя извод, дали за него ще е най-добре да остане тук, или не.

Просто не е възможно да се пренебрегнат правата на Глория, нито пък съм се опитала да разбера желанията на момчето що се отнася до майка му.

Бих предпочела да свикне повече с мен, да започне да се чувства по-спокоен в мое присъствие, преди да разбере за роднинската ни връзка.

Нужно ми е повече време, за да…“

Спря, защото телефонът иззвъня, и докато вдигаше слушалката, огледа набързо нахвърляните си бележки.

— Доктор Грифин на телефона.

— Здравейте, доктор Грифин. Защо ми се струва, че прекъснах работата ви?

Позна гласа на Филип, шеговитите нотки в него и малко гузно спусна капака на портативния си компютър.

— Защото си твърде проницателен, но мога да отделя няколко минутки. Как е в Балтимор?

— Напрегнато. Как ти се струва това? В кадъра се вижда красива млада двойка, която се смее щастливо, понесла усмихнатото си бебе към колата. Надпис: „Гуми «Майърстоун». Грижа за вашето семейство“.

— Манипулативно — потребителят е подведен да мисли, че ако си купи гуми от друга марка, никой не се грижи за него.

— Да. Така излиза. Естествено, в автомобилните списания пускаме друга реклама. Най-нов модел спортна кола в яркочервено, дълъг виещ се път, сексапилна блондинка на волана. „Гуми «Майърстоун». Можете да отидете, а може и вече да сте там.“

— Хитро.

— Клиентът го харесва и така една грижа отпада. Как е животът в Сейнт Кристофър?

— Спокоен. — Прехапа устната си. — Преди малко срещнах Сет. Всъщност го придумах да ми помогне за един експеримент. Добре мина.

— О, сигурно. Колко се наложи да му платиш?

— Два сладоледа.

— Евтино си минала. Това дете е истински хитрец. Какво ще кажеш за една вечеря утре, с бутилка шампанско за отпразнуване на общите ни успехи?

— Ставаше дума за хитреци.

— Цяла седмица мисля за теб.

— Три дни — поправи го тя, после взе един молив и започна да драска в бележника си.

— И нощи. Тъй като приключих с тази поръчка, мога да си тръгна малко по-рано утре. Да мина ли да те взема в седем?

— Не съм съвсем наясно къде отиваме, Филип.

— Нито пък аз. Нужно ли е?

Сибил разбираше, че никой от двамата не говори за заведения.

— Така стават по-малко недоразумения.

— Тогава ще поговорим по въпроса и може би ще преодолеем недоразуменията. Значи в седем вечерта.

Сведе поглед и забеляза, че несъзнателно е скицирала лицето му. „Лош знак — помисли си. — Много опасен знак.“

— Става. — Най-добре е човек да се справи с усложненията. — Ще се видим утре.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Стига да мога.

— Мисли си за мен тази нощ.

Съмняваше се, че има някакъв избор по този въпрос.

— Чао!

 

 

В кабинета си на четиринайсетия етаж в Балтимор Филип се отдръпна от елегантното си черно бюро и не обърна внимание на писукането на компютъра, което сигнализираше вътрешно съобщение по електронната поща, и се обърна към широкия прозорец.

Харесваше изгледа си към града, реставрираните сгради, отрязъците от пристанището, забързаните коли и хора долу на улицата. Но точно в момента не виждаше нищо от него.

Не можеше да се освободи от мисълта за Сибил. Това усещане беше нещо ново за него — обсебването на мислите и вниманието му. Не че му пречеше за ежедневната работа. Можеше да работи, да се храни, да твори, да представя идеите си с лекота, както и преди да я срещне.

Но тя просто присъстваше там. Като приятен гъдел в дъното и в съзнанието му през деня, който излизаше на преден план, когато енергията му не бе насочена към нещо друго.

Не беше съвсем сигурен дали му е приятно една жена да ангажира толкова много от вниманието му — особено жена, която не прави почти нищо, за да го насърчи.

Може би приема като предизвикателство наложената от нея тънка стена на любезност, тази предпазлива дистанция, която тя се опитва да поддържа. Смяташе, че може да го приеме. Това просто е още една от забавните и непостоянни игри, които мъжете и жените играят.

Но се тревожеше, че става нещо, което му беше непознато. И доколкото разбираше, това притесняваше и нея.

— Съвсем типично за теб — продума зад гърба му Рей.

— О, господи! — Филип не се завъртя рязко назад, не се ококори. Просто затвори очи.

— Много луксозен кабинет си имаш. Май не съм идвал насам известно време. — Рей се разходи из стаята и с присвити устни се вгледа в едно поставено в черна рамка платно на червени и сини петна. — Не е зле — реши накрая. — Мозъчен стимулатор. Готов съм да се обзаложа, че затова си го сложил в кабинета — да задвижва кръвта ти.

— Не мога да повярвам, че мъртвият ми баща стои в моя кабинет и се занимава с художествена критика.

— Е, така или иначе не за това исках да си поговорим. — Но се спря до една метална скулптура в ъгъла. — Обаче това място ми харесва. Винаги си имал изтънчен вкус. Изкуство, храна, жени. — Усмихна се широко, когато Филип се извърна. — Например жената, която сега занимава ума ти. Тя е от много висока класа.

— Имам нужда от почивка.

— Тук ще се съглася с теб. От месеци вече си затънал до гуша в работа. Интересна жена е, Филип. В нея има повече, отколкото виждаш, или отколкото тя самата знае. Надявам се, че когато му дойде времето, ще се вслушаш в думите й, наистина ще се вслушаш.

— За какво говориш? — Вдигна ръка с дланта нагоре. — Защо ли те питам за какво говориш, след като не си тук?

— Надявам се, че вие двамата ще престанете да анализирате всяка стъпка и всеки етап и ще приемете действителността. — Рей сви рамене и пъхна ръце в джобовете на бейзболното си яке с емблемата на „Ориолс“. — Но трябва да стигнете по свой път. Ще бъде трудно, много трудно. Ти ще застанеш между Сет и онова, което го измъчва. Знам го. Искам да ти кажа, че можеш да й вярваш. Когато се стигне до сблъсъка, Филип, довери се на себе си, но имай доверие и на нея.

По гърба му преминаха хладни тръпки.

— Какво общо има Сибил със Сет?

— Не е моя работа да ти кажа. — Отново се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. — Не си говорил с братята си за мен. А трябва. Трябва да престанеш да си мислиш, че си длъжен да контролираш всичко. Бива те за това, господ е свидетел, но се отпусни малко. — Пое си дълбоко дъх, бавно се обърна. — Господи, майка ти щеше да е във възторг от това място. Дяволски добре се справяш с живота си дотук. — Очите му засияха. — Гордея се с теб. Знам, че ще се справиш с изпитанието.

— И вие дяволски добре се справихте с живота ми — тихо продума Филип. — Ти и мама.

— Прав си. — Рей намигна. — Продължавай така. — Когато телефонът иззвъня, той въздъхна. — Всичко, което става, е предопределено да се случи. Въпросът е как ти ще решиш да постъпиш. Вдигни телефона, Филип, и помни, че Сет има нужда от теб.

А после вече нямаше друго, освен звъна на телефона и празният кабинет. Вперил поглед в мястото, където беше стоял баща му, Филип посегна към слушалката:

— Филип Куин.

Докато слушаше, очите му станаха студени. Седна, грабна химикал и започна да си води бележки по доклада на детектива за най-новите действия на Глория Делаутер.