Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Заливът Чесапийк (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inner Harbour, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 157 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
Abalone (2009)
Сканиране
?
Сканиране
savagejo (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Нежни урагани

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Лилия Атанасова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)
  3. — Корекция от Еми

Седма глава

Сет нямаше нищо против да се занимава с Обри. Сега тя му се падаше нещо като племенница, след като Етан и Грейс бяха женени. Ролята на чичо го караше да се чувства зрял и отговорен. Освен това единственото, което тя искаше, беше да тича из двора. Всеки път, когато Сет хвърляше топка или пръчка за някое от кучетата, детето се заливаше в смях. Това не можеше да не достави удоволствие на един мъж.

А и беше толкова сладка с къдравите си златни коси и големите зелени очи, които наблюдаваха удивено всичко, което той прави. Да се занимава с нея час или два в неделя, не беше чак толкова тежка работа.

Не беше забравил къде се намираше преди една година. Там нямаше голям заден двор до брега, нямаше гора, която да изследва, нямаше кучета, с които да се боричка, нито малко момиченце, което да го гледа, сякаш е Зоро, Звездните рейнджъри и Супермен едновременно.

Вместо това имаше мрачен апартамент, три етажа над улицата. А улиците нощем представляваха мрачен карнавал — място, където всичко си имаше цена. Секс, наркотици, оръжия, мизерия.

Независимо какво ставаше из стаите, знаеше, че никога не бива да излиза навън по тъмно.

Нямаше кой да се интересува дали е чист или сит, дали му е лошо, или се страхува. Там никога не се беше чувствал герой, а даже не се беше чувствал особено много и дете. Струваше му се, че е вещ, и бързо се беше научил, че вещите често са обект на желание.

Глория се отдаваше на всичко в този жесток карнавал. Водеше в стаите наркомани и дребни мошеници, продаваше се на всеки, който е готов да плати за следващата й доза.

Година по-рано, Сет изобщо не би повярвал, че животът му с нещо ще се промени. После дойде Рей и го отведе в къщата на брега. Той му показа един различен свят и му обеща, че никога повече няма да се наложи да се връща в първия.

Рей умря, но все пак удържа на обещанието си. И сега момчето можеше да стои в големия заден двор, в края на който се плискаха вълните, и да хвърля топки и пръчки, които кучетата да гонят, докато малкото момиченце с ангелско личице се залива от смях.

— Сет, дай на мен! Дай на мен! — Обри се заклатушка на малките си здрави крачета и протегна ръце към оръфаната топка.

— Добре, ти я хвърли.

Усмихна се, като видя как лицето й се изкриви от старание и усилие. Топката тупна пред яркочервените й маратонки. Саймън я вдигна и я накара да изпищи от удоволствие, а после любезно й я подаде.

— О-о, добро кученце! — Обри потупа търпеливия Саймън. Фулиш се промуши край тях и я събори. Тя тупна на дупето си и го възнагради със страстна прегръдка. — Сега ти — заповяда на Сет. — Ти хвърляй!

Той се подчини и метна топката. После се разсмя, като видя как двете кучета хукнаха след нея, изблъсквайки се като футболисти, хукнали по игрището. Втурнаха се сред дърветата и две птици излетяха с грак към небето.

Точно в този момент, докато Обри се заливаше от смях, кучетата лаеха, а свежият септемврийски въздух галеше страните му, Сет се чувстваше напълно щастлив. Беше си у дома.

След това вниманието му бе привлечено от шума на двигател. Когато извърна глава, видя семейната платноходка да се насочва към пристана. Застаналият на кормилото Филип вдигна ръка за поздрав. Още докато му отвръщаше, погледът на Сет се премести върху жената до него. Сякаш нещо премина в основата на тила му — нещо леко и неуловимо като крачета на паяк. Потърка разсеяно мястото, сви рамене и здраво улови Обри за ръката.

— Не забравяй, че трябва да стоиш само в средата на кея.

Тя вдигна изпълнени с обожание очи.

— Добре. Ще стоя. Мама казва никога, ама никога да не ходя сама при водата.

— Точно така. — Качи се заедно с нея върху дъсчената платформа и изчака Филип да се приближи.

Жената несръчно му подхвърли въжето. Сибил не знам коя си, сети се той. За момент, докато тя пазеше равновесие и очите им се срещнаха, Сет още веднъж усети същите неясни тръпки на тила си.

После кучетата заподскачаха по кея и Обри отново се засмя.

— Ей, ангелче малко! — Филип помогна на Сибил да стъпи на дъските и намигна на Обри.

— Горе — помоли го тя.

— Позна. — Вдигна я и звучно я целуна по бузата. — Кога ще пораснеш и ще се омъжиш за мен?

— Утре!

— Винаги така казваш. Това е Сибил. Сибил, запознай се с Обри, моята любима.

— Хубава е — отсъди Обри и на бузките й се появиха трапчинките.

— Благодаря. Ти също. — Кучетата скочиха върху краката й и Сибил уплашено отстъпи крачка назад. Филип протегна ръка да я улови, преди да е паднала във водата.

— Стойте мирни! Сет, повикай кучетата. Сибил малко се притеснява от тях.

— Нищо няма да й направят — отвърна момчето и поклати глава, с което й даде да разбере, че току-що е паднала в очите му. Но все пак улови двете кучета за каишките и ги задържа, докато тя успее да мине край тях.

— Всички ли са вътре? — попита младият мъж.

— Да, чакат да стане време за вечеря. Грейс донесе огромен шоколадов сладкиш. Кам придума Анна да направи лазаня.

— Бог да го благослови! Лазанята на снаха ми е истинско произведение на изкуството — поясни на Сибил.

— Като стана дума за изкуство, искам още веднъж да ти кажа, Сет, колко много ми харесаха рисунките, които си направил за работилницата. Много са добри.

Той раздвижи рамене и се наведе да вземе две пръчки, за да ги метне към кучетата.

— Понякога просто си рисувам.

— Аз също. — Знаеше, че е глупаво, но усети как страните й се затоплят от начина, по който Сет я погледна. — Обичам да се занимавам с това в свободното си време — продължи. — Намирам го за успокояващо и приятно.

— Да, предполагам.

— Може би някой път ще ми покажеш и други твои работи.

— Ако искаш. — Отвори пред тях вратата на кухнята и се насочи право към хладилника.

Тук той е у дома си, отбеляза Сибил.

Огледа стаята. Върху твърде старата на вид печка къкреше тенджера, от която се носеше апетитна миризма. По перваза на прозореца над мивката бяха наредени множество глинени саксии. От тях бе избуяла свежа зеленина.

Плотовете бяха чисти, макар и малко поиздраскани. Под стенния телефон имаше купчина вестници, затиснати с връзка ключове. В средата на масата беше поставена плитка купа, пълна с лъскави червени и зелени ябълки. Недопита чаша кафе стоеше пред стол, под който някой си беше събул обувките.

— По дяволите! Тоя рефер трябва да го гръмнат в главата. Топката излетя на половин километър.

Сибил изви вежди към гневния мъжки глас от съседната стая. Филип само се усмихна.

— Бейзбол. Кам много се вълнува от тазгодишния шампионат.

— Мачът! Забравих! — Сет затръшна вратичката на хладилника и излетя от кухнята. — Какъв е резултатът? В кой ининг са? Кой води?

— Три на два, първи, на шести пост, Мендес. Двама аут, един на втора. Сега сядай и млъквай.

— Много се вълнува — добави Филип и пусна Обри, която се дърпаше.

— Бейзболът често се превръща в лична битка между публиката и противниковия отбор. Особено — кимна със сериозен вид Сибил — по време на септемврийския кръг.

— Обичаш ли бейзбол?

— Как може да не го обичаш? — отвърна и се засмя. — Интересен обект за изучаване на мъжете, на работата в екип, на противоборството. Скорост, сръчност, хитрост и вечният сблъсък на питчъра срещу батера. В крайна сметка всичко се свежда до начин на игра и издръжливост. И математика.

— Ще трябва да идем на някой мач в Камдън Ярд. Ще ми бъде много приятно да чуя мнението ти на самия терен. Да ти предложа ли нещо?

— Не, благодаря. — От всекидневната отново се чуха викове и ругатни. — Но мисля, че може да се окаже опасно да напускаме тази стая, докато отборът на брат ти губи.

— Много си проницателна. — Филип се протегна и погали лицето й. — Така че защо да не си стоим тук и да…

— А така, Кал! — изрева откъм стаята Кам. — Тоя кучи син е изумителен.

— Мамка му! — Гласът на Сет звучеше наперено и самодоволно. — Никой вонящ калифорниец не може да избие Рипкън.

Филип въздъхна:

— Или по-добре да излезем пак навън и да се поразходим няколко ининга.

— Сет, мисля, че сме обсъждали как трябва да се говори в тази къща.

— Анна — прошушна Филип. — Идва да наложи ред и дисциплина.

— Камерън, поне ти би трябвало да се държиш като зрял човек.

— Това е бейзбол, сладурче.

— Ако вие двамата не си мерите приказките, ще изключа телевизора.

— Много е строга — информира я Филип. — Всички изпитват ужас от нея.

— Сериозно? — замислено попита Сибил и погледна към всекидневната.

Чу се и друг глас, по-нисък, по-нежен, а след това категоричният отговор на Обри:

— Не, мама, моля те… Искам Сет.

— Добре си е, Грейс. Може да стои при мен.

Безгрижният отговор на Сет накара Сибил да се замисли.

— Струва ми се необичайно момче на възрастта на Сет да проявява такова търпение към едно двегодишно дете.

Филип сви рамене и се приближи до печката, за да постави нова каничка кафе.

— Много добре се разбират. Обри направо го боготвори. Това сигурно ласкае себелюбието му и той се държи много добре с нея. — Обърна се и се усмихна, когато двете жени влязоха в кухнята. — А, ето ги бегълките. Сибил, това са жените, които братята ми отмъкнаха от мен. Анна, Грейс, запознайте се с доктор Сибил Грифин.

— Искаше ни, само за да му готвим — отвърна със смях Анна, докато й протягаше ръка. — Приятно ми е да се запознаем. Чела съм книгите ви. Смятам, че са гениални.

Сварена неподготвена както от думите, така и от пищната и невероятна красота на Анна Спинели Куин, Сибил започна да заеква:

— Благодаря. Благодаря ви също, че нямате нищо против натрапването ми в неделя вечер.

— Не е натрапване. Очаровани сме.

И изключително любопитни. За седемте месеца, откакто Анна познаваше Филип, това бе първата жена, която той водеше на вечеря в неделя у дома.

— Върви да гледаш бейзбола, Филип — махна с ръка към вратата, — а ние трите ще се поопознаем.

— И много обича да се разпорежда — предупреди той Сибил. — Само извикай, ако имаш нужда от помощ, и ще дойда да те спася. — Решително я целуна и излезе от стаята.

Анна изсумтя многозначително, после се усмихна:

— Да пийнем по малко вино.

Грейс си издърпа стол.

— Филип каза, че ще останете известно време в Сейнт Кристофър и ще пишете книга за града.

— Нещо такова. — Сибил пое дълбоко дъх. В края на краищата те са просто жени. Зашеметяваща тъмноока брюнетка и ненатрапчиво прелестна блондинка. Не биваше да се притеснява. — Всъщност плановете ми са да пиша за бита, традициите и социалната среда в малките градове и селските общности.

— На Шор има и от двата вида.

— И аз така установих. Значи вие с Етан сте женени отскоро.

Усмивката на Грейс стана по-топла, а погледът й се премести върху златната халка на пръста.

— Едва от миналия месец.

— И сте израснали заедно тук.

— Аз съм родена тук. Етан дойде, когато беше на дванайсет.

— Вие също ли сте от този район? — обърна се към Анна, вече по-уверена в ролята си на интервюиращ.

— Не, аз съм от Питсбърг. Преместих се в столицата, после дойдох в Принсес Ан. Работя в Социалните служби като отговорник. Това е една от причините за интереса ми към вашите книги. Предлагам да си говорим на „ти“. — Постави чаша тъмночервено вино пред Сибил.

— О, да, ти си отговорник по случая на Сет. Филип ми разказа малко за… положението.

— Хмм — беше единственият коментар на Анна, докато се извръщаше да вземе кухненската престилка от закачалката. — Хареса ли ти разходката?

„Значи така — отбеляза Сибил, — обсъждането на Сет с външни хора не се допуска.“ Трябваше да се примири с този факт — поне засега.

— Да, много. Повече, отколкото очаквах. Не мога да повярвам, че съм живяла досега без дори да опитам.

— И аз за пръв път се качих на лодка само преди няколко месеца. — Анна постави голяма тенджера с вода на печката. — Грейс цял живот е плавала.

— Тук, в Сейнт Кристофър, ли работиш?

— Да, почиствам къщи.

— Включително и тази, слава на Бога! — вметна Анна. — Все й казвам, че трябва да направи фирма. „Нашите прислужници“ или нещо такова. — Грейс се засмя, а тя поклати глава. — Сериозно говоря. Би било голямо удобство, особено за работещата жена. Можеш дори да се захванеш и със служебни помещения. Ако наемеш двама-трима души, слухът бързо ще се разнесе.

— Мислиш по-мащабно от мен. Не знам как да управлявам фирма.

— Обзалагам се, че ще знаеш. Семейството ти вече от поколения ръководи предприятието за раци.

— Предприятието за раци? — прекъсна я Сибил.

— „Сортиране, пакетиране, експедиране“. — Грейс вдигна ръка. — Обзалагам се, че ако си яла раци тук, те са минали през фирмата на баща ми. Но аз никога не съм се занимавала с деловата част.

— Това не означава, че няма да можеш да се справиш. — Анна извади парче моцарела от хладилника и се зае да го стърже. — Много хора са готови да платят за добри, благонадеждни и сигурни домашни услуги. Те не искат да губят малкото свободно време, с което разполагат, за подреждане на къщата, за готвене и за пране. Традиционните роли се променят, не си ли съгласна, Сибил? Жените не могат да прекарват всяка секунда от времето си в кухнята.

— Ами, бих се съгласила, но… ами, ето че си тук.

Анна спря, примигна, после отметна глава назад и се засмя. Сибил си помисли, че прилича по-скоро на жена, която би танцувала под звуците на цигулки, а не на такава, която кротко стърже сирене в уханната кухня.

— Права си, абсолютно си права. — Поклати глава, като продължаваше да се усмихва. — Ето че съм тук, докато мъжът ми се изтяга пред телевизора, глух и сляп за всичко друго, освен мача. И това често може да се види тук в неделя вечер. Нямам нищо против. Обичам да готвя.

— Наистина?

Долавяйки недоверието във въпроса й, Анна отново се засмя:

— Наистина. Доставя ми удоволствие — но не и когато трябва да тичам след работа и да приготвям нещо набързо. Затова тук се редуваме. В понеделник дояждаме това, което съм готвила в неделя. Във вторник се мъчим със сготвеното от Кам, тъй като той е просто ужасен в кухнята. В сряда вземаме нещо отвън, в четвъртък готвя аз, в петък — Филип, а в събота — кой както се уреди. Много добра система — когато работи.

— Анна смята до една година Сет да поеме готвенето в сряда.

— На неговата възраст?

Анна отметна косата си назад.

— След две седмици ще навърши единайсет. Когато бях на неговите години, вече можех да правя страхотен червен сос. Времето и силите, изразходвани за обучението му и за да го убедя, че няма да загуби своята мъжественост, ако се научи да готви, накрая ще бъдат оправдани. И освен това — допълни, като сипваше юфката във врящата вода, — ако се възползвам от довода, че може да надмине Кам в почти всяка област, от него ще излезе отличен ученик.

— Значи не се разбират.

— Разбират се чудесно. — Изправи глава, тъй като във всекидневната избухнаха викове, поздравления и тропот. — И за Сет няма нищо по-приятно от това да направи впечатление на големия си брат. Което естествено означава, че непрекъснато спорят и се дразнят. — Отново се усмихна. — Подразбирам, че нямаш братя.

— Не, не, нямам.

— Сестри? — попита Грейс и се зачуди защо погледът на Сибил изведнъж така охладня.

— Една.

— Винаги съм искала да имам сестра — усмихна се Грейс към Анна. — И сега си имам.

— И двете с Грейс сме били единствени деца. — Леко стисна рамото на Грейс, докато минаваше покрай нея, за да разбърка сиренето. Нещо в този непринуден, интимен жест предизвика завист у Сибил. — След като попаднахме на братята Куин, бързо свикнахме с голямо семейство. В Ню Йорк ли живее сестра ти?

— Не. — Стомахът на Сибил мъчително се сви. — Не сме твърде близки. Извинете — стана от масата, — мога ли да ползвам тоалетната?

— Разбира се, по коридора, първата врата вляво. — Анна я изчака да излезе, след това се обърна и присви устни към Грейс: — Не мога да реша точно какво мисля за нея.

— Като че ли й е малко… неудобно.

Другата жена сви рамене.

— Е, предполагам ще трябва да изчакаме и да видим, нали така?

В малката тоалетна в края на коридора Сибил наплиска лицето си с вода. Беше й горещо, нервно и леко й се гадеше. Не разбира това семейство. Те са шумни, на моменти дори груби, събрани от най-различни места. И въпреки това изглеждат щастливи, отношенията им са непринудени и са привързани един към друг.

Нейното семейство никога не е било шумно и грубо. С изключение на онези неприятни моменти, когато Глория преминаваше границите. Точно в момента не можеше със сигурност да каже честно, дали някога са били щастливи, дали отношенията им са били непринудени. А привързаността никога не е стояла на първо място, нито е била нещо, което се демонстрира открито.

Просто защото никой от тях не е особено емоционален, каза си Сибил. Самата тя винаги е залагала повече на интелекта — по природа и като защитна реакция срещу смущаващото неблагоразумие на Глория. Животът е по-спокоен, ако човек се ръководи от разума си. Беше убедена в това.

Но сега емоциите кипяха в нея. Чувстваше се като лъжец, шпионин, змия. Не се чувстваше по-добре, като си напомняше, че прави това заради доброто на едно дете. Успокояваше я мисълта, че това дете е нейният племенник и тя има пълното право да бъде тук, да прецени положението.

Обективност, повтори си, като притискаше с пръсти слепоочията си, за да прогони постоянната болка. Тя ще я спасява, докато събере всички факти, цялата информация и оформи становището си.

Бързо излезе навън и измина краткото разстояние по коридора към оглушителния шум от бейзболния мач. Видя Сет, изпънат на пода в краката на Кам да подхвърля груби забележки към телевизора в другия край на стаята. Кам размахваше бирата си и спореше с Филип за последния удар. Етан просто наблюдаваше играта със сгушената на скута му Обри, която подремваше въпреки шума.

Самата стая беше непретенциозна, леко занемарена, но удобна. В ъгъла имаше пиано. Върху лъскавата му повърхност видя десетки малки снимки в рамки и ваза с цинии. До лакътя на Сет стоеше купа с чипс. Килимът беше осеян с трохи, обувки, неделния вестник и някакво мръсно, сдъвкано въже.

Вече беше притъмняло, но никой не си бе дал труда да включи осветлението.

Понечи да се върне назад, но Филип вдигна очи. Усмихна й се и протегна ръка. Тя се приближи и го остави да я издърпа да седне на облегалката на фотьойла му.

— Краят на деветия — прошепна тихо. — Водим с един.

— Глей сега как тоя ще му спука задника! — Сет понижи глас. После дори не трепна, когато Кам го перна по главата с шапката му. — Така! Размаза го! — Скочи развълнуван. — Шампиони сме. Майчице, умирам от глад! — Хукна към кухнята и веднага се чу как търси нещо за ядене.

— Победата отваря апетита — подхвърли Филип и разсеяно целуна ръката й. — Как се справя Анна?

— Стори ми се, че приключва.

— Да идем да видим дали е готова.

Поведе я към кухнята и само след няколко минути помещението се изпълни с хора. Обри беше облегнала глава на рамото на Етан и примигваше като бухалче. Сет тъпчеше в устата си хапки от подреденото блюдо и преразказваше играта.

Като че ли всички се движат, говорят и ядат едновременно, помисли си Сибил. Филип постави нова чаша вино в ръката й, преди да бъде изпратен да приготви хляба. Тъй като той не я смущаваше чак толкова, Сибил не се отделяше от него.

Той наряза дебели филии италиански хляб и започна да ги маже с масло и чесън.

— Винаги ли е така? — тихо попита тя.

— Не. — Взе чашата си и я допря лекичко в нейната. — Понякога действително настава ужасен шум и безпорядък.

 

 

Когато я закара до хотела, главата на Сибил беше замаяна. Беше получила толкова много впечатления: образи, звуци, личности. Дори на тържествени официални вечери не беше изпитвала такава обърканост, както на неделната вечеря у семейство Куин.

Необходимо й беше време, за да анализира. След като веднъж бъде в състояние да запише мислите и наблюденията си, ще ги подреди и ще започне да прави първоначалните си заключения.

— Уморена ли си?

— Малко — въздъхна леко. — Беше доста дълъг ден. Много вълнуващ. И хранителен. Утре сутринта определено ще трябва да се възползвам от фитнес центъра на хотела. Беше ми приятно — допълни, докато той паркираше близо до входа, — много.

— Добре. Значи ще искаш да го повториш отново. — Излезе, заобиколи пред колата и хвана ръката й, докато стъпваше на тротоара.

— Няма нужда да ме изпращаш. Знам пътя.

— Все пак ще те изпратя.

— Няма да те поканя вътре.

— Въпреки това ще те изпратя до вратата, Сибил.

Остави го, прекосиха заедно до асансьора и влязоха вътре, когато вратите се отвориха.

— Значи утре сутринта заминаваш за Балтимор? — Натисна бутона за етажа си.

— Тази вечер. Често пътувам в неделя през нощта. Движението е съвсем слабо и мога да започна по-раничко в понеделник.

— Едва ли ти е лесно да пътуваш, да разпределяш времето си и да се справяш с различните задължения.

— Много неща не са лесни. Но си заслужава да се потрудиш за тях. — Прокара палец по скулите й. — Нямам нищо против да влагам време и усилия за нещо, което ми е приятно.

— Ами… — прокашля се и излезе от асансьора в мига, в който вратите се отвориха, — оценявам времето и усилията, които вложи днес.

— Ще се върна в четвъртък вечерта. Искам да те видя.

Сибил извади ключа от чантата си.

— В момента не мога да кажа какво ще правя в края на седмицата.

Филип просто улови лицето й, приближи се и покри устните й със своите. Вкусът й, помисли си отново, не можеше да й се насити.

— Искам да те видя — прошепна.

Винаги толкова добре успяваше да се владее, да устоява на опитите за съблазняване, да устои на примамките на физическото привличане. Но пред този мъж беше безсилна.

— Не съм готова за това — чу се да казва.

— Нито пък аз. — И въпреки това я притегли по-близо и я притисна по-силно. — Желая те. — Пръстите му се напрегнаха, докато се заравяха в косите й. — Може би е добре, че и двамата разполагаме с няколко дни, за да помислим какво следва.

Тя вдигна очи към него — разтреперана, жадуваща и съвсем малко уплашена от онова, което ставаше в нея.

— Да, мисля, че е много добре. — Обърна се и се наложи да използва и двете си ръце, за да пъхне кодовата карта в процепа на вратата. — Карай внимателно. — Влезе вътре, бързо затвори вратата и се облегна на нея.

Това е безразсъдство, помисли си — да се увлече, и то така бързо. Беше достатъчно честна пред себе си, достатъчно обективна като учен, за да изопачава резултатите с неточна информация, и признаваше, че това, което става с нея по отношение на Филип Куин, няма абсолютно нищо общо със Сет.

Трябва да се спре. Затвори очи и отново усети устните му върху своите. И се уплаши, че не може да бъде спряно.