Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Заливът Чесапийк (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inner Harbour, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 157 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
Abalone (2009)
Сканиране
?
Сканиране
savagejo (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Нежни урагани

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Лилия Атанасова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)
  3. — Корекция от Еми

Деветнадесета глава

Добре де, държа се малко сурово с нея, каза си Филип. Може би наистина смяташе, че е трябвало веднага да му каже за обаждането на Глория. Празник или не, можеше дискретно да го информира. Но не трябваше да й крещи така и после да си тръгне.

Все пак за свое оправдание можеше да изтъкне, че беше засегнат, ядосан и… неспокоен. Прекара нощта в тревога за нея и за себе си. Трябваше ли да се чувства щастлив от това, че бе успяла да проникне през защитата му? Нима би могъл да е доволен, че за няколко седмици бе успяла да пробие много добре изкования предпазен щит, зад който така добре се скриваше вече повече от трийсет години?

Не смяташе така.

Но беше готов да признае, че не се държа добре. Беше готов дори да предложи мир, като се появи със скъпо шампанско и букет рози.

Сам нагласи кошницата. Две бутилки „Дом Периньон“, добре изстудени, две кристални чаши — този път няма намерение да обижда превъзходното вино с хотелски чаши — черен хайвер, който точно за такъв случай беше скрил на сигурно място в празна кутия от най-обикновено обезмаслено кисело мляко, което беше сигурен, че никой от семейството му не би докоснал.

Препече филийки и грижливо подбра бледочервените рози и вазата.

Реши, че може и да не се зарадва на посещението му. Обаче с помощта на шампанското и розите ще я предразположи да се отпусне, ще й поговори и дори нещо повече — ще я накара тя да говори. Няма да си тръгне, докато не е опознал по-добре Сибил Грифин.

Почука на вратата й. Точно такъв ще е подходът му — непредвидено пиршество. Отправи бърза, чаровна усмивка към шпионката, когато чу стъпки.

И продължи да стои дори след като стъпките се отдалечиха.

Добре. Може би е решила да го поизмъчи.

— Хайде, Сибил. Знам, че си вътре. Искам да поговорим.

Добре. Изгледа намръщено вратата. Значи ще се наложи да действа по друг начин.

Остави кошницата до вратата, после се отправи към аварийните стълби и се спусна по тях. За това, което беше намислил, беше по-добре да не го виждат да напуска фоайето.

— Добре й се накара, а? — подхвърли Рей, докато тичаше по стълбите редом със сина си.

— Всемогъщи боже! — Филип се взря ядосано в лицето на баща си. — Защо следващия път просто не ме застреляш? Няма да е толкова смущаващо, колкото да умра от инфаркт на моята възраст.

— Сърцето ти е здраво. Значи не ти говори, а?

— Ще ми проговори — мрачно заяви той.

— Опитваш се да я подкупиш с шампанско?

— Действа.

— Цветята са добра идея. Обикновено успявах да мина с цветя пред майка ти. По-бързо ставаше, ако паднех на колене.

— Аз не падам на колене. — По това беше категоричен. — Тя също имаше вина.

— Те никога не са виновни — отвърна Рей и се усмихна. — Колкото по-скоро разбереш това, толкова по-бързо ще се озовеш отново в леглото й.

— Мили боже, татко! — Потърка лицето си с ръка. — Няма да говоря с теб за секс.

— Защо не? Няма да е за пръв път. — Въздъхна тежко, щом стигнаха до партера. — Мисля, че с майка ти сме ти говорили достатъчно за секса, и то открито. Дадохме ти и първите презервативи.

— Това си беше за тогава — измърмори Филип. — Сега вече съм наясно с този въпрос.

Рей се засмя.

— Обзалагам се, че е така. Обаче сексът не е основният мотив в случая. Макар той винаги да е мотив — допълни. — Ние сме мъже, не можем да го променим. Но дамата горе те тревожи, защото не става дума само за физическо привличане. Тук става дума за любов.

— Не съм влюбен. Просто съм… не съм безразличен.

— Любовта винаги е била трудна материя за теб. — Баща му пристъпи навън във ветровитата нощ и дръпна ципа на протритото си яке, което носеше над дънките. — Когато става дума за жени, имам предвид. Всеки път, когато нещата започваха да стават сериозни, ти бързо и безцеремонно се оттегляше. — Усмихна се широко към Филип. — Този път ми се струва, че си се втурнал с главата напред.

— Тя е леля на Сет. — Обзе го раздразнение, докато завиваше покрай сградата. — Ако ще бъде част от живота му, от нашия живот, трябва да я познавам добре.

— Сет наистина е част от това. Но тази сутрин я нагруби несправедливо, защото беше изплашен.

Младият мъж се закова на място и се обърна, за да се вгледа в лицето на Рей.

— Първо, не мога да повярвам, че стоя тук и споря с теб. Второ, идва ми наум, че докато беше жив, дяволски по-добре умееше да ме оставяш сам да се справям с живота си, отколкото сега.

Баща му само се усмихна.

— Е, сега имам по-широк поглед върху нещата. Искам да си щастлив, Фил. Няма да си отида, докато не се уверя, че хората, на които държа, са щастливи. Готов съм да си отида — добави тихо. — Да бъда с майка ти.

— Успя ли да… Как е тя?

— Чака ме. — Светлината премина по лицето му и заблестя в очите. — А тя никога не е обичала да чака.

— Толкова много ми липсва.

— Знам. На мен също. Щеше да се почувства поласкана, но и ядосана от факта, че всяка жена си сравнявал с нея.

Изумен, защото това бе самата истина и тайна, която добре скриваше, Филип зяпна насреща му.

— Не е така, не е точно така.

— Поне отчасти — кимна Рей. — Трябва да откриеш твоята жена, Фил. И да я направиш своя. На път си. Днес свърши добра работа със Сет. Тя също — допълни и погледна нагоре към прозореца на Сибил. — Двамата сте добър отбор дори когато теглите в различни посоки. Защото и двамата обичате повече, отколкото успявате да си дадете сметка.

— Знаеше ли, че ти е внук?

— Не. В началото не. — Сега той въздъхна. — Дори не подозирах за съществуването на Глория. Когато дойде при мене, започна да ми крещи, да ме ругае и да ме обвинява. Не можах да я успокоя, нито да разбера каквото и да е. А след това научих, че е ходила при декана да се оплаче, че съм я преследвал сексуално. Тя е доста объркана млада жена.

— Мръсница!

Рей само помръдна с рамене.

— Ако бях разбрал за нея по-рано… е, станалото — станало. Не можех да помогна на Глория, но можех да спася Сет. Разбрах го веднага щом го видях. Платих й и може би това беше грешка, но момчето имаше нужда от мен. Трябваха ми седмици, за да издиря Барбара. Исках от нея само да потвърди. Три пъти й писах. Дори й звънях в Париж, но тя не пожела да говори с мен. Още работех по въпроса, когато катастрофирах. Глупаво беше — призна, — позволих на Глория да ме разстрои. Бях ядосан на нея, на себе си, тревожех се за Сет и как тримата ще реагирате, когато ви обясня всичко. Карах твърде бързо, не внимавах. Това е.

— Щяхме да те подкрепим.

— Знам. Но бях забравил и това също беше глупаво. Стела я нямаше, вие тримата имахте свой живот, а аз бях потънал в черни мисли и забравих. Но сега се грижите за Сет и това е по-важно.

— Почти успяхме. След като и Сибил ни помага, постоянното настойничество ни е сигурно.

— Тя дава много повече от това и тепърва ще дава още. По-силна е, отколкото си мисли. Отколкото някой предполага. — Рей изведнъж смени тона, изцъка с език поклати глава. — Предполагам, че ще се качиш горе.

— Такъв е планът.

— Така и не се раздели докрай с това си… злощастно умение. Може пък този път да е за добро. В живота на това момиче има място за изненади. — Отново му намигна. — Внимавай!

— Няма ли да… да се качиш горе с мен?

— Не. — Рей го потупа по рамото и се засмя. — Има неща, които един баща е по-добре да не вижда.

— Добре. Но след като си тук, можеш да ме улесниш. Повдигни ме до първата тераса.

— Дадено. Не могат да ме арестуват, нали?

Подложи ръце и помогна на Филип да се повдигне, след това се дръпна назад, за да го изгледа как се катери. Гледаше и се усмихваше.

— Ще ми липсваш — продума тихо и се стопи в мрака.

 

 

Сибил се беше съсредоточила върху работата си. Не я вълнуваше дали е постъпила дребнаво и неразумно, като не отвори на Филип. Достатъчно беше преживяла за един уикенд. А и освен това той доста бързо се отказа.

Заслуша се как вятърът блъска по прозореца й, стисна зъби и се зае с работа.

„Оказва се, че значението на местните новини превишава това на външните. Макар телевизията, вестниците и другите средства за информация да са също толкова достъпни и в малките общини, както и в големите градски райони, постъпките и проблемите на съседите заемат водещо място, когато се отнася за малки селища.

Информацията се предава от ухо на ухо, като се променя и доукрасява. Клюката е приета форма на общуване. Информационната мрежа е възхитително бърза и ефикасна.

Незаинтересоваността — явление, при което се преструваме, че не чуваме частен разговор на обществено място, се наблюдава предимно в големите градове. Въпреки това на отделни места, като например хотелите в малките селища, незаинтересоваността също е модел на поведение. Бих заключила, че причината за това са постоянните пристигания и заминавания на външни лица. Затова пък на други места открито се намесват в…“

Пръстите й замръзнаха, тя зяпна, когато видя Филип да отваря вратата на терасата й и да влиза.

— Какво…

— Ключалките на тези врати са направо смешни — заяви той и отиде до входната врата, отвори я и взе кошницата и вазата с цветя, които беше оставил отвън. — Реших, че мога да рискувам. Тук не стават много кражби. Може би ще решиш да го включиш към записките си. — Постави вазата с рози на бюрото й.

— Катерил си се по сградата? — Изумено се взираше в него.

— И вятърът е отвратителен. — Отвори кошницата и извади първата бутилка. — Една чаша ще ми дойде добре. А на теб?

— Катерил си се?

— Това вече го уточнихме. — Отвори бутилката и се чу приглушен пукот.

— Не можеш… — замахна рязко с ръка — просто да нахлуваш тук и да отваряш шампанско.

— Току-що го направих. — Наля две чаши и установи, че никак не му действа зле на самочувствието да се взират така смаяно насреща му. — Съжалявам за тази сутрин, Сибил. — Приближи усмихнат до нея, за да й предложи чашата. — Чувствах се доста зле и си го изкарах на теб.

— Така че се извиняваш, като нахлуваш в стаята ми.

— Нищо не съм счупил. Освен това ти нямаше да отвориш вратата, а цветята искаха да влязат вътре. Аз също. Примирие? — изрече въпросително и зачака.

Беше се катерил. Още не можеше да го проумее. Никой досега не беше правил нещо толкова смело и глупаво за нея. Взираше се в него, в тези златисти, ангелски очи и изрече меко:

— Имам работа.

Филип се усмихна широко, защото забеляза отстъплението.

— Нося черен хайвер.

Сибил почука с пръсти по ръба на клавиатурата.

— Цветя, шампанско, хайвер. Винаги ли си толкова добре въоръжен, когато атакуваш.

— Само когато искам да се извиня и да се оставя на снизхождението на красива жена. Останало ли ти е още снизхождение, Сибил?

— Предполагам, че ще се намери. Не съм крила обаждането на Глория от теб, Филип.

— Знам. Повярвай ми, ако не го бях проумял сам, Кам щеше да ми го набие в главата тази сутрин.

— Кам? — Примигна изненадано. — Той не ме харесва.

— Грешиш. Безпокоеше се за теб. Ще мога ли да те убедя да се откъснеш за малко от работата си?

— Добре. — Тя изключи компютъра. — Радвам се, че не сме сърдити един на друг. Това само усложнява нещата. Видях се със Сет днес следобед.

— И аз така разбрах.

Сибил прие чашата и отпи.

— Почистихте ли къщата?

Филип й отправи измъчен и умоляващ поглед.

— Не искам да говоря за това. Сигурно ще имам кошмари. — Улови я за ръката и я привлече към дивана. — Хайде да говорим за нещо не толкова страшно. Сет ми показа скицата с въглен на лодката му, за която си помогнала.

— Действително е добър и схватлив. Слуша внимателно. Има точно око.

— Видях и твоята рисунка на къщата. — Филип се наведе за бутилката и допълни чашата й. — Ти също си много добра. Изненадан съм, че не се занимаваш с рисуване професионално.

— Като дете вземах уроци: рисуване, музика, танци. В колежа посещавах няколко курса. — Изпита огромно облекчение, че вече не са скарани, и се облегна назад. — Нищо сериозно. Винаги съм знаела, че ще се занимавам с психология.

— Винаги?

— Изкуството не е за хора като мен.

— Защо?

Въпросът я обърка, накара я да застане нащрек.

— Не е практично. Черен хайвер ли каза, че носиш?

Ето, помисли си той, първата крачка назад. Просто трябва да действа внимателно.

— Мхм. — Извади кутията и филийките и отново напълни чашата й. — На какъв инструмент свиреше?

— На пиано.

— Така ли? Аз също. — Усмихна й се. — Ще трябва да направим дует. Родителите ми обичаха музиката. Всеки от нас свири на нещо.

— Важно е едно дете да се научи да цени музиката.

— Разбира се, забавно е. — Намаза една филийка и й я подаде. — Понякога в събота вечер петимата свирехме заедно.

— Всички сте свирили заедно? Сигурно е било много приятно. Винаги съм мразила да свиря пред други хора. Толкова е лесно да сбъркаш.

— И какво от това? Никой няма да ти отреже пръстите, ако изсвириш фалшива нота.

— Майка ми щеше да е огорчена, а това е по-лошо от… — Усети се, вгледа се намръщено във виното и понечи да го остави.

Филип й наля още.

— Майка ми много обичаше да свири на пиано. Затова го избрах. Исках да имаме нещо общо само двамата. Обичах я много. Всички я обичахме, но за мен тя беше олицетворение на силата, честността и добротата в жените. Исках да се гордее с мен. И когато извършех нещо, за да го заслужа, бях много щастлив.

— Някои хора цял живот се стремят към одобрението на родителите си и никога не успяват да ги накарат да се гордеят с тях. — В гласа й се долавяха горчивина и студенина. Когато се усети, се опита да се пошегува: — Прекалявам с виното, ще взема да се напия.

Филип напълни чашата й отново.

— Шампанското е превъзходно.

— Прекаляването с алкохол — дори и с превъзходен алкохол — си е злоупотреба.

— Злоупотреба е редовното прекаляване — поправи я той. — Напивала ли си се някога, Сибил?

— Разбира се, че не.

— Време ти е. Кога за пръв път опита шампанско?

— Не помня. Когато бяхме деца, често ни сервираха вино, разредено с вода. Беше важно да се научим да ценим истинските вина — с какво и как се сервират, кои чаши са за червено и за бяло вино. На дванадесет години вече можех да организирам официална вечеря за двайсет човека.

— Наистина ли?

Тя се засмя.

— Това е важно умение. Можеш ли да си представиш ужаса, ако объркаш местата? Или сервираш нискокачествено вино с основното ястие? Провалена вечер, съсипана репутация. Хората са подготвени да скучаят на такива вечери, но не и за евтино мерло.

— На много официални вечери ли си присъствала?

— Да. Когато бях на шестнайсет, майка ми даде голяма официална вечеря в чест на френския посланик и съпругата му. Това беше първото ми появяване в обществото. Бях ужасена.

— Липсвал ти е опит?

— О, имах предостатъчно опит, часове инструкции по протокола. Просто бях болезнено стеснителна.

— Така ли? — прошепна той и отметна косата й зад ухото. „Едно на нула за Майка Крофорд“ — каза си наум.

— Толкова е глупаво. Но всеки път, когато трябваше да се срещам с хора, стомахът ми се свиваше на топка, а сърцето ми биеше до пръсване. Постоянно се страхувах, че ще разлея нещо, ще кажа нещо неуместно или изобщо няма да се сетя какво да кажа.

— Сподели ли с родителите си?

— Какво да споделя?

— Че те е страх?

— О! — Махна с ръка, сякаш това беше най-абсурдният въпрос, после взе бутилката, за да си налее още. — Какъв щеше да е смисълът? Трябваше да правя това, което се очаква от мен.

— Защо? Какво щеше да стане, ако не го направиш? Щяха да те набият, да те заключат в килера?

— Разбира се, че не. Не са чудовища. Щяха да са разочаровани, нямаше да им хареса. Беше ужасно, когато ме погледнеха строго, със стиснати устни — все едно, че нещо не си наред. По-лесно е да го изпълниш, а и след време се научаваш как да се справяш с всичко това.

— По-добре е да наблюдаваш, отколкото да участваш — тихо подхвърли той.

— Но успях да се справя много добре. Може би не изпълних докрай задълженията си, като не сключих стабилен брак и не посветих целия си живот на тези ужасяващи официални вечери и на отглеждането на две послушни и добре възпитани деца… — Говореше все по-оживено. — Но се възползвах добре от образованието си, успях в професията, която със сигурност ме удовлетворява повече от другото. Свърши ми виното.

— Дай да намалим малко темпото…

— Защо? — Сибил се засмя и сама извади втората бутилка. — Нали сме си свои хора. Започвам да се напивам и мисля, че това ми харесва.

Какво толкова, каза си Филип и взе бутилката, за да я отвори. Нали искаше да проникне под тази нейна лъскава и благоприлична външност. Сега няма смисъл да се отказва.

— Но си била омъжена — припомни й.

— Казах ти, че то не се брои. Не беше стабилен брак. Беше импулсивен акт, малък и неуспешен опит за бунт. От мен не става бунтар. Ммм! — отпи от шампанското. — От мен се очакваше да се омъжа за един от синовете на съдружника на баща ми от Англия.

— За кого по-точно?

— О, който и да е. И двамата бяха приемливи. Далечни роднини на кралицата. Майка ми беше твърдо решена да осигури на дъщеря си съпруг с кралска кръв. Разбира се, аз бях едва на четиринайсет, така че разполагаше с достатъчно време да изработи плана, да избере подходящия момент. Убедена съм, че беше решила, че ще мога да се сгодя официално за единия или за другия, когато навърша осемнайсет. Брак на двадесет, дете на двадесет и две. Всичко беше обмислила.

— Но ти не й съдейства.

— Не получих такава възможност. Иначе е много вероятно да й бях съдействала. Не можех да й се противопоставям. — За момент се замисли. — Но Глория прелъсти и двамата — едновременно — в предния салон, докато родителите ми бяха на опера. Няма значение… — Замахна с ръка и отпи. — Прибраха се вкъщи и ги завариха в това положение. Имаше страхотна сцена. Промъкнах се на долния етаж и ги видях. Бяха голи — нямам предвид родителите ми.

— Естествено.

— И бяха взели нещичко. Имаше много крясъци, заплахи, молби — последните от страна на оксфордските близнаци. Споменах ли вече, че бяха близнаци?

— Не, не си.

— Напълно еднакви. Руси, бледи, с хлътнали бузи. Глория пет пари не даваше за тях, разбира се. Направи го, защото знаеше, че ще ги хванат — защото майка ми ги беше избрала за мен. Мразеше ме. Глория, не майка ми. — Сви вежда. — Майка ми не ме мразеше.

— И какво стана?

— Близнаците ги изпратиха у дома опозорени, а Глория я наказаха. Което неизбежно доведе до това, че в отговор тя обвини приятеля на баща ми, че се опитал да я прелъсти, което пък доведе до нова грозна сцена и в крайна сметка до нейното бягство. Без нея със сигурност стана по-спокойно, но пък родителите ми съсредоточиха усилията си върху моето възпитание. Чудех се защо ме възприемаха повече като някакво свое творение, отколкото като дете. Защо не можеха да ме обичат. Но пък… — Отново се облегна назад. — Не събуждам много нежни чувства. Никой никога не ме е обичал.

Стана му мъчно за нея, за жената и за детето, и остави чашата си, за да обхване в ръце лицето й.

— Лъжеш се.

— Не, не се лъжа. — От усмивката й личеше, че е замаяна от виното. — Аз съм професионалист. Разбирам от тези неща. Родителите ми и Глория никога не са ме обичали. Съпругът, който не се брои, също не ме обичаше. Нямаше дори някоя от онези мили прислужници с добро сърце, за които четеш в книгите, която да ме притиска към меката си, щедра гръд и да ме обича. Никой никога не си направи труда поне да се престори и да изрече думата. Ти, от друга страна, много лесно събуждаш нежни чувства. — Плъзна свободната си ръка по гърдите му. — Никога не съм правила секс пияна. Какво ли е според теб?

— Сибил! — Улови ръката й. — Не са те оценявали. Но ти не трябва да си причиняваш същото.

— Филип! — Наведе се напред и успя да захапе долната му устна. — Животът ми винаги е бил напълно предсказуема досада. До появата ти. Първия път, когато ме целуна, мозъкът ми просто блокира. Никой не ме е карал да се чувствам така преди. А когато ме докосваш… — Бавно притегли сключените им ръце върху гърдите си. — Кожата ми пламва, сърцето ми започва да бие по-силно, а аз се чувствам освободена. Изкатерил си се и си влязъл през балкона. — Устните й обхождаха лицето му. — Донесе ми рози. Желаеше ме, нали?

— Да, желаех те, но не само…

— Вземи ме. — Отметна глава назад, за да може да погледне в прекрасните й очи. — Никога преди не съм го казвала на мъж. Не съм си го и представяла. Вземи ме, Филип! — В думите й имаше молба и обещание. — Просто ме вземи.

Празната чаша се изплъзна от ръката й, докато обвиваше ръце около него. Неспособен да устои, той я положи на дивана.

 

 

Заслужи си тъпата болка зад очите и другата, по-острата, която пулсираше в слепоочията й, реши Сибил, докато се опитваше да удави и двете под горещата струя на душа.

Никога повече, Бог й е свидетел, няма да прекалява с какъвто и да е алкохол.

Само й се искаше да беше получила и амнезия заедно с махмурлука. Но много добре си спомняше колко беше словоохотлива. Срамуваше се от всичко, което наприказва на Филип. Унизителни, лични неща, неща, които рядко признаваше дори пред себе си.

А сега трябва да се изправи пред него и пред факта, че само за един кратък уикенд плака в ръцете му, а после му отдаде тялото си и най-грижливо пазените си тайни.

Трябва също и да се изправи пред факта, че е безнадеждно и опасно влюбена в него.

Което е абсолютно безразсъдно, разбира се. Самият факт, че вярва, че е способна да изпитва толкова силни чувства към някого, когото почти не познава, ги прави безнадеждни. И опасни.

Очевидно не разсъждаваше трезво. Тази… грамада от чувства, която така бързо се натрупа в нея, направи невъзможно запазването на обективна дистанция и подлагането им на анализ.

Веднъж Сет да бъде устроен, веднъж да бъдат уредени всички подробности, и ще побърза да се върне в Ню Йорк.

Няма съмнение, че ще си възвърне здравия разум, веднъж върне ли се към предишния си начин на живот и поеме по утъпкания коловоз. Колкото и ужасно скучно да изглежда това сега.

Без да бърза, разреса мокрите си коси, старателно се намаза с крем, оправи реверите на халата. Това, че не успява да приложи пълноценно техниките си за дишане, за да се успокои, никак не е чудно при този махмурлук.

Но излезе от банята с овладян израз на лицето и така пристъпи в салона, където той тъкмо наливаше кафе.

— Реших, че ще ти дойде добре.

— Да, благодаря. — Внимателно избягваше да поглежда към празните бутилки от шампанско и разхвърляните дрехи, които не можа да вдигне снощи, защото беше прекалено пияна.

— Взе ли аспирин?

— Да, ще се оправя — изрече го сковано, пое чашата с кафе и седна с огромната предпазливост на инвалид. Знаеше, че е бледа и с хлътнали очи. Огледалото в банята й показа как изглежда.

Огледа Филип и отбеляза, че не е блед, нито пък с хлътнали очи.

Някоя по-дребнава жена би го намразила заради това.

Докато отпиваше от кафето и продължаваше да го разглежда, мислите й започнаха да се проясняват. Колко ли пъти, питаше се, той бе доливал чашата й снощи? Колко ли пъти беше доливал своята? Струваше й се, че има голямо несъответствие между двете.

Озлоблението започна да се надига в нея, докато го наблюдаваше как щедро намазва мармалад върху препечената филийка. Самата мисъл за храна караше стомаха й да се присвива.

— Гладен ли си? — попита го мило.

— Умирам от глад. — Филип вдигна капака на една чиния с бъркани яйца. — Трябва да опиташ да хапнеш малко.

По-скоро би умряла.

— Добре ли спа?

— А-ха.

— Тази сутрин не сме ли остроумни и хапливи?

Погледна я предпазливо. Не искаше да бърза, а да й даде малко време да се съвземе, преди да обсъждат каквото и да е. Но явно тя се съвземаше бързо.

— Пи малко повечко от мен — започна внимателно.

— Ти ме напи. Нарочно го направи. Използва чара си, за да се вмъкнеш тук, и започна да ме наливаш с шампанско.

— Не можеш да кажеш, че съм ти стиснал носа и съм ти го излял в гърлото.

— Използва извинението като претекст. — Ръцете й започнаха да треперят и тя рязко остави чашата на масата. — Сигурно си знаел, че съм ти сърдита, и затова просто използва „Дом Периньон“, за да се вмъкнеш в леглото ми.

— Сексът беше твоя идея — напомни й обиден. — Аз исках да поговорим. Истината е, че след като си пийна, разбрах за теб повече, отколкото изобщо щях да разбера по друг начин. Така че те накарах да се отпуснеш. — И проклет да е, ако изпитва угризения за това. — И ти ме допусна до себе си.

— Значи си ме накарал да се отпусна — шепнешком изрече и бавно се изправи.

— Исках да разбера коя си. Имам право да знам.

— Ти… ти си го планирал предварително. Решил си да дойдеш, да ме омаеш и да ме накараш да пийна малко повечко, за да можеш да си навираш носа в личния ми живот.

— Не си ми безразлична. — Тръгна към нея, но тя отблъсна ръката му.

— Недей. Не съм толкова глупава, че да се хвана пак.

— Наистина не си ми безразлична. И сега знам повече и те разбирам по-добре. Какво лошо има в това, Сибил?

— Изигра ме.

— Може и така да е. — Хвана ръцете й и ги задържа здраво, когато тя се опита да се издърпа. — Ти си имала детство, аз не. Имала си удобства, прислужници, възпитание. Аз не. Развали ли си мнението за мен само защото до дванайсетата си година съм се подвизавал по улиците?

— Не. Но това няма нищо общо.

— Мен също никой не ме обичаше — продължи той. — Не и преди да стана на дванайсет. Така че знам какво е. Нима очакваш да си променя мнението за теб заради това, че си оцеляла сред студенината?

— Няма да обсъждам това.

— Това вече няма да мине. Имам чувства към теб, Сибил. — Впи устни в нейните и после добави: — Може би и аз още не знам какво да правя с тях. Но ги има. Ти видя белезите ми. Те просто са там. Сега и аз видях твоите.

Отново я караше да се чувства слаба. Може да постави глава на рамото му, да усети как ръцете му я прегръщат. Трябва само да му каже. А не може.

— Няма нужда да ме съжаляваш.

— О, скъпа! — Този път съвсем нежно докосна устни до нейните. — Напротив, има. И се възхищавам от това, което си станала въпреки отношението на родителите ти.

— Пих прекалено много — бързо отвърна тя. — Описах ги като че ли са съвсем студени и безчувствени.

— Някой от тях казвал ли ти е, че те обича?

Сибил отвори уста, после въздъхна.

— Просто в нашето семейство тези неща не се показваха. Не всички семейства са като твоето. Не всички семейства изразяват чувствата, вълненията и… — Млъкна, защото усети отбранителния си тон. „За какво — каза си уморено. — За кого?“ — Не, никога не са ми го казвали. Нито на Глория, доколкото знам. И всеки приличен терапевт би заключил, че и двете им деца са реагирали на ограничаващата, прекалено строга и взискателна атмосфера, избирайки различни крайности. Глория избра непокорството, за да й обръщат внимание. Аз се съобразявах, за да получа одобрение. Тя смяташе, че сексът е равносилен на обич и власт, и си измисляше, че е желана и насилвана от мъже с влияние, включително законния и биологичния й баща. Аз избягвах сексуална близост, защото се боях от провал, и избрах наука, която ми дава възможност да наблюдавам поведението на хората, без да се ангажирам емоционално. Това достатъчно ясно ли е?

— Ключовата дума според мен е „избирам“. Тя е избрала да наранява, ти си избрала да не позволяваш да бъдеш наранявана.

— Съвсем точно.

— Но не си успяла да се придържаш към това. Рискувала си да бъдеш наранена със Сет. А сега рискуваш същото и с мен. — Леко докосна бузата й. — Аз не искам да те нараня, Сибил.

Най-вероятно вече е твърде късно да го предотврати, помисли си тя, но отстъпи и положи глава на рамото му.

— Нека просто видим какво ще стане по-нататък — изрече.