Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Заливът Чесапийк (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inner Harbour, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 157 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
Abalone (2009)
Сканиране
?
Сканиране
savagejo (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Нежни урагани

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Лилия Атанасова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)
  3. — Корекция от Еми

Пета глава

Тъй като Сибил винаги беше точна, а почти всички останали на света никога не бяха, остана изненадана, че завари Филип на запазената от него маса.

Изправи се, усмихна й се и й поднесе една жълта роза — това я очарова и я направи подозрителна.

— Благодаря.

— Удоволствието е мое. Съвсем искрено. Изглеждаш прекрасно.

Беше положила известни усилия, но повече заради себе си, отколкото заради него. Обаждането на майка и я разстрои и я накара да се чувства виновна. Опита се да преодолее лошото си настроение, като положи значителни грижи за вида си.

Семплата черна рокля с квадратно деколте и дълги, тесни ръкави беше една от любимите й. Единичният наниз перли беше наследство от баба й по бащина линия. Беше прибрала косата си на кок и бе добавила сапфирени обици, купени в Лондон преди много години.

Знаеше добре, че това е своеобразна броня, в която представителките на пола се вмъкват за повече увереност и сила. Желаеше и двете.

— Още веднъж благодаря. — Настани се на мястото срещу него и помириса розата. — Същото важи и за теб.

— Знам какви вина сервират тук — рече той. — Ще ми се довериш ли?

— За виното? Защо не?

— Добре. — Вдигна поглед към сервитьора. — Ще вземем бутилка от номер 103.

Сибил постави розата до подвързаното в кожа меню.

— Което ще рече?

— Много хубаво „Пуйи Фюис“. Спомням си, че обичаш бяло вино. Мисля, че това ще ти се стори доста по-качествено от онова, което пи в кръчмата.

— Марката е без значение.

Филип наклони глава и улови ръката й.

— Нещо не е наред.

— Не. — Съзнателно изви устни. — Какво би могло да не е наред? Всичко е точно според предварителната реклама. — Извърна глава, за да погледне през прозореца, където се простираше заливът, тъмносин и възхитително развълнуван под порозовялото след залеза небе. — Прекрасен изглед, приятно местенце. — Отново го погледна. — Интересен събеседник за вечерта.

Не, помисли си той, вглеждайки се в очите й. Нещо просто не беше наред. Воден от инстинкта си, Филип се приведе, хвана брадичката й и леко докосна с устни нейните. Тя не се отдръпна. Целувката беше непринудена, уверена, изкусна. И много утешителна. След като той се отдръпна назад, младата жена изви вежди.

— А това беше за…

— Защото ми се стори, че имаш нужда.

Тя стисна ръцете си в скута.

— Още веднъж ти благодаря.

— На вашите услуги. Всъщност… — Пръстите му съвсем леко засилиха натиска си върху лицето й, а този път целувката се задълбочи малко повече и продължи малко по-дълго.

Устните й несъзнателно се разтвориха под неговите. Дъхът й секна, а пулсът й заби неравномерно, докато зъбите лекичко дращеха, а езикът му предизвикваше нейния в бавен, възбуждащ танц.

Когато той се отдръпна, тя едва успя да изрече:

— А това беше за?

— Предполагам, че аз имах нужда.

Устните му лекичко се отъркаха в нейните, преди Сибил да си възвърне присъствието на духа, за да постави ръка на гърдите му. Ръка, установи тя, която искаше да сграбчи в юмрук меката материя на ризата му и да го задържи, вместо да го отблъсне.

Но го отблъсна. Трябва да се справи с него, напомни си тя. Да запази контрол над положението.

— Мисля, че като предястие това беше много възбуждащо за апетита. Но трябва да поръчаме.

— Кажи ми какво не е наред. — Иска да знае, осъзна той. Иска да помогне, иска да изтрие тези сенки от невероятно ясните й очи и да ги накара да се усмихнат.

Не очакваше толкова бързо да се увлече по нея.

— Няма нищо.

— Разбира се, че има. И нищо не действа по-терапевтично от изповедта пред близък непознат.

— Прав си. — Отвори менюто. — Но повечето близки непознати не се интересуват особено от нечии дребни проблеми.

— Аз се интересувам от теб.

Усмихна се и премести поглед към лицето му.

— Харесвам ти. Това невинаги е едно и също.

— Мисля, че за мен важат и двете.

Взе ръката й, задържа я, докато им поднасяха виното, докато обръщаха етикета, за да получат одобрението му. Изчака, без да откъсва очи от нея, докато наливаха в чашата му малко вино. Вдигна я и отпи, все така загледан в нея.

— Отлично е. Ще ти хареса — прошепна й, докато пълнеха чашите им.

— Прав си — отвърна му, след като отпи. — Много ми харесва.

— Да ви предложа специалитетите ни тази вечер — обади се обслужващият ги сервитьор и докато ги изреждаше, те продължиха да седят със сключени ръце, с впити погледи.

Сибил реши, че е чула приблизително по една от всеки три думи. Филип имаше най-невероятните очи. Като старо злато, като нещо, което е виждала в някоя картина в Рим.

— Ще взема смесена салата с винегрет и специалната ви риба за днес, на скара.

Продължаваше да я гледа, а устните му леко се извиха, докато притегляше ръката й през масата, за да целуне дланта й.

— Същото. И не бързайте. Много ми харесва — изрече вече само на Сибил, докато сервитьорът се отдалечаваше. — И ми е много интересно. Говори ми.

— Добре. — След като рано или късно ще се изправят един срещу друг, може и да се окаже полезно да се опознаят. — Аз съм добрата дъщеря. — Лекичко се усмихна. — Послушна, възпитана, с добро образование, с професионални успехи.

— Но това е голямо бреме.

— Да, би могло да бъде. Разбира се, много добре знам, че на този етап от живота вече не бива да се оставям да бъда ръководена от очакванията на родителите ми.

— Но — вметна Филип и леко стисна пръстите й — продължаваш да го правиш. Всички го правим.

— Ти?

Помисли си как седеше край водата и разговаряше с мъртвия си баща.

— Разбира се. В моя случай обаче тези родители не са ми дали живот. Те ми дадоха живота — този живот. В твоя — продължи замислено, — след като ти си добрата дъщеря, има ли и лоша?

— Сестра ми винаги е била трудна. Със сигурност беше разочарование за родителите ми. И колкото повече се разочароваха от нея, толкова повече очакваха от мен.

— Трябвало е да си съвършена.

— Точно така, а аз не мога. — Искаше да бъде, опита се, но не можа. Което, естествено, бе равностойно на провал. Как би могло да бъде другояче?

— Съвършенството е досадно — заяви Филип. — И стряскащо. Защо да се опитваме да бъдем и двете? И какво стана? — допълни, след като тя само се намръщи.

— Всъщност нищо особено. Точно в момента майка ми ми е сърдита. Ако отстъпя и направя така, както иска… е, не мога. Просто не мога.

— И затова се чувстваш виновна, тъжна и разкаяна.

— И уплашена, че нищо вече няма да е същото между нас.

— Толкова зле?

— Би могло да стане — тихо продума Сибил. — Благодарна съм им за всичко, което ми дадоха, за възпитанието, образованието. Доста пътувахме, така че видях голяма част от света и от различните култури още като дете. Това се оказа неоценимо в работата ми.

Възможности, помисли си Филип. Възпитание, образование и пътешествия. Никъде не включи любов, нежност, радост. Чудеше са дали си дава сметка, че описанието й приляга повече за някое училище, отколкото за семейство.

— Къде си израснала?

— Хм. И тук, и там. Ню Йорк, Бостън, Чикаго, Париж, Милано, Лондон. Баща ми изнасяше лекции и даваше консултации. Той е психиатър. Сега живеят в Париж — любимия град на майка ми.

— Угризения от далечно разстояние.

Това я накара да се разсмее.

— Да. — Облегна се назад, докато им сервираха салатите. Странно наистина, но се почувства малко по-добре. Струваше й се, че измамата й няма да е толкова голяма, след като му разказа нещо за себе си. — А ти си израснал тук.

— Дойдох на тринайсет години, когато семейство Куин ми станаха родители.

— Станаха?

— Това е част от дългата история. — Вдигна чашата си с вино. Обикновено, ако споменаваше за тази част от живота си пред жена, разказваше внимателно редактирана версия. Не точно лъжа, но и далече от подробно представяне на живота си преди семейство Куин.

Странно наистина, но се изкуши да разкаже на Сибил цялата — неприятна и неразкрасена — истина. Поколеба се за момент, след това се спря на нещо средно между двете.

— Израснах в Балтимор, в лоша среда. Забърках се в неприятности, доста сериозни неприятности. На тринайсетгодишна възраст бях тръгнал и към пропастта. Семейство Куин ми дадоха шанс да променя всичко това. Взеха ме, доведоха ме в Сейнт Кристофър. И станаха моето семейство.

— Осиновили са те. — Разполагаше с тази информация от разследването си на всичко, което успя да намери за Реймънд Куин. Но там не откри обяснението.

— Да-а. Вече си имаха Кам и Етан, но намериха място за още един. Отначало никак не им беше лесно с мен, но не се отказаха. Не знам някой от тях някога да се е предал пред какъвто и да е проблем.

Представи си баща си — слаб и умиращ в болничното легло. Дори тогава грижата на Рей беше за синовете му, за Сет. За семейството.

Сибил изрече:

— Когато ви видях за пръв път тримата… разбрах, че сте братя. Всъщност няма физическа прилика, но то е нещо, което се усеща. Бих казала, че сте пример за това как средата преодолява наследствеността.

— По-скоро пример за това, какво могат да направят двама благородни и упорити хора за три изоставени момчета.

Младата жена отпи от виното, за да събере смелост, преди да попита:

— А Сет?

— Изоставено момче номер четири. Опитваме се да направим за него онова, което биха направили родителите ни, което баща ни ни помоли да направим. Майка ми умря преди няколко години. Четиримата останахме… малко объркани. Беше невероятна жена. Едва ли успявахме да я оценим достатъчно, докато беше с нас.

— Мисля, че да. — И трогната от думите му, тя му се усмихна. — Сигурна съм, че се е чувствала много обичана.

— Надявам се. След като я загубихме, Кам замина за Европа. Състезаваше се — лодки, коли, всичко. Доста добре се справяше. Етан остана. Купи си къща. Много е привързан към залива. Аз се върнах в Балтимор. Бившето градско чедо — допълни с усмивка.

— Тихото пристанище.

— Точно така. Понякога идвах да прекарам отпуската си или някой уикенд тук, но не е същото.

— А би ли искал да бъде? — Тя помнеше вълнението си, когато замина в колежа. Да бъде самостоятелна, да не претеглят и да съдят всяка нейна дума и движение. Свобода.

— Не, но имаше, и все още има моменти, когато ми липсва онова, което беше. Никога ли не си спомняш за някое прекрасно лято? Когато си на шестнайсет, шофьорската ти книжка е чисто новичка и целият свят е твой.

Сибил се засмя, но поклати глава. На шестнайсет години нямаше шофьорска книжка. Същата година живееха в Лондон, доколкото си спомняше. Имаше униформен шофьор, който да я води там, където й бе позволено да отиде — освен ако не успееше да се измъкне и да се повози на метрото. Това бе малкият й бунт.

— Шестнайсетгодишните момчета — заговори, докато вдигаха салатите и им сервираха ордьовъра — изпитват по-силна емоционална обвързаност към колите си, отколкото шестнайсетгодишните момичета.

— На тази възраст за момчето е по-лесно да си намери момиче, ако разполага с превозно средство.

— Съмнявам се, че с или без кола си имал някакви проблеми в това отношение.

— Трудно е да се натискаш на задната седалка, ако нямаш такава.

— Разбира се. Значи сега си се върнал отново, братята ти също.

— Да. Баща ми взе Сет при малко странни и не напълно изяснени обстоятелства. Неговата майка… ами и без това ще чуеш клюките, ако останеш известно време тук.

— О? — Сибил набоде от рибата си, като се надяваше, че ще успее да я преглътне.

— Баща ми преподаваше английска литература в местния колеж. Преди по-малко от година някаква жена го посетила. Срещата им била насаме, така че не знаем подробности, но явно не е била особено приятна. След това отишла при декана и обвинила баща ми в сексуална злоупотреба.

Вилицата на Сибил изтрака върху чинията. Вдигна я възможно най-непринудено.

— Трябва да е било много тежко за него, за всички ви.

— Тежко не е най-точната дума. Твърдяла, че била студентка тук преди години и по онова време той поискал сексуална услуга срещу оценки, преследвал я, имал връзка с нея.

Сибил здраво стисна вилицата, докато пръстите я заболяха.

— Имала е връзка с баща ти?

— Не — твърди, че е имала. По онова време майка ми трябва да е била жива — изрече почти на себе си. — Във всеки случай никъде не е регистрирано, че тази жена е посещавала университета. Баща ми преподава там повече от двайсет и пет години и никой не го беше обвинявал в непочтеност. Тя се е опитала да съсипе репутацията му и успя да остави петно.

Разбира се, че няма нищо вярно в това, унило си помисли Сибил. Обичайният номер на Глория. Да обвини, да навреди, да избяга. Но все пак ще трябва да продължи да играе ролята си.

— Защо? Защо ще го прави?

— За пари.

— Не разбирам.

— Баща ми й е дал пари, много пари. За Сет. Тя е майката на Сет.

— Искаш да кажеш, че е… продала сина си срещу пари? — Дори и Глория не би могла да направи нещо толкова ужасно, каза си. Разбира се, дори и Глория! — Трудно е за вярване.

— Не всички майки притежават майчински чувства. — Сви рамене. — Написал чек за няколко хиляди на името на Глория Делаутер — така се казва тя — и заминал за два-три дни. Върнал се със Сет.

Тя взе чашата с вода и отпи. „Дойде и взе Сет — беше изридала пред нея Глория. — Взеха ми Сет. Трябва да ми помогнеш.“

— След около два месеца — продължи Филип — изтеглил почти всичките си спестявания в разплащателни чекове. Връщал се от Балтимор, когато катастрофирал. Почина.

— Толкова съжалявам — изрече думите почти безгласно, осъзнавайки безсилието им.

— Държеше се, докато Кам пристигна от Европа. Помоли ни да задържим Сет, да се погрижим за него. Правим всичко възможно, за да спазим обещанието си. Не мога да кажа, че отначало не ни беше трудно — допълни, вече леко усмихнат. — Но пък изобщо не ни беше скучно. Завръщането отново тук, започването на бизнеса с лодките, не е чак толкова лошо. От цялата работа Кам се ожени — добави с усмивка. — Анна е социален работник, отговаря по случая на Сет.

— Наистина? Значи отскоро се познават.

— Предполагам, че когато те прихване, просто те прихваща. Времето няма значение.

Винаги беше смятала, че има. За да бъде успешен, бракът изисква предварително планиране, внимание и опознаване на партньора, убеденост в съвместимостта, преценка на личните стремежи.

Но пък тази част от живота на братята Куин не е нейна грижа.

— Ама че история! — С болка в сърцето се запита дали това е истината. Трябваше ли да вярва, че сестра й е продала своя син?

Накрая реши, че истината сигурно е някъде по средата. Обикновено е така.

Филип не знаеше, че в момента е сигурна в това. Той няма и представа какво е била Глория за Реймънд Куин. Когато към цялата бъркотия се прибави и този факт, как ще се промени всичко останало?

— На този етап нещата се подреждат добре. Детето е щастливо. Скоро ще получим постоянно настойничество. А и да бъдеш по-големият брат има своите предимства. Има кого да командваш.

Трябва да помисли. Трябва да отхвърли чувствата и да помисли. Но първо трябва да изкара вечерта докрай.

— Той какво смята по въпроса.

— Чувства се прекрасно. Може да се оплаква на Кам или на Етан от мен, на мен от тях двамата. Знае как да го прави. Сет е много умен. Когато баща ми го е записвал в училището, са му направили тестове. Практически е извън скалата. Знаеш ли с какъв успех завърши миналата година? С пълно отличие.

— Наистина? — Усети, че се усмихва. — Сигурно се гордееш с него.

— Разбира се. И със себе си. Тъй като аз се потях над домашните му. Доскоро бях забравил до каква степен мразя уравненията. А сега, след като ти разказах дългата си история, защо не ми кажеш какво мислиш за Сейнт Кристофър?

— Още се ориентирам в обстановката.

— Означава ли това, че ще останеш за известно време?

— Да, за известно.

— Не можеш да опознаеш истински един крайбрежен град, ако не излезеш в морето. Защо не дойдеш да поплаваме утре?

— Не трябва ли да се връщаш в Балтимор?

— В понеделник.

Поколеба се, после си напомни, че именно за това беше дошла тук. Ако иска да открие истината, не може да се отказва сега.

— Ще ми бъде приятно. Но не мога да гарантирам какъв моряк ще излезе от мен.

— Ще разберем. Ще мина да те взема към десет, десет и половина?

— Става. Предполагам, че всички плавате в морето.

— Включително и кучетата. — Разсмя се при изписалото се на лицето й изражение. — Няма да ги взимаме с нас.

— Не се страхувам, просто не съм свикнала с тях.

— Значи никога не си имала куче?

— Не.

— Котка?

— Не.

— Златна рибка?

Разсмя се и поклати глава.

— Не. Често се местехме от едно място на друго. Имах една съученичка в Бостън, на която кучето веднъж си роди кученца. Бяха много сладички. — Странно, че си го спомни сега. Тогава отчаяно й се искаше да вземе едно от тези кученца.

Беше невъзможно, разбира се: антични мебели, важни гости, социални ангажименти. „И дума да не става“ — отсече майка й и с това се приключи.

— Сега пък аз доста често се местя. Не е практично.

— Къде ти харесва най-много? — попита той.

— Нагаждам се. Където се установя, обикновено ме устройва, докато не се окажа на друго място.

— И в момента това е Сейнт Кристофър.

— Очевидно. Интересно е. — Отправи поглед през прозореца: изгряващата луна се отразяваше във водата. — Мястото е спокойно, но не е заспало. Настроението се променя, както се променя водата. Само след още някой ден ще бъда в състояние да различавам местните жители от туристите. И рибарите от всички останали.

— Как?

— Какво как? — Погледна го разсеяно.

— Как можеш да различиш едните от другите?

— Само по някои най-общи наблюдения. Мога да наблюдавам пристанището от прозореца на стаята си. Туристите са по двойки, най-често са целите семейства, рядко някой е сам. Разхождат се или пазаруват. Наемат лодки. Общуват помежду си или в своята група. Повечето носят фотоапарати, карти или може би бинокли. Местните жители имат някаква цел: работа, поръчка. Понякога се спират да поздравят някой съсед. Можеш да ги видиш как отново поемат по пътя си, щом приключат разговора.

— Защо гледаш през прозореца?

— Не разбирам въпроса.

— Защо не слезеш долу на пристанището.

— Ходих. Но обикновено наблюдателят получава по-ясна представа, когато участва.

— Смятах, че получаваш по-разнообразна и по-лична представа, ако си там. — Вдигна поглед, когато сервитьорът пристигна да долее вино в чашите им и да им предложи десерт.

— Само кафе — реши Сибил. — Без кофеин.

— Същото. — Филип се приведе напред. — В онзи раздел в книгата ти за изолацията като начин за оцеляване — примерът, който използваш с легналия на тротоара човек. Как хората извръщат поглед и го заобикалят. Как някои може и да се поколебаят, преди да отминат.

— Необвързване. Дистанциране.

— Точно така. Но накрая някой все ще се спре и ще се опита да помогне. Щом един човек наруши изолацията, останалите също започват да се спират.

— Щом се наруши изолацията, става по-лесно, дори необходимо за останалите да се присъединят. Първата стъпка е най-трудната. Проведох този експеримент в Ню Йорк, Лондон и Будапеща — навсякъде със сходен резултат. Той произтича от урбанистичния начин за оцеляване чрез избягване на зрителния контакт на улицата, чрез отхвърляне на чуждото извън нашето зрително поле.

— С какво е по-различен онзи човек — първият, който спира да помогне?

— Неговият инстинкт за оцеляване още не е станал по-силен от състраданието му. Или импулсивният му инстинкт се задейства по-лесно.

— Това да. Тези хора участват в живота. Не просто преминават или се намират там. Участват.

— И смяташ, че понеже аз наблюдавам, не участвам.

— Не знам. Но мисля, че наблюдаването от разстояние не е толкова пълноценно, колкото изживяването отблизо.

— Аз се занимавам с наблюдение и го намирам за пълноценно.

Премести се по-наблизо и продължи да я гледа право в очите.

— Но ти си учен. Правиш експерименти. Защо не опиташ един експеримент с мен.

Тя сведе поглед, загледа се как пръстите му си играят с нейните и усети как възбудата бавно се разгаря.

— Това е много оригинален начин да ми предложиш да спя с теб.

— Всъщност нямах предвид точно това — макар че ако си съгласна, аз съм готов. — Усмихна й се, докато тя предпазливо поглеждаше към лицето му. — Възнамерявах да ти предложа да се поразходим из пристанището, след като приключим с кафето. Но ако предпочиташ да спиш с мен, можем да стигнем до стаята ти в хотела за… о, точно за пет минутки.

Не се отдръпна, когато главата му се приведе към нейната, когато устните му се допряха до нейните. Усещането носеше прохлада със спотаено обещание за жар — ако тя го пожелае. И тя го желаеше — сама се изненада колко много го иска точно в този момент. Желаеше разпалването и изгарянето — страстта, която ще надмогне напрежението, тревогата и съмненията й.

Но беше възпитана да се владее и сега постави леко ръка на гърдите му, за да сложи край на целувката и на изкушението.

— Мисля, че една разходка би била много приятна.

— Тогава ще се разходим.

Искаше още. Филип знаеше, че няколкото целувки ще пробудят желанието му. Но не очакваше това желание да е чак толкова остро, чак толкова нетърпимо. Може би това отчасти си е чисто честолюбие, разсъждаваше той, докато я хващаше за ръка, за да се разходят по тихия кей. Тя беше толкова хладна и сдържана. Това го накара да се пита какво ли би станало, ако отстрани цялото това благоразумие и открие жената отдолу. Да си пробие път отдолу, до голите чувства и инстинктите.

Едва не се изсмя сам на себе си. Честолюбието му беше накърнено. Защото, доколкото му беше известно, този хладен, сдържан отговор беше всичко, което възнамеряваше да му даде доктор Грифин.

Така тя се превръщаше в предизвикателство, на което щеше да му бъде много трудно да устои.

— Разбирам защо кръчмата е толкова посещавано място — погледна го с усмивка тя. — Часът е едва девет и половина, магазините са затворени, а лодките са закотвени. Тук-там се срещат хора, които се разхождат. Почти всички вече са си вкъщи.

— През лятото е малко по-оживено. Захлажда се, не ти ли е хладно?

— Ммм. Съвсем не. Ветрецът е много приятен. — Спря и се загледа към поклащащите се мачти на лодките. — Тук ли държите лодката си?

— Не, имаме си пристан у дома. Ето това е скипджакът на Етан.

— Къде?

— Той е единственият скипджак в Сейнт Кристофър. В целия залив са останали само още около две дузини. Ето там — посочи. — С единичната мачта.

За неопитното й око платноходките не се различаваха една от друга. Големината и украсата им бяха различни, но по същество всичките си бяха лодки.

— Какво е скипджак?

— Води произхода си от плоскодънните скифове за ловене на раци в залива. — Притегли я по-близо, докато говореше. — После започнали да ги удължават и да ги правят с V-образен корпус. Трябвало да са лесни и евтини за построяване.

— Значи ходят на лов за раци с тях?

— Не, рибарите използват главно моторни лодки за прибирането на раците. Скипджакът е за стриди. Още в началото на деветнайсети век в Мериленд бил издаден закон, който разрешавал да се събират стриди само с плавателни съдове с платна.

— За да ги предпазят от изчезване?

— Точно така. Оттам е дошъл и скипджакът и е оцелял до днес. Но няма много. А и стридите са малко.

— Брат ти още ли го използва?

— Да-а. Неприятна, студена, тежка и безнадеждна работа.

— Говориш като човек с опит.

— Прекарал съм известно време с тази лодка. — Спря близо до палубата и обви ръка около талията на Сибил. — Да излезеш в морето през февруари, вятърът да те пронизва, да подскачаш по високите вълни на някоя зимна буря… общо взето, предпочитам да съм в Балтимор.

Тя се позасмя и огледа лодката. Беше много стара и груба, сякаш беше от друга епоха.

— Без дори да съм стъпвала в нея, ще се съглася с теб. И защо подскачаш по високите вълни през зимата, вместо да си в Балтимор?

— Нямам представа.

— Значи да разбирам, че това не е лодката, с която ме покани да излезем утре.

— Не, онази е прелестна кокетна платноходчица. Знаеш ли да плуваш?

Сибил изви вежди.

— Това намек за моряшките ти способности ли е?

— Не, само въпрос. Водата е прохладна, но не толкова студена, че да не можеш да се погмуркаш, ако искаш.

— Не съм си взела бански.

— И какъв ти е проблемът?

Тя се засмя и отново тръгна напред.

— Смятам, че плаването с лодка е достатъчно за един ден. Имам малко работа, която искам да довърша тази вечер. Много ми беше приятно.

— На мен също. Ще те изпратя до хотела.

— Няма нужда. Съвсем наблизо е.

— Въпреки това.

Не възрази повече. Нямаше намерение да му позволи да я изпрати до вратата или да я придума да го пусне в апартамента си. Общо взето, смяташе, че се справя много добре и с него, и с една доста трудна и объркана ситуация. Ако се прибере рано, ще има време да подреди мислите и чувствата си, преди отново да се видят на следващия ден.

А и щом като лодката е закотвена до къщата им, съществува вероятност отново да види Сет.

— Ще сляза долу утре сутринта — изрече на глас, като спря на няколко крачки от входа към фоайето. — Към десет?

— Чудесно.

— Трябва ли да си взема нещо? Освен хапчета срещу повръщане.

Филип се усмихна.

— Аз ще се погрижа за всичко. Приятни сънища.

— На теб също.

Подготви се за леката целувка за лека нощ. Устните му бяха нежни, ненастойчиви. Доволна и от двамата, тя се успокои и понечи да се отдръпне.

И тогава ръката му я улови здраво за тила и в един шеметен миг целувката стана гореща, неудържима и опасна. Ръката, която бе поставила на рамото му, се сви в юмрук, като сграбчи сакото му, вкопчи се в него за равновесие, тъй като краката й се подкосиха. Главата й се замая, а пулсът й се ускори.

Някой простена — тихо, дълбоко и продължително.

Всичко продължи само секунди, но беше разтърсващо и изгарящо като жигосване. Видя изумената възбуда в очите й, когато се отвориха и се впериха в неговите. И усети болезненото и пронизващо желание да се впива с нова сила във вътрешността му.

Този път нямаше хладен, овладян и сдържан отклик. Един пласт беше свален, отбеляза мислено и очерта с палец лицето й.

— Ще се видим утре сутринта.

— Да, лека нощ. — Съвзе се бързо, усмихна му се и се обърна. Но докато се вмъкваше във фоайето, притисна с ръка стомаха си.

Този път сметките й излязоха погрешни, призна си. Опита се да си поеме бавно и равномерно дъх, докато вървеше към асансьора. Той не се оказа толкова уравновесен, възпитан и безобиден, колкото изглеждаше на пръв поглед. Имаше нещо много по-първично и далеч по-опасно под красивата му външност.

И каквото и да беше то, Сибил го намираше твърде примамливо.