Джоана Линдзи
Дивият рай (46)

Глава четиридесет и шеста

Корабът се плъзгаше гладко по вълните. Бяха на няколко мили от дома. Корин и Джаред стояха на палубата и чакаха първи да видят брега.

Това пътуване към Хавай не беше като първото, когато Корин лежеше в каютата си болна и нещастна.

Сега също прекара повечето време в каютата, но този път с Джаред, който я обсипваше с любовта си. Беше сигурна в щастието си и знаеше, че точно тук й е мястото.

Джаред я обгърна с ръце, придърпа я към себе си и я притисна силно.

— Радваш ли се, че се прибираш вкъщи?

— Знаеш, че е така.

— Даяна с нетърпение очаква да те види.

Усмихна се, спомняйки си гневната им среща преди да отпътува за Бостън.

— Такова представление ми изнесе, когато разбра, че си заминала. Нарече ме с какви ли не имена затова, че съм те пуснал.

Корин се засмя.

— Даяна ми хареса от момента, в който я видях. Трябва скоро да ги поканим с приятеля й — доктора, на вечеря. Мисля, че е влюбена в него.

— Да, така е. Трябва да ги поканим и на сватбата. Тя се извърна и го погледна въпросително.

— Да ги поканим на собствената им сватба?

— Не, на нашата — прошепна той. — Ще се омъжиш ли отново за мен, мисис Бъркет?

Корин докосна златното сърце, което носеше на врата си. Беше затоплено от кожата й.

— Без съмнения?

— Да. Никой от нас не беше честен първия път. Искам да го направим отново, Колина, и този път няма да има никакви съмнения, никакви разкаяния.

— Ще се омъжа за теб сто пъти, ако това ще те напрани щастлив — произнесе тя сериозно, втренчила поглед в очите му.

Той се засмя.

— Както ми обеща и дузина деца — затова, че съм пропуснал ранните месеци на Майкъл.

— Да. Знаеш, че ще ти дам всичко, което искаш, само да продължаваш да ме обичаш.

— Винаги ще те обичам, моя Колина. И една сватба ще стигне. Само една, която ще трае завинаги.

Чуха някакво прокашляне отзад и се обърнаха. На прага стоеше Флоранс с Майкъл в ръце.

— Някой иска да дойде при вас.

Джаред се засмя и взе детето.

— Той ли ти го каза?

— Да. Забеляза острова и искаше да ви го покаже. Вижте!

Майкъл сочеше към дългата ивица земя, която внезапно се беше появила. Развълнувано шаваше.

— Вижте — повтори той след Флоранс.

Всички се разсмяха.

— Кажи „дом“. Дом? — подсказа му Джаред.

Майкъл погледна баща си, светлозелените му очи светеха, точно като на майка му. После пак се обърна към острова.

— Виж — засия той.

— Ще стане по-добър моряк от мен — каза през смях Корин. — Надявах се първа да забележа сушата, но той ме изпревари.

— Ами да — отбеляза Флоранс. — Учудващо е, че въобще забелязваш нещо, когато този твой съпруг е наблизо.

— Дано така си и остане.

След няколко минути, когато би трябвало вече да е забравил думата, Майкъл се обади:

— Дом.

Джаред гордо го притисна. Всички се обърнаха към острова. Видяха кратера Даймънд Хед — масивната му красота се набиваше в очите и изтръгваше възхищение, примесено с малко страх. Като се приближиха още малко забелязаха и очертанията на величествената планинска верига Кулау.

Джаред притегли Корин по-близо. Заедно с детето между тях, те плуваха към дома си, към Хавай. „Дом“, дума толкова прекрасна, колкото и семейството, каквото те тримата бяха сега.