Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise Wild, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 126 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
ultimat (2009)
Корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Джоана Линдзи. Дивият рай

Американска Първо издание

Редактор Сергей Райков

Издателство „Коала“, 1998

ISBN: 954-530-041-8

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и втора

Корин замечтано гледаше отражението си в огледалото. Беше неприятно изненадана от подутината на брадичката си със слаб оттенък на синьо. Чудеше се какво ли ще каже Джаред, когато я види. Изненадващо, но въобще не беше ядосана от този факт. Това, което се случи, след като Джаред я удари, беше достатъчно, за да изтрие лошия спомен. Вече не го мразеше, беше сигурна в това.

Все още не беше съвсем наясно какви са чувствата й. Определено имаше силно физическо привличане, но се боеше да признае, че има и още нещо. Нямаше да е достатъчно просто да се влюби в него. Той не повярва на признанието й и може би никога нямаше да повярва. И отвращението, което изпитваше към мнимите й любовни авантюри, щеше да развали всякакво евентуално приятелство. Да, беше безнадеждно. Най-добре щеше да е, ако си замине колкото се може по-скоро оттук.

Вратата се отвори, но Корин не искаше да се обърне, за да види кой влиза. Затаи дъх, очакваше някой да проговори, но когато това не стана, от любопитство се извърна и видя Джаред да стои на вратата.

Тръгна към нея бавно, но рязко спря при вида й.

— О, не… Аз ли го направих? — не й даде шанс да отговори, а застана пред нея и нежно повдигна лицето й към своето.

— Извинявай. Какво има в теб, което ме кара да губя контрол върху себе си? Никога преди не съм удрял жена, кълна се. Аз… прости ми.

Корин се размекна. Беше толкова близо до нея. Пулсът и се ускори и лицето й пламна. Притеснено сведе очи.

— Боли ли те?

— Не много — отвърна Корин и го погледна. — Изглежда по-лошо, отколкото всъщност е.

Джаред се отдръпна, смутен от меките думи, които си бяха разменили.

— Акила предположи, че ще ти бъде приятна една малка разходка. Ще ходя на хълмовете за банани. Разбрах, че синът на мисис Мерил е направо пристрастен към тях.

— Надявам се не ти се свидят плодовете, които растат на земята ти — каза хладно Корин.

— Съвсем не — отвърна Джаред, като я гледаше с любопитство. — Ти харесваш това бебе, нали? Казаха ми, че прекарваш доста от времето си с него.

— Какво лошо има в това? — настоя тя малко остро.

— Нищо. Предполагам, че търсиш някакво разнообразие, за да запълниш времето си.

Пристъпи една крачка към нея и вдигна вежда.

— Защо винаги ставаш раздразнителна, когато спомена момченцето?

— Не разбирам какво имаш предвид — извъртайки, отвърна тя и скри очи от проницателния му поглед.

— Мислиш ли, че е разумно да се привързваш толкова към детето на друга жена?

— Флоранс не е коя да е жена, Джаред. Тя ми е като майка, сестра и е единствената ми добра приятелка, С мен е през целия ми живот и аз я обичам. Съвсем естествено е да проявявам грижа към детето й.

— Това важи за повечето хора, но имах впечатлението, че ти си друга. Не искаше ли живот без обвързвания? Това е невъзможно, когато обичаш, Корин, защото тогава очакваш да има взаимност.

— Може би съм се променила — прошепна тя.

Джаред не беше сигурен дати я е чул правилно.

— Наистина ли?

— Ти въобще не ме познаваш, Джаред. Тогава и аз не се познавах.

— А сега?

— Мисля, че вече знам каква съм — отвърна тя бавно, замислено. — Разбрах, че имам много любов, която мога да дам, но малко са хората, на които мога да я дам.

— Но изглежда напоследък успя да я разпръснеш насам-натам — подметна той без да мисли и веднага съжали за думите си.

— Непременно трябваше да го изтъкнеш отново, нали? — ядоса се тя. — Бракът ни беше фарс от самото начало, но трябва ли да ти напомням, че ти ме изостави?

— Не дойдох при теб, за да се караме. Съжалявам за намека — беше неуместен. Надявах се, че ще продължим примирието, което сключихме снощи.

— Аз също, но…

— Никакво „но“ — отряза я той с усмивка. — Ще дойдеш ли е мен днес?

Поколеба се, искаше й се да отиде, но се сети, че не е накърмила Майкъл.

— Кога? Дори още не съм закусвала.

— Имаш предостатъчно време. Тръгваме след няколко часа.

— Тогава ще съм готова.

По-късно Корин се разочарова, защото пътят беше доста дълъг. Беше си взела слънчобрана заради слънцето, което припичаше през целия ден, но Джаред я беше предупредил да си обуе и удобни обувки. И тя разбра, че това не бяха само празни приказки, когато пътят, който беше на половин миля от брега, свърши и започна трудният терен.

Пътеката, по която тръгнаха, беше доста тясна и още кална след бурята. Прескачаха дупки, заобикаляха изсъхнали гъсталаци и дървета.

Вървяха мълчаливо, но Джаред я държеше за ръка, за да й помага. Може би за първи път се чувстваше спокойна с него.

Прехвърлиха стръмните хълмове и пейзажът внезапно промени и премина в зелено великолепие. Изкачиха се още малко и се озоваха пред поляна с диви цветя и буйно разклонени дървета.

Най-накрая пътеката ги отведе до място с бананови палми, където Джаред спря. Докато той се оглеждаше за узрели плодове, Корин се обърна, за да види пътя, който бяха изминали и зяпна — простираше се по целия северен бряг.

— Тук е прелестно, нали?

Джаред стоеше зад нея, обгърнал я през кръста. В този момент Корин се почувства несравнимо щастлива.

— Да, прекрасно е — отрони тя с въздишка. — Благодаря ти, че ме доведе.

— Удоволствието е мое.

Джаред не се отдръпваше; след миг прилепи устни към врата й и Корин усети как желанието се надига в нея. Идваше й да му се разкрещи, че я възбужда, когато не можеха да го направят тук горе. Опита се да се отскубне, но той я прегърна още по-силно.

— Джаред, не трябва ли вече да се връщаме?

— Ще трябва да повървим още малко — прошепна й той в ухото. — Тук бананите не са узрели достатъчно.

— Колко още?

— Братовчед ми има дървета зад къщата си. И без това си мислех да го посетя.

— Братовчед ти? — запита Корин изненадана. — Имаш братовчед тук горе?

— Защо се учудваш толкова? Доста хора предпочитат уединението в планините.

— Не съм облечена подходящо, за да се запозная с роднините ти.

— Роклята ти е чудесна. Но ми харесва идеята да не си облечена.

Дяволитият пламък в очите му я предупреди още преди да започне да разкопчава копчетата на врата й. Корин се отдалечи от него и заотстъпва, като клатеше глава ту на едната, ту на другата страна.

— Не, Джаред.

— Защо пък не? Нали си ми съпруга.

— Ти си луд — каза тя, като не можеше да сдържи смеха си.

Той сви рамене и се протегна към нея, но тя се обърна и затича по пътеката надолу. Джаред я настигна и двамата се търкулнаха на земята. Той понечи да вдигне полата й, а тя се засмя и се опита да го възпре:

— Джаред, не тук.

— Да, определено тук и точно сега — той я целуна звучно, за да я накара да замълчи.

В този момент Корин се почувства изгубена. Желаеше Джаред. Притежаваше силата да я възбуди само с една нежна дума, страстен поглед или докосване. Защо точно той и никой друг мъж?

Сред опияняващия мирис на дивите цветя те правиха любов с дива настойчивост, която внезапно завладя и двамата. Искаше й се да останат там цял ден и да се любят отново и отново. Но след като Джаред вече беше задоволен, щеше да иска да тръгват.

Но той я изненада. Не се отмести, а се надигна на лакти, за да не й тежи. Очите му бяха ясносини, когато я погледна. Докосна устните й с почти въздушна целувка.

— Великолепна си.

— Е, благодаря ви, сър — погледна го тя игриво.

Той се усмихна.

— Мисля да се разходим по брега довечера. Разходките с теб са доста приятни. Нощта ще бъде чудесна, звездите и луната ще се докоснат до красотата ти.

Корин въздъхна.

— Мисля, че това примирие започва да ми харесва, Джаред.

— По-добре вече да тръгваме, преди да съм се изкушил да забравя за бананите и за всичко останало.

Неохотно му позволи да й помогне да се изправи на крака и да оправи роклята си.

След двайсетминутно изкачване по стръмната скала, те стигнаха до друг равен терен, където се откриваше недодялана колиба, направена от тънки дъски и метални отпадъци. Малки прасенца и кокошки свободно се разхождаха навсякъде. По склона растеше папрат и цветовете на дивите растения сякаш избухваха. Имаше планински ябълки, огромно манго, което хвърляше сянка върху колибата, а и банановата горичка, за която Джаред спомена, се откриваше пред изумените очи на Корин. Тя се хвана здраво за ръката на Джаред.

— Нима братовчед ти живее тук?

— Защо не? — учуден я погледна той. — Харесва му тук горе. Все едно, че живееш в миналия век. Не можа да се примири с модерния свят и това, което белите направиха с острова му.

— Неговия остров? Не разбирам.

В този момент на вратата се показа огромен хаваец и тръгна бавно към тях. Беше грамаден, с черна коса и брада, и топли кафяви очи. Носеше само провиснали шорти на цветя. Беше бос, но изглежда не усещаше острите клони, по които стъпваше.

— Ялека!

Обгърна Джаред в мечешка прегръдка и когато го пусна, отправи любопитен поглед към Корин.

— Това е жена ми, Колина — произнесе Джаред с известна гордост.

— Леля Акила каза ти оженил, Ялека. Кога направиш празненство?

— Вече е малко късничко за това — отвърна Джаред.

— Винаги намери причина да празнува. Но елате. Ти не идвал дълго време. Кикуко! — извика той и дребна азиатка в избеляло кимоно се появи на прага на колибата.

Беше сдържана, срамежлива и толкова слабичка в сравнение с едрия хаваец. Бързо се шмугна обратно в къщата, без дори да ги поздрави.

— Тя сложи още лаулаус[1] в котела. Вие остане яде с нас, а?

Джаред нямаше възможност да отговори, защото братовчед му се насочи обратно към къщата и им махна да го последват.

— Поканиха ни на вечеря — обясни Джаред.

Корин започна да се отпуска след първоначалното неудобство. Малката колиба беше доста уютна отвътре. Двете култури удачно се съчетаваха — хавайски дрехи и кратуни, и японски идоли, скулптури и копринени паравани.

Кулиано Наехе беше весел човек, който ти допада от пръв поглед. Забавлява ги през целия следобед с хавайски песни. Жена му Кикуко беше много тиха, стараеше се да остане винаги на заден план. Джаред обясни на Корин, че това няма общо с тяхното присъствие, и че тя винаги си е такава.

Вечеряха в задния двор, където прекрасният залез обля небето в червени, оранжеви и лилави цветове. Лаулаус, за което бе споменал хаваецът, представляваше свинско месо, увито в листа от дървото таро, които приличаха на спанак, но на вкус бяха много по-приятни. Месото беше крехко и със странен вкус, вероятно от листата на таро. Разбира се, имаше и пои, прясна папая и дребни планински ябълки. Корин никога не беше ги опитвала — имаха мека, тънка кора и голяма кафява семка по средата.

Щом се стъмни, Кулиано запали огън и отново запя. Джаред изглежда въобще не бързаше и се облегна спокойно на едно дърво, отрупано с гроздове от оранжево-червени цветове, които висяха от върховете на клоните над главите им. Корин седна близо до него, наслаждаваше се на музиката и на компанията.

— От колко време познаваш Кулиано и жена му? — попита тя нехайно.

— През целия си живот. Срещата си Леонака, моя управител, или поне той така ми каза.

— Да.

— Кулиано му е баща. Леонака и аз израснахме заедно повече като братя, отколкото като братовчеди.

— Чакай малко, Джаред. Когато казваш братовчед, имаш предвид близък приятел, нали?

— Не. Семейство Наехе са ми далечни братовчеди.

— Но те са хавайци.

— Забелязала си значи — игриво подхвърли той.

Корин малко се обърка.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш?

— С Леонака имаме една пра-пра-прабаба, Лиемоми Наехе. Както виждаш, в мен тече и малко хавайска кръв. Искаш ли да ти разказвам по-нататък?

— Да.

— Лиемоми била красива млада жена и живеела на остров Кауай, първия, на който капитан Кук стъпил през 1778 г. Чувала си за Кук, нали?

Когато дошъл, го помислили за бог и хавайците, приятелски и добродушен народ, искали да направят всичко за него и хората му. Лиемоми се отдала на един от моряците. Знаела само, че се казва Питър и нищо повече. Той отплават без да знае, че тя носи дете от него. Родила момче и го кръстила Макуачило. По-късно Лиемоми се омъжила за един хаваец и му родила син и две дъщери. Съпругът й приел Макуачило и го отгледал като собствен син. Но момчето винаги се чувствало различно от останалите. Посещенията на Кук завършили с кръвопролитие и за кратко време се появило негодувание към белите. Макуачило бил с доста светла кожа, непрекъснато напомнял за белите, които въпреки омразата към тях продължавали да посещават островите.

През 1794 г., когато бил едва на петнадесет, той отплавал за континента с един китоловен кораб. След пет години се завърнат с бебе — момче, от една американска проститутка, която не искала детето и щяла да го продаде, ако Макуачило не бил предявил правата си върху момчето.

— Но това е ужасно!

Джаред я погледна и продължи.

— Макуатило занесъл бебето на майка си. Тя го отгледала на остров Оаху.

Но той не останал на островите. През 1818 г. отплавал за Англия, а после за Ирландия. Там се оженил и през 1820 г. се родила Колийн Наехе. Киека се установил в Ирландия. Колийн израснала там и през 1839 г. се омъжила за френския търговец, Пиер Гурден. А след година се родила майка ми.

Гласът на Джаред стана по-мек, когато започна да разказва за майка си.

— Ранел прекарала младостта си във Франция. През 1850 г. отплавала с родителите си за Сан Франциско.

— Нали тогава за първи път откриха злато там? — запита Корин.

— Да. Но нямали късмет там, а Пиер бил търговец по сърце. Отново поели на път и обикаляли Америка три години. Накрая се установили в Бостън, където отворили малко магазинче.

— Там Ранел се запознала с баща ми? — осмели се да вмъкне Корин колебливо.

— Да. Почувствала, че не може да остане в Бостън, след като баща ти развалил годежа им. Родителите й били починали, а гражданската война наближавала и тя решила, че ще е най-добре да напусне щатите. Знаела, че тук има роднини, доста далечни, но все пак дошла да ги търси. Открила Акила и Кулиано, които също знаели историята за Лиемоми и първия й син, Макуачило. Акила и Кулиано са наследници на другите деца на Лиемоми.

Ранел ходела на училище, докато не срещнала баща ми и не се оженили. А останалото го знаеш.

— Значи имаш най-много английска и франкска кръв, малко ирландска и почти никак хавайска.

— Хавайската кръв притеснява ли те?

— Не, защо? — тя направи кратка пауза и попита: — Джаред, все още ли мразиш баща ми?

— Чувствата, които имам към Самуел Бъроуз, са доста отдавна в мен, Корин.

— С други думи, все още го мразиш — заяви тя намръщена. — А мен?

— В началото ти и баща ти бяхте едно и също за мен. Затова не изпитвах никакви угризения, че те използвам, за да му отмъстя.

— А сега?

— Не те мразя, Корин — той се поколеба и тя усети напрежението му. — Но ненавиждам това, което направи, когато дойде тук.

— Но…

Понечи отново да защити своята невинност, но спря. Щяха да се скарат, а денят беше твърде хубав, за да го проваля.

— Не трябва ли вече да се връщаме?

Джаред поклати глава.

— Вече е твърде тъмно. Ще изчакаме до сутринта.

— Искаш да кажеш, че ще нощуваме тук?

Майкъл вече беше пропуснал следобедното си хранене.

— Но, Джаред, няма ли да ни търсят? Флоранс ще обезумее от притеснение.

— Няма да им липсваме толкова една нощ, а и Акила ще предположи какво е станало. Когато се качвам тук, обикновено оставам и да пренощувам.

— Но аз искам да се прибирам сега. Не е чак толкова късно — запротестира тя.

— Върви тогава — сви рамене Джаред. — Но когато объркаш пътя или се прекатуриш надолу по склона, не очаквай да ти дойда на помощ.

— Това не беше предвидено — възрази тя остро.

— Тогава бъди разумна и престани да нервничиш. Вкъщи няма нищо, което да не може да почака до сутринта — той се усмихна и я притисна към гърдите си. — Освен ако нямаш предвид онази разходка по брега, която ти обещах.

— Не, нямах.

— Не? — повдигна вежда той. — Все едно, ще си получиш разходката, ако не тази вечер, то утре вечер. А сега, знам едно малко хубаво местенце по-нагоре в планината, където можем да…

— Джаред, престани — извика тя и се изкикоти, като се опита да се освободи от топлата му прегръдка. — Вече лудувахме достатъчно днес.

— Доколкото си спомням, ти взе дейно участие в тази лудория. И това беше само предястието. Вече съм готов и за основното ястие.

— Понякога си доста груб.

Той се изсмя и започна да гали гърдите й.

— Стига вече — опита се да звучи ядосана, но не успя. — А и какво ще си помисли братовчед ти, ако просто изчезнем?

— Кулиано ще си спомни младините си — погледна я той дяволито. — Дори може да ни последва.

— Направо си непоправим, Джаред!

Той стана и я издърпа.

— Хайде.

С една ръка обгърна кръста й, а с другата повдигна лицето й и леко разтърка устните й.

— Май никога няма да ти се насладя достатъчно.

Корин забрави за Майкъл, може би защото знаеше, че Флоранс добре ще се погрижи за него. В този момент само Джаред имаше значение.

Бележки

[1] Ястие от свинско месо. Б.пр.