Джоана Линдзи
Дивият рай (7)

Глава седма

Корин хвърли поглед към часовника и нетърпеливо затропа с крак. Един часа след полунощ.

— Флоранс, моля те, побързай — каза тя сприхаво. — Ръсел ще дойде всеки момент.

— Ако косата ви не беше толкова гъста, щеше да е по-лесно да ви направя прическата — отвърна й невъзмутимо тя. — А и нищо няма да му стане на мистър Драйтън, ако почака малко. И без това не бива да е тук — добави Флоранс неодобрително.

— Само не започвай пак. Не съм в настроение.

— Никога не сте в настроение за съвети — отново й натякна Флоранс. — Да се измъквате така в полунощ! Един ден ще съжалявате за тези малки удоволствия, помнете ми думата. Една дама не бива да прави такива неща.

Корин закачливо се усмихна.

— Искаш ли да дойдеш с мен, за да видиш, че не се забърквам в нищо опасно? Сигурна съм, че Ръсел няма да има нищо против.

Флоранс изглеждаше шокирана. Беше само с петнайсет години по-възрастна от Корин, но разбиранията й бяха доста остарели.

— Не мога да си се представя в онзи лъскав покер клуб. Майка ми, Бог да я прости, сигурно ще дойде да ме смъмри. А и вашата майка сигурно се обръща в гроба, като ви гледа какви ги правите.

— Само не се опитвай да ме накараш да се чувствам виновна, защото няма да стане, чуваш ли? — сопна й се Корин.

— Боже, престъпление ли е да се позабавлявам малко? Хазартът е тръпка — опита се да й обясни. — Знам какво нравя, вече научих правилата на игрите и съм доста добра.

— Ако бяхте права нямаше да се измъквате така от къщата, и то през задния вход. Нито пък щяхте да носите тази пелерина, за да ви скрива — възмутено изсумтя Флоранс. — Евтина вълна, сякаш не може да си позволите нещо по-добро!

Корин погледна към старомодната пелерина, метната на леглото.

— Никой няма да ме разпознае в нея.

— Ще посрамите това семейство, Корин Бъроуз. Ще стане скандал, и то такъв, че няма да го преживеете, защото ще е първият за семейство Бъроуз.

— Никога няма да стигна дотам.

— А как си…

— Не ме остави да довърша — прекъсна я Корин. — Защо мислиш ходя в толкова отдалечен клуб? Защото там никой не ме познава. Откакто го посещавам съм срещната само двама души, които ме разпознаха.

— Виждаш ли?

— Но те няма да кажат на никой за мен, защото си имат свои тайни, които да крият.

— Баща ви знае, нали? — напомни й Флоранс. — Тогава, защо за бога, не ви забрани? Мислех, че това ще сложи край на всичко.

— Е, той не го направи. Сигурно мисли, че сама ще се откажа. И аз ще спра, но едва след като опитам тези игри без ограничения, за които толкова си мечтая.

— Вие сте встрастена, Кори. Трябва веднага да спрете. Хазартът се превръща в болест при някои хора. Просто никога не могат да се откажат.

— Това с мен не може да се случи — произнесе уверено Корин.

Когато и последната фиба бе на мястото си, с бледолилавата кадифена рокля с дълги ръкави и висока яка, Корин бе готова да тръгва.

Извади пари от едно заключено чекмедже и се огледа за чантичката си. Като не можа да я открие, се намръщи. Скъпото й ножче беше в нея, а тя обичаше да си го носи, особено когато излизаше през нощта.

— Виждала ли си зелената копринена чантичка, с която бях днес?

— Не.

— Тогава сигурно съм я забравила в каретата. Беше в ръцете ми, когато излязохме от кафенето.

— Нищо не казахте за срещата ви днес — подхвърли Флоранс.

— Защото няма нищо за казване. Прекарах доста скучно.

— О!?

— Какво? — раздразнено попита Корин, доловила съмнението в гласа на Флоранс. — Донеси ми друга чанта, и без това толкова към закъсняла.

След като остана удовлетворена от външния си вид в огледалото, Корин премина на пръсти през къщата, както правеше много нощи наред и се измъкна през задния вход навън. А там, една пряка по-надолу, чакаше Ръсел, готов за поредното предизвикателство тази вечер.

 

 

Пушекът от многото цигари, пури и лули на джентълмените, които присъстваха, се стелеше като дебело одеяло в стаята. Отвън къщата изглеждаше като всички други, но за обитателите й тя бе развъдник за удоволствия. Тук можеха да се спечелят или загубят цели състояния, а и любовните авантюри можеха да разцъфтяват в строго уединение.

Корин никога не беше посещавала горния етаж. Ръсел се беше опитват да я убеди да се качат за по едно питие. Но тя не беше глупачка — много добре знаеше какво иска, само че той не беше мъжът, който можеше да я накара да го пожелае.

Веднъж на Корин й прилоша, когато отгоре се чуха писъците на някакво момиче и никой не помръдна, никой не отиде да й помогне.

Всичко можеше да се случи на втория етаж, дори убийство, тъй като двете части на къщата бяха напълно отделени. Имаше правило, че две двойки не могат да се качат горе по едно и също време. Така, ако някоя двойка искаше да поспи за няколко часа, преди да си тръгне за вкъщи, нямаше да има свидетели.

Определено имаше смисъл в това правило, но какво ли си мислеха господата в покер-залата, когато тя излизаше с кавалера си, независимо дали към втория етаж или не. Това непрекъснато я тормозеше.

В яркоосветената зала имаше девет кръгли маси. И въпреки че не на всяка имаше крупие, от клуба се бяха погрижили да прибират пари от играчите преди началото на всяка игра. На отделните маси се играеха различни хазартни игри. Корин предпочиташе фаро̀ — игра, в която играчите се редуваха да бъдат банката или блекджак, в която редът се сменяше на 21 точки. Но, въпреки че се справяше добре на блекджак, Корин най-много обичаше масите за покер, където с малки трикове блъфираше и лесно печелеше ръце.

Корин отлично се забавляваше. Изражението на лицето й заблуждаваше играчите, а щом започваха да я усещат, тя сменяше тактиката и отново ги премяташе. Дори Ръсел не знаеше кога блъфира.

Тази вечер чувстваше, че има късмет. Вече беше спечелила три ръце от пет. Другите играчи на масата, трима господа и леко разголена млада дама, не бяха показали особени качества. Ръсел отиде да играе блекджак, когато се убеди, че мъжете при Корин се интересуват от играта, а не от нея.

Господинът до Корин отвори. След като разгледа карти те си и видя надежда за кента, тя се включи. Един друг играч също се включи и беше ред на Корин да тегли. Не успя да изтегли картата, която искаше, но леко повдигна клепачите си, за да покаже, че е доволна. Първият също изтегли една карта и Корин определи залога. Единият без колебание се оттегли, а този, който започна, си помисли няколко минути преди също да се откаже.

Корин хвърли картите си и събра всички чипове. Беше спечелила доста през последния час, по-скоро с добри карти, отколкото с блъфиране. Наслаждаваше се на чудесната игра и на успеха си, но помръкна, когато Джаред Бърк седна на масата срещу нея.

Слиса се, когато го видя във вечерния му костюм, усмихващ се язвително. Корин беше ужасена, че я бе открил тук, след като му каза, че ще прекара вечерта вкъщи. Какво ли си мислеше? И затова ли се усмихваше така?

— Може би ще ми дойде късметът сега с това ново попълнение на масата — каза един от играчите.

— Да, може би — отвърна Джаред спокойно. — Но е трудно да подлъжеш късмета да напусне една дама.

Бузите на Корин пламнаха, когато усети сарказма в гласа му.

— Раздаване по пет карти — каза Корин с твърд глас и започна бързо да раздава картите, като сложи край на разговора.

От този момент нататък Корин започна да губи. Всичко спечелено, а и парите, които беше донесла със себе си, преминаха от другата страна на масата. Ужасно се ядоса на себе си. Колкото и да се опитваше, просто не можеше да се съсредоточи върху играта. Не поглеждаше към Джаред, но можеше да усети върху себе си присмехулния му поглед. Това толкова я вбесяваше, че едва виждаше картите в ръцете си и трябваше многократно да й напомнят, че е неин ред. Какво ли си мислеше той?

Последна ръка — Корин имаше три попа и знаеше, че може да го бие, но не й бяха останали никакви чипове. Нямаше обаче да му достави удоволствието да подпише полица, за да изиграе ръката.

— За тези карти не си струва да залагам — излъга тя с усмивка, за да скрие гнева си. — Мисля, че ми стига за тази вечер.

Като се престори на отегчена, Корин напусна масата и се насочи към дългия бар край стената. Поръча си чисто уиски. Не беше свикнала с твърд алкохол, но защо не? За всичко си имаше първи път.

Не й оставаше нищо друго, освен да седне там и да се напие. На Ръсел му вървеше и скоро нямаше да иска да си тръгват.

— Значи така прекарвате вечерите си вкъщи, мис Бъроуз?

Корин се обърна и видя Джаред до себе си, самодоволно облегнал се на бара, със спечелените чипове в шапката си, която въртеше напред-назад.

— Сега не е вечер, мистър Бърк — каза тя саркастично. — Почти сутрин е.

— Да, така е.

Тя свирепо го изгледа, но той не се трогна.

— Ядосана сте ми, но не съм изненадан. Повечето жени не умеят да губят.

— И повечето мъже!

— Наистина. Ето една обща черта, нали? Аз, например, не обичам да губя.

Тя знаеше, че той няма предвид само играта на карти. Отпи от уискито, но й се догади, когато огнената напитка стигна до гърлото й.

— Значи така ще удавите мъката си? — укори я той. — Мислех ви за по-силна духом, Корин.

Тя се намръщи.

— Не съм ви позволявала да ме наричате с малкото ми име, мистър Бърк.

— Не е ли време да спрем с формалностите?

— Не мисля — високомерно отвърна тя.

Джаред се усмихна. Той отвърна поглед от нея за момент и съзря Ръсел. „Този трябва да е пълен глупак“ — помисли си Джаред. „Как може да е толкова тъп да доведе бъдещата си съпруга на подобно място и да я остави сама.“ Всеки би могъл да я грабне оттук и Ръсел Драйтън дори нямаше да разбере как е станало.

— Искате ли да ви изпратя до вкъщи?

Когато Корин го погледна подозрително, той добави:

— След като годеникът ви очевидно е зает…

— Не, благодаря — отказа студено тя. — Ще почакам Ръсел.

— Тогава може би ще поискате малък заем, за да продължите да залагате — предложи й той. — Хареса ми да играем на една маса.

— Искате да кажете, че ви беше приятно да спечелите парите ми! — отвърна тя злобно.

Той сви рамене, а после се усмихна. Очите му играеха.

— Това също.

— Никога не взимам назаем, когато идвам тук, мистър Бърк — излъга тя убедително и извърна поглед. — Поставям си граници и се придържам към тях.

— Похвално. Затова ли не носите бижута тази вечер? За и не се изкушите и да ги заложите.

Не можа да не се засмее на проницателността му. Да не би този мъж да знае всичко?

— Наистина малко се поизхвърлих първия път, когато отидох на подобно място — призна си тя. — Загубих скъпа диамантена брошка при обръщането на една карта. Оттогава оставям бижутата си вкъщи.

— Говорите така, сякаш идвате често тук.

Тя бе като опарена от укора в гласа му, но отвърна дръзко.

— Да, мога да си го позволя.

— А може ли да си позволите да се разчуе?

Корин се намръщи.

— Заплашвате ли ме, мистър Бърк? Да не искате да кажете, че ще го направите обществено достояние?

— Не бих си и помислил да опетня доброто ви име — увери я Джаред.

— Но мислите, че аз сама го правя като идвам тук?

Когато той сви рамене, тя продължи ядосано.

— Тук никой не ме познава, мистър Бърк. Дори и някой да знаеше, не би казал нищо от респект към баща ми.

— И вие поемате този риск?

— Идвам тук да залагам пари, но в същото време залагам и това уважение. Все едно, това не е ваша работа, нали?

Джаред се съгласи мълчаливо с леко кимване.

— Да, не е. Отново ще ви предложа да ви изпратя до вкъщи.

Като видя, че тя пак ще му откаже, той добави:

— След като си тръгна, мис Бъроуз, около вас ще се струпат господа, които ще искат да се запознаят с една красива дама, мислейки че тя е сама. Няма смисъл да рискувате.

— Мога сама да се грижа за себе си — каза гордо тя и си вирна носа.

— Простете ми. Предположих, че няма да ви допадне подобно внимание, но явно съм сбъркал.

Той беше напълно вбесен.

— Не, че ми доставя удоволствие да ме безпокоят, мистър Бърк. Просто смятам, че трябва да изчакам Ръсел.

— Защо? — попита той натъртено. — Та той дори не забелязва, че чакате. — И после предположи. — Но дори и да виждаше, пак едва ли би дошъл.

Тя знаеше, че той не го мисли наистина.

— Моята личност ли ви спира да приемете предложението ми? — попита Джаред с мек тон. — Нима се страхувате да дойдете отново с мен?

— Разбира се, че не!

— Тогава защо?

Корин погледна празната си чаша. Беше се убедила по-рано, че няма защо да се страхува от този човек, защо още се колебаеше?

— Добре тогава — усмихна се тя в съгласие. — Само ми дайте няколко минути да се обадя на Ръсел, че тръгвам.

— Наистина ли е необходимо?

— Но защо, мистър Бърк — подразни го тя. Нали не искате годеникът ми да си помисли, че съм го изоставила?

Тя се приближи и му прошепна.

— Може да помисли, че съм отишла на горния етаж и да направи сцена, докато ме търси.

Корин тихо се изсмя на слисаното изражение на Джаред, преди да отиде до масата на Ръсел. Остави Джаред Бърк да си мисли каквото си иска, и без това не я интересуваше мнението му. А и беше такова удоволствие да го шокира, да види как дори и за момент онова арогантно изражение слиза от лицето му. Сега се почувства много по-добре.

Търпеливо изчака Ръсел да свърши с това раздаване, за да привлече вниманието му. Той неохотно напусна масата, но все пак отиде при нея.

— Ръсел, скъпи, не исках да прекъсвам играта ти, но трябва да ти кажа, че си тръгвам.

— Тръгваш ли? Защо?

— Доста бързо загубих парите си.

Ръсел погледна това, което беше спечелил.

— Още не искам да си тръгвам, Корин. Провървя ми тази вечер. Ако искаш малко пари на заем…

— Не, Ръсел. Знаеш, че никога не взимам назаем от теб. А и без това съм доста изморена. Няма нужда да напускаш играта. Мистър Бърк любезно предложи да ме изпрати до вкъщи.

— Бърк е тук? — намръщи се Ръсел и огледа стаята, съзирайки Джаред да чака до бара. — Този човек не ми харесва, Корин. Изглежда ми твърде авантюристичен тип, или по-скоро користолюбив.

— Не ставай смешен, Ръсел — надсмя се Корин. — Може да създава впечатление, че е безскрупулен, но е напълно безобиден. А и скоро ще ми стане съдружник. Татко мисли, че имаме нужда от парите му, така че не мога да бъда груба с него, нали?

Ръсел отново погледна печалбата си на масата и алчност проблесна в тъмните му сиви очи.

— Предполагам, че не. Но, моля те, Корин, бъди внимателна.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш как започваш да флиртуваш, когато си в настроение. На твое място не бих си играл с Бърк.

Тя не обърна внимание на предупреждението му.

— Чисто професионални отношения, Ръсел, нищо повече.

Каретата, в която Корин се озова, не беше толкова широка, като онази, с която Джаред я заведе на обяд, нито толкова удобна. Тя дори изпищя, когато заради дупка в пътя изхвърча от седалката.

— Трябва да ви се извиня за този превоз — чу се гласът на Джаред от тъмнината. — Но беше най-доброто, което можах да намеря. Да ви кажа честно, дори не бях сигурен, че ще ме изчака, въпреки че му платих за това.

— По-добре си наемете личен кочияш — предложи му Корин. — Ако разбира се, смятате да останете по-дълго тук.

— Не, нямам такова намерение.

— Значи ще вложите парите си и ще заминете?

— Казано без заобиколки, да — отвърна Джаред, без да се колебае.

— И взехте ли решение за нашата фирма? Ако не искате да ми кажете, ще ви разбера.

Джаред се усмихна, въпреки че в тъмното Корин не видя.

— Щях ли да искам да се разчуе за инвестицията ми?

— Разбира се — усети се гордостта в гласа й. — И на мен ми казаха, че съм направила състояние за няколко години.

— Не знаехте ли?

— Парите ми са във влог, мистър Бърк, който баба ми е направила за мен. В него са парите, които ми е завещала, плюс всичките й акции от корабостроителницата. Но баща ми ги контролира, докато не се омъжа.

— С негово съгласие?

— Да.

— Смятах, че тези правила много не ви интересуват — небрежно подхвърли Джаред. Имам предвид желанието ви да пъдете толкова независима.

— Нямам нищо против да получа одобрението на баща ти, за да се омъжа — отвърна Корин. — Това, с което не съм съгласна е, че дотогава ще трябва да чакам за парите си. Искам да кажа, че всички онези пари просто си седят там, а баща ми не ми дава достатъчно, за да покривам нуждите си.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Издръжката ми може и да е достатъчна за повечето жени, но не и за мен.

— Заради залаганията ви?

Корин зяпна от учудване. Беше толкова проницателен, че чак се плашеше от него.

— Просто искам сама да управлявам парите си, мистър Бърк. Вие не бихте ли искали същото?

— Да, но когато се омъжите, пак няма да можете, защото тогава съпругът ви ще поеме този контрол.

— Не, няма.

— Не разбирам.

— Доста е просто, мистър Бърк. Виждате ли, това е едно от споразуменията, които имаме с Ръсел. Той разбира, че аз не търпя ограничения.

— Ясно.

Джаред най-накрая проумя. В Ръсел Драйтън тя бе открила идеалния за нея съпруг.

— Ако само това искате — да се омъжите, защо не сте го направили досега? — попита Джаред от любопитство, надявайки се Корин да продължи да говори за тези лични неща, без да възбуди подозренията й.

— Да не би мистър Драйтън да се страхува да се изправи пред внушителния ви баща?

Корин можеше да види лицето на Джаред, ако каретата минеше покрай някой уличен фенер. В този момент тя не долови изражението му, но гласът му не й се стори предизвикателен и тя продължи.

— Истината е, мистър Бърк, че Ръсел разговаря с баща ми за нас, но той категорично му отказа.

— Съжалявам.

— Недейте. Баща ми ще склони.

— Не ми прилича на човек, който бързо променя решенията си — отбеляза Джаред.

Той бе засегнал болезнена тема. И беше прав. Самуел Бъроуз трудно променяше решенията си. Беше наложил малко ограничения в живота на Корин, но нищо не беше в състояние да го накара да ги отмени. „Този път, обаче ще е различно“ — мислеше си Корин. — „Този път той ще се предаде.“

— Когато види колко настоявам за този брак, ще омекне. — Каза го с повече увереност, отколкото въобще изпитваше.

— Предполагам, че ще ме поканите на сватбата?

— Ако все още сте тук.

— Между другото — забравихте си чантичката днес, или по-скоро вчера. Ако знаех, че ще ви видя толкова скоро, щях да я взема.

— Боях се, че завинаги съм я загубила — успокои се тя. — Утре ще изпратя някой до хотела ви за нея, ако е удобно?

— Няма да е необходимо. Ще ви я върна, когато дойда да ви взема довечера.

— Не съм казала, че ще вечерям с вас, мистър Бърк — дръзко отвърна Корин.

Джаред се усмихна закачливо.

— Това е кай-малкото, което можете да направите за мен, след като оставих такава възможност за печалба, за да ви вкарам вкъщи.

Корин се засмя на шегата му.

— Правите се на мъченик. Не съм молила за услугите ви, всъщност бяхте доста настойчив.

— Предполагам, че съм рицар по сърце, неспособен да откаже на една дама в беда.

— Такава ли бях?

— А не бяхте ли? — възрази той.

— Добре, ще вечерям с вас довечера, само ако ми кажете как се озовахте в клуба. Не е общоизвестно място!

— Адвокатът ми ми каза за него — бързо отвърна Джаред. Всъщност, ако той не беше с мен, едва ли щях да вляза.

— Искате да кажете, че е бил с вас и сте го оставили там?

Точно тогава каретата спря.

— Ще се върна за него.

Корин се усмихна.

— Отклонихте се от пътя си само, за да ме изпратите, нали?

— Беше ми приятно — непринудено каза той и отвори вратата.

Слезе пръв, за да й подаде ръка.

Корин изведнъж се почувства странно щастлива. Той беше направил всичко това за нея!

Държа я за лакътя, докато не стигнаха входната врата на къщата. Зората вече сияеше на хоризонта, но на Корин не й се спеше.

— Искам да ви целуна, Корин Бъроуз — каза внезапно Джаред.

Преди да успее да реагира, той я беше дръпнал в обятията си. Целувката беше нежна, макар и насилствена, но Корин не упорстваше. Джаред не я притискаше силно към себе си, както Ръсел често правеше, само я държеше достатъчно здраво, за да не може да избяга.

Най-накрая я освободи.

— Преди да ми откъснете главата за това своеволие, трябва да знаете, че нищо не може да ме спре. Нито вие, нито собствената ми воля. Неудържимо исках да ви целуна и не можах да устоя.

Корин се усмихна.

— Разочаровахте ме, Джаред. Не очаквах да се извинявате.

Тя побягна, оставяйки го напълно изненадан и зарадван от отговора й.