Джоана Линдзи
Дивият рай (19)

Глава деветнадесета

Корин критично се оглеждаше в голямото огледало с махагонова рамка. Роклята й беше небесносиня с бяла дантела по края — доста строга, но стилна. В ръцете си държеше син слънчобран. Косата й бе стегнато изтеглена от двете страни, а отзад свита на кок, с къдрав бретон над челото и слепоочията. Тази прическа беше за по-къси коси, не за нейните гъсти дълги къдрици, но тя не искаше и да чуе за подстригване.

Корин се сдоби с напълно нов гардероб. Повече никакви туники. Трябваше да създаде впечатлението, че току-що е пристигнала от континента, но не можеше да го направи с местни дрехи.

— Изглеждаш прекрасно, скъпа — отбеляза Флоранс, като влезе в стаята с кошница току-що откъснати цветя. — Но защо пробваш тези нови рокли?

Корин пренебрегна въпроса и се обърна, за да се огледа от всички страни в огледалото.

— Успях, Флоранс — усмихна се радостно тя. — След два месеца на упражнения отново си възвърнах фигурата. Новите рокли са направени по старите и ми прилягат идеално.

— Не са ти много стегнати на бюста, нали?

— Не, но би трябвало — Корин се намръщи объркана.

— За това можеш да благодариш на мен. Казах на шивачката малко да увеличи тази част. Добре е, че се сетих, нали? — изкикоти се Флоранс.

Корин не можа да не се засмее.

— Отново поемаш нещата в свои ръце, а? Като онзи номер, който ти и д-р Брайсън ми изиграхте?

— Не го отричам.

— О, Флоранс, какво ли щях да нравя без теб?

Корин прегърна старата си приятелка, нещо, което рядко правеше.

— Със сигурност нямаше да се справяш толкова добре.

Корин се засмя.

— Знаеш ли, само увеличената ми гръдна обиколка и два малки белега ми останаха от това, което преживях. Благодарих ли ти за това, че настояваше да си мажа кожата с кокосово масло, за да не се отпусне? Само два белега!

— Е, това не е единственото, което можеш да направиш — каза тихо Флоранс.

— Разбира се, никога няма да мога да ти се отблагодаря за това.

Двете жени се погледнаха в очите и се разбраха — бездетната и младата майка.

И двете едновременно чуха плача.

— Искаш ли да отида? — предложи Флоранс.

— Не — усмихна се Корин. — Обзалагам се, помислила си си, че когато реших да го задържа, ти ще трябва да се грижиш за него през цялото време. Да, можеш да помагаш, но аз самата много му се радвам, за да ти прехвърля напълно грижите около него.

— Не ти подхожда — измърмори Флоранс. — Майка ти никога не се занимаваше с теб, освен ако трябваше да те покаже на приятелите си. Жена с твоето възпитание трябва да има прислужничка, която да се грижи за смяната на пелените, къпането и храненето.

— Аз не съм като майка ми — отвърна Корин. — Изглежда тези нещица ми харесаха. Какво да направя като не мога да му се наситя?

Флоранс се засмя.

— Предполагам — нищо. Но все пак мисля, че не ти подхожда.

— Просто ревнуваш, а не трябва, защото и двете го обичаме еднакво. Ела, ще отидем заедно. Той и без това обича да му се обръща внимание.

И двете отидоха в стаята до тази на Корин, която беше превърната в детска. През отворения прозорец сутрешното слънце падаше върху пода, застлан с рогозка. Лек бриз раздвижи висящите дървени птици, закачени над плетеното бебешко кошче. Бебето спираше да плаче, замаяно от движението им.

Корин се усмихна на Майкъл Самуел Бъркет.

— Направо е очарован от тези птици, които купи от антиквариата. Вече започва да забелязва разни неща.

— Лекарят ти каза, че нищо му няма на очите — отвърна Флоранс и също се усмихна на Майкъл, който се беше извърнал по посока на гласовете им. — Отначало бебетата не виждат толкова добре. И се радвам, че очите му се промениха от онова мрачно синьо към жълто-зелено, като твоите. Боже, ще стане такъв чаровник, когато порасне, също като своя…

— Не — отряза я Корин. — Въобще няма да е като него!

— Както кажеш, скъпа.

— Да — решително отвърна Корин. — Майкъл ще е специален. Знам го.

— Добре, но точно сега този специален мъж има нужда от смяна.

— Д-р Брайсън остави ли още от онзи мехлем за обрива му от жегата?

— Не, но каза, че днес ще мине да донесе. Няма защо да се тревожиш толкова. Обривът въобще не дразни Майкъл.

— Да, но не ми харесва. Може би трябва да сложа един вентилатор на тавана.

— Твърде много се притесняваш, Кори — смъмри я Флоранс. — Майкъл е роден в този климат. Тежката горещина вероятно не го притеснява и наполовина, колкото нас с теб. Погледни го. По здрав не може и да бъде.

— Знам — отвърна Корин и го вдигна от кошчето.

Усмихна се на закръгленото му мъничко личице и цялата любов на земята се отрази в очите й. Той беше малкото й ангелче. Тя още потръпваше при мисълта колко близко е била да се откаже от него. Никога нямаше да си прости за ужасните мисли, които й минаваха през главата, докато го месеше. Единственото й обяснение беше, че вероятно тогава не е била в ред.

Майкъл не беше вече син на Джаред, щом го беше изоставил така. Беше неин син и само неин. Не си представяше, че някой може да бъде толкова важен за нея.

— Гладен ли си, съкровище? — засуети се около него Корин. — Предполагам, че трябва пак да те нахраня преди да и изляза. Така ще спиш целия следобед и няма да ти липсвам.

— Ще излизаш? — Флоранс повдигна вежда.

Корин седна на тапицирания люлеещ се стол до прозореца и отвори роклята си, за да накърми Майкъл.

— Вече е време, Флоранс. Ръсел ми каза, че днес към обяд пристигна един кораб. Ще отидем на пристанището с част от багажа ми, а след това до Кралския хотел, все едно, че току-що съм пристигнала от континента. Там ще наема стая като мисис Джаред Бъркет.

Флоранс поклати глава.

— Значи все пак ще го направиш? Надявах се да си забранила.

— Само защото сърцето ми се е размекнало не означава, че съм забравила защо съм дошла дотук. Нито за момент не съм забравяла.

Флоранс беше започнала да съчувства на Корин щом разбра за изнасилването. Но след това имаше достатъчно време да го обмисли и смяташе, че да се живее добре сама, съвсем не е лоша идея.

— Майкъл е достатъчно голям, за да пътува, Кори. Защо вместо това не се върнем вкъщи? — предложи тя. — Баща ти умира от желание да види внука си.

— Знам, но той може да почака още няколко месеца. Няма да се върна в къщи, докато не си отмъстя.

— По дяволите! Корин, ще си навлечеш някоя беля като се подиграваш с този мъж.

Корин остана изненадана.

— Не ти е присъщо да използваш подобен език — забеляза тя.

— Човек свиква, когато живее с теб — сопнато отвърна Флоранс. Никога няма да разбера защо баща ти те пускаше да се мотаеш из корабостроителницата като дете. Някои от думите, които си попила…

— Той се радваше, че проявявам интерес.

— Който не трая дълго, но те превърна в най-невъзпитаната дама, Корин Бъроуз.

— Корин Бъркет — напомни тя на гувернантката си. — А и аз не ругая постоянно, случва се само когато се ядосам.

— Което значи през повечето време.

— Кажи сега, била ли съм неразбрана през последните два месеца? — запита Корин с усмивка.

— Не, но ще станеш, веднъж щом се натъкнеш отново на него!

— Няма. Не е нужно да виждам Джаред, за да го направя за посмешище. Всъщност може и въобще да не се срещнем, което ще е най-добре. Но дори и да стане, защо пък да изпускам нервите си? Не може да направи нищо, за да ме спре. Не може да се преструва на обиден съпруг, не и когато ме е изоставил. Този път козът е в мен!

— Това не ми харесва, Кори — предупреди я Флоранс. — Доста добре ме заблуди с чара си, а теб дори повече. Изглежда забравяш колко е безскрупулен.

— Спри да ме разубеждаваш, Флоранс — каза твърдо Корин, а зелените й очи бяха строги. — Нищо не се е променило. Няма да си отида вкъщи, докато не свърша това, за което съм дошла.

— Ами Майкъл? — сърдито попита Флоранс. — Да не смяташ да го криеш в задушната хотелска къща, докато се размотаваш из града?

— Разбира се, че не. Ти и бебето ще останете тук. Само ще се запиша в хотела, защото е обществено място. Ще прекарвам повечето си време тук, въпреки че никой няма да знае.

— Ами ако Джаред те проследи дотук и открие Майкъл? Тогава какво ще правим?

Корин се намръщи.

— По-вероятно е това да не се случи, Флоранс. А в противен случай разрешението е просто. Ще кажем, че Майкъл е твой син, и че живееш тук на хълмовете Пънчбоул, защото е по-хладно, а ти не можеш да свикнеш с жегата.

— Но аз дори не съм омъжена! — ахна Флоранс.

— А кой може да каже дали скоро не си овдовяла, мисис Мерил?

И че Майкъл не е бил роден в Бостън, преди да заминем? Все пак нали току-що сме пристигнали? Може да кажем, че Майкъл е с месец по-голям, отколкото е в действителност.

— Правиш нещата доста объркани, Кори. Защо да лъжем за възрастта му?

— За да не може Джаред да заподозре нещо, ако случайно открие Майкъл. Тук единствено д-р Брайсън знае, че аз родих Майкъл на четиринайсти юни. Но той ме познава като мисис Драйтън. Едва ли знае Джаред, още по-малко би ме свързал с мисис Джаред Бъркет, която съвсем скоро ще стане прочута.

— Знаеш, че не мога да лъжа, Кори. Никога не съм звучала убедително.

— Вероятно и няма да ти се наложи да лъжеш. Ще бъда внимателна, когато идвам или си тръгвам оттук. Но дори и Джаред да ме проследи дотук, няма да го пускаме вътре. Така че няма защо да се тревожиш.

— Ти така казваш — отвърна Флоранс. — Но това въобще не ме успокоява.