Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revenge of the Damned, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2005

ISBN 954-585-646-7

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №125

Английска, първо издание

Превод Камен Костов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

История

  1. — Добавяне

52.

Империята си беше взела поука — поне малка — от касапницата в системите Пел/е.

Флотски маршал Йън Махони погледна плановете за подготвителна бомбардировка на Периферните/Граничните/Пограничните светове и изръмжа:

— Удвоете.

— Какво да удвоим, сър?

— Всичко.

Помощникът му огледа изображенията и изпълни заповедта. Артилерийската обработка срещу Периферните светове беше удвоена, а Махони разпореди отново да бъде удвоена.

Изпитваше съмнения дали това ще свърши работа, тъй като изобщо не беше убеден, че поставянето на човек там, където попадне бомба или куршум, задължително върши работа.

Все пак щеше да направи всичко по силите си.

Би предпочел да изравни световете с лицето на земята, както беше постъпил със системата Еребус, но имаше цивилни. Махони се запита колко ли от тях са преживели не само таанското завладяване, но и последвалата окупация.

Ако можеше да избира… но не можеше.

Най-накрая настъпи денят, в който нямаше никакъв ответен огън от нито един от определените за нападение Периферни светове.

Махони нареди нападение.

Действаше, като знаеше, че таанските защитници ще изскочат из отломките, сякаш цялата изразходвана срещу тях огнева мощ е била малко повечко от фойерверки.

Имаше пълно право… поради което предпочете да наруши заповедите.

 

 

Според Вечния император и неговия психперсонал, завръщането на Махони на Периферните светове беше онова, което Императорът упорито наричаше — използваше непознат за никого от приближените му жаргон — „фотовъзможност“. Нямаше значение каква шибана снимка е направена — пропагандата си вършеше работата.

Преди бойният фургон на Махони да отлети с флотите към Периферните светове, свалиха въоръжението от няколко картечни галери и ги превърнаха в пресескорти. Натъпкаха ги с толкова риалити екипи и журналисти, колкото можеха да поберат.

Бойният кораб трябваше да кацне на Кавит, центъра на Периферните светове, с четвъртата вълна. Основание: първата вълна бива унищожена; втората вълна понася загуби, но се задържа; третата вълна се консолидира; и с четвъртата вълна можем да стоварим няколко оператори. Стрелбата все още ще продължава, но никой няма да бъде убит.

Най-малко от всички Йън Махони, докато се спуска величествено по подвижната стълбичка на своя боен кораб и прави благородното си изявление, че се е завърнал, или обявява този свят за открит, или каквото там благородно изявление реши да направи. В екипа му бяха назначени пропагандисти по въпросите на благородните изявления.

За съжаление в деня-Д/часа-Ч Махони не беше в командния си кораб.

Седеше закопчан с ремъци в една бойна капсула на нападателен транспортьор до командващия подофицер на Първа гвардия, тиловак, чието тяло според гвардейците беше подменяно късче по късче шестнайсет пъти десетилетия наред, но мозъкът му не беше модифициран, откакто преди около столетие командващият беше обявен за клинически мъртъв.

Махони беше забравил колко боли, когато току-що навлезлият в атмосферата транспортьор изстреля двайсетте си нападателни капсули към повърхността. Беше забравил също така точно колко пъти „долу“ променя местата си, докато капсулата се гмурка към роботизирания насочващ маяк под тях.

Миг преди удара двамата с подофицера се усмихнаха насила един на друг: демек, свикнали сме с тази гадост. Никой от двамата не си даде сметка, нито им мина през ума до каква степен усмивките им напомнят озъбването на мъртвец когато совалката се стовари в обичайното полуупрявляемо кацане-катастрофа. Полуупрявляемо означаваше под петдесет процента намалена работоспособност вследствие на нараняванията при кацането.

Миниснарядите експлодираха и стените на капсулата зейнаха. Ремъците се разкопчаха, Махони грабна уилигъна и се запрепъва през отломките на Кавит.

Имаше най-различни съобщения относно благородните изявления от сорта на „Завърнах се“ или „Laffayette nous arrivons“, направени от Махони, щом ботушите му докоснаха повърхността. Всички до едно бяха чисти лъжи.

Първото му подмятане беше:

— Бях забравил колко гадно вони този шибан свят… Залегни!

И Махони задъвка пясъка, когато ракетата изтрещя на няколко метра от тях.

 

 

Първа гвардия беше удостоена с „честта“ да бъде първата, кацнала на Кавит с Махони. Години преди това дивизията беше ликвидирана — когато бе защитавала Кавит при избухването на Таанската война. Само шепа волнонаемни, офицери и механици бяха евакуирани при отстъплението по личните заповеди на Вечния император. Използваха ги като ядро при попълването на частта със свежа кръв, след което отново ги пратиха на предна линия.

Махони смяташе, че заслужават „привилегията“ да се реваншират. Преценката му може би беше необосновано оптимистична. Имаше само десетина гвардейци, стъпвали на Кавит — смилането на таанците беше смляло и дивизията. А и все още не бяха приключили с обучението на новобранците след Наа.

„Честта“, която всички обгорели в сраженията бойци биха предпочели, беше да ги върнат в някое приятно кътче на Първичен и да си изкарат поне половин век гарнизонна служба на някой курортен свят. Само броени секунди след първите „фиууу-тряс“ покрай ушите му дори най-възторженият новобранец вече предпочиташе тази алтернатива.

Но гвардията продължи кръвопролитното настъпление към град Кавит. Сраженията изтриха срама от предишното поражение — сега дивизията имаше пълно въздушно и пространствено превъзходство и неограничено количество въоръжение и муниции.

Не че таанските защитници капитулираха. „К’ако мит’р“ на техния език означаваше едновременно „предавам се“ и „не съществувам“.

Повечето от тях предпочетоха тъкмо това — да се сражават до последен дъх и накрая да се самоубият с граната или да се пронижат с импровизирано копие. Махони видя как, след като беше обкръжен, един набит таански редник чукна една граната в земята и я пъхна под каската си. И за него, и за заобиколите го омърляни гвардейци последвалата експлозия беше най-добрата шега за деня.

След по-малко от час един от адютантите, който беше кацнал с бойния кораб, откри флотския маршал и му връчи съобщение.

„ЛИЧНО“ от Вечния император. Съобщението беше написано на стария „богомолски“ шифър, който Махони можеше да разшифрова дори с вързани очи в тайфун. И гласеше:

„Стига си си играл игрички, почвай работа“.

Махони смотолеви нещо, свали бойната жилетка, опасана с гранати и патрондаши, подхвърли я на близкия гвардеец и отиде при картите, компютрите и проекциите.

 

 

Лейди Атаго удържа на думата си.

Всички боеспособни таански флотилии бяха прегрупирани и насочени към Периферните светове. Тя безжалостно стопяваше резервните и защитните ескадрили бойни кораби в тила и ги хвърляше в боя.

До втръсване се повтаряха едни и същи лозунги, а зловещите риалита бъкаха от излитане след излитане.

Разгромът на Империята беше неминуем.

Но съвсем не беше неминуем за един анонимен таански продоволствен офицер, седнал в тясната каюта на овехтелия си боен крайцер. Накрая той изключи кома, който продължаваше да бълва вдъхновените послания на Съвета, и се вторачи в екраните.

Натисна бутона за общ баланс:

„ЕКИПАЖ: 50% от нужния персонал. 11% с оценка «Обучени». 4% «Обучени на място».

ПРОДОВОЛСТВИЕ: 71% от необходимото за осъществяване на мисии, включително завръщане в базата.

ВЪОРЪЖЕНИЕ: 11% бункерни картечници; 34% тръбни ракети.

СИСТЕМИ: 61% функционални“.

Пред очите му „61%“ потрепна и се смени с „58%“ заедно с изгърмяването на поредната оръжейна система някъде в утробата на кораба поради кумулативното й износване.

 

 

Очакваше се риалитата да покажат на живо отлитането на таанците към последното, решително сражение. Атаго не беше толкова глупава, за да го позволи.

В края на краищата не бяха изключени инциденти. А инцидентите имаха изключително деморализиращ ефект дори върху изцяло зомбираното таанско население. Тъкмо затова риалитата не показаха отлитането на онези три чисто нови свръхбойни кораба, които бяха смразили кръвта на Стен.

Единият — заменил изпочуканата вехтория „Форез“ на Атаго — нямаше да участва в нападението.

Другите два щяха.

Единият, „Панипат“, се издигна на двайсет метра над масивната конструкция, преди двата двигателя „Юкава“ да откажат, и за малко да падне и да се разбие. Единствено благодарение на майсторския пилотаж успяха да кацнат без видими увреждания. Все пак незабавните анализи на системата показаха, че от строя са излезли не само двата двигателя, но са увредени и всички останали части. Освен това двигателят АМ2 би постигнал не повече от петдесет процента от капацитетната си мощност.

Липсваха каквито и да било обяснения, освен че и трите кораба бяха скърпени дори по-набързо от обикновените таански бойни кораби. Плюс това в момент, когато всички стратегически материали не достигаха, компромисите бяха неминуеми.

Новите кораби клас „Форез“ изглеждаха страховито само на външен вид. Но вътре в тях нямаше нищо.

Третият кораб, „Горга“, се издигна успешно. След като напусна атмосферата на Хийт, командирът на кораба го превключи заедно с четирите ескортиращи крайцера на АМ2.

Някой допусна фатална грешка.

„Горга“ и един от крайцерите се сблъскаха. Катастрофи сред безкрайните пространства на космоса не се бяха случвали никога.

Тази обаче се случи.

Не оцеля нито един член от екипажите на двата кораба, така че никой не можа да даде обяснение точно каква грешка е допусната.

 

 

На границите на радарния обхват на Периферните светове таанските флотилии предприеха тройно нападение като първа, втора и трета нападателни сили. Бойният ред, синхронизацията и разгръщането щяха да доведат до резултата половината командващи да бъдат уволнени, а една десета от тях да загинат от единична бомба.

Вече не бяха останали кой знае колко предвоенни таански адмирали, да не говорим за капитани на кораби. Труповете им бяха консервирани в пространството, размазани върху преградите на раздробени кораби или просто бяха привнесли вече невидимия си принос към ентропията.

Но войната е умението да се справиш с онова, с което разполагаш.

А и таанците знаеха, че съдбата е на тяхна страна.

Съдбата естествено обикновено беше на страната на Бога.

Така че таанските флоти нападнаха врага.

 

 

Втората таанска офанзива така и не стигна до Периферните светове.

Адмирал Мейсън, командващ шест ескадрили разрушители от мостика на един чисто нов крайцер, чакаше. Докато таанците наближаваха, корабите изчакваха в засада почти в радарен обхват един от друг. Щом първият разрушител се свърза, Мейсън насочи всички кораби в старателно и многократно оттренирана бойна операция.

Пръснаха таанците с общ удар, след което продължиха поотделно. Въпреки че Мейсън беше побъркал от учения капитаните си, те тайно се гордееха, че служат под командването на убиец като него — макар да беше абсолютен гад и да ги изпращаше в най-опасните точки на сражението.

Таанският флагман на втората сила беше улучен най-малко с три ракети, изстреляни от три кораба, и цялото командване на зле организираната банда флотилии беше ликвидирано.

В същия момент Мейсън неохотно докладва на своя шеф и девет изцяло екипирани имперски флотилии пристигнаха да довършат работата.

Един таански крайцер, единайсет разрушителя и шепа помощни, всички повредени, успяха да се измъкнат и да се довлекат до Хийт.

Адмирал Мейсън не можеше да отрече, че корабите му се бяха справили.

 

 

На цял сектор разстояние флотски адмирал Ферари водеше сражението почти перфектно.

Беше разполагал с предостатъчно време за подготовка, след като разузнаването го уведоми, че таанските флотилии приближават.

Беше пуснал на няколко екрана безкрайни програми какво точно ще постигне предстоящата първа атака. Дори разполагаше с предоставен от имперското разузнаване стратегически/тактически биофиш за командващия таански адмирал. Някакъв си Хси, помисли си Ферари, пилотирал във високите етажи на бюрокрацията през по голямата част на войната. Какво ли беше направил, за да го натирят във вакуума? Прегледа друг биофиш, предоставен — което Ферари никога не узна — от разузнаването на Стен и Сен Клер.

— Господинът — помисли на глас Ферари — изглежда, е успял да проникне в четири имперски флотилии преди доста време и да им създаде проблеми. Това не би трябвало да означава, че… ммм. Вероятно той има приятели с добри връзки? Не. А, Ето го дребното престъпление. Изглежда, е изгубил контрол над частите си в разгара на битката. Предизвикани загуби. Мерси.

Ферари се усмихна. Значи приятелчето не познаваше мителшпила.

Ферари изключи всички програми. До една бяха неточни. Знаеше къде ще нападне Хси.

 

 

Адмирал Хси възнамеряваше да използва „бъркотията“ в системите Зулу, за да прикрие приближаването си към система Калтор и самия Кавит. Нямаше начин дори фините имперски детектори да засекат неговите флотилии, преди да нападнат.

Хси не беше преценил, че е вярно и обратното — таанските детектори показваха системите Зулу като мъглявина от астероиди.

Те не засякоха дебнещите флотилии на Ферари до последните секунди. Ферари остана леко разочарован: беше се надявал, че таанците ще се доближат дори още повече, преди да започне сражението.

Но и така не беше зле. И той пристъпи към действие.

Погледнато от „горе“, двуизмерно, флотите на Ферари бяха разположени странично спрямо авангарда на таанските сили — известно като „отсичане на целта“. Цялата имперска огнева мощ можеше да достигне целите си, докато бойният ред на таанците блокираше собствените им оръжейни системи.

Ферари нанесе удар. В този момент сражението премина от „шахматен дебют“ в изискващия по-изтънчено коварство „ръкопашен бой“ на разстояние около метър, докато имперските части разпердушинваха Хси.

Хси нареди оттегляне от сражението и прегрупиране.

Ферари нареди на частите си да го последват и битката продължи — хаотично меле сред пустошта между системите.

Ферари победи със завидно майсторство. И отново оцеляха само шепа таански кораби.

Но той допусна една грешка.

Когато реши да последва Хси, пропусна да уведоми Махони, който се опитваше да координира сражението от Кавит, за решението си. И остави огромна незащитена дупка в периметъра около Периферните светове. Три земни дни след това тъкмо през тази дупка се изля третата нападателна таанска сила.

Между нея и Кавит нямаше нито една имперска бойна флота.

 

 

Някой някога е казал, че повечето герои са здравомислещи хора, неочаквано взели решение да направят нещо налудничаво.

Уилям Бишоп XLIII би дефинирал операцията, спечелила му Галактическия кръст и втора звезда, като нещо, което би предприел само смахнат, успял да убеди сам себе си, че не е смахнат.

Засега Бишоп не беше изпаднал в критично положение.

Започна като гвардеец, пехотински сержант, получил полагаемите му се ордени заради умението си да се сниши в подходящия момент на подходящото място. След като осъзна, че ако се озове на места, където хората стрелят по него, може и да го убият, постъпи на обучение за пилотаж.

Намеренията му бяха да завърши, а след това да блъска огромни грозни шибани транспортьори из небето, докато не дойде пенсията, след което да се захване кротко с непонятните си математически изчисления. Единствената друга награда, която искаше, беше някаква дългосрочна служба, без да го пленяват и без да му се налага да върши нещо прекалено отвратително.

Беше роден пилот.

Когато завърши класа по пилотаж на Стен, получи назначението, което искаше. Но всичко се обърка.

Вероятно никой не искаше да повярва, че човек с толкова много медали, на когото толкова подхожда да е командир, не проявява никакъв интерес да участва в повече сражения. Или пък някой с усет към историята беше проверил кой е Уилям Бишоп XLIII.

Така или иначе, Бишоп не само беше прехвърлен насила от своя продоволствен фургон на нападателен транспортьор, но и получаваше все нови и нови повишения.

В момента беше адмирал с една звезда и командваше две нападателни дивизии. А на всичко отгоре му възложиха и командването на десанта на Кавит.

Човек би могъл и да умре покрай тия идиотщини, помисли си той.

До този момент не се случваше нищо особено — не и според преценката на Бишоп. Ракетите въздух-пространство, таанските тактически кораби и спорадичните самоубийствени нападения не влизаха в сметката.

Бишоп беше категоричен, че положението не е особено критично. Да оцелея и този път, помисли си той, след което ми остава единствено окончателното кацане на Хийт.

Тази мисъл го накара да потрепне и в главата му нахлу още цял порой мисли. По-важно беше да се запита дали в края на краищата Ферма не е прав. Междувременно неговите нападателни кораби нахлуха над Кавит заедно с подкрепящите ги транспортьори, а шепата бойни съдове задържаха таанските комари надалеч.

В този момент запищяха алармите.

Бишоп отиде на мостика на своя командващ кораб и заоглежда пристигащите доклади за връхлитащата трета таанска нападателна сила.

И в същия този момент разбра, че е психопат.

Заповедите му бяха пределно ясни.

— Ком… затвори подстъпа към комескорта. Командващ, изчакай заповеди.

„Адмирале, нас ни…“

— Напада ни цялата шибана таанска космическа сила. Знам. Забелязах. Заповед, казах. Искам корабите да напуснат орбита и да се отдалечат. Веднага.

„Накъде?“

Бишоп измърмори сам на себе си.

— Разполагате ли е информация за връхлитащите таанци?

„Ммм… Потвърждавам. Срещу нас са седем бойни кораба, няколко тактически изтребителя, двайсет и осем крайцера… трябват ли ти още, Били?“

— Достатъчно. Почти същото е и при мен. Заповеди… — Той махна с ръка към навигационния офицер. — Изчакай прехвърляне. Контактна орбита за третия… не, четвъртия боен кораб в развърнат строй. Прехвърли…

Побледнелият навигатор кимна.

— … на предаване. Активирай на десетсекунден интервал… от този момент.

„Други заповеди? Сър?“

Бишоп се вторачи в командващия ескорта на екрана.

„Не, по дяволите. Имаш ли нужда от нещо?“

„Не мисля. Знаеш ли някоя хубава молитва, Били?“

Бишоп тръсна глава.

И атаката започна.

Един брониран нападателен команден кораб. Един крайцер. Дванайсет разрушителя. Единайсет ескортиращи кораба. И седемнайсет тактически кораба.

Срещу четири таански бойни флотилии.

Пълна лудост.

 

 

Наистина пълна лудост.

Командващият Трета нападателна таанска сила адмирал забеляза шепата нахлуващи в орбита за стълкновение кораби и осъзна, че е попаднал в капан.

Никой не би атакувал по подобен начин. Не и ако зад тези абсурдни нападатели не настъпваше цялата имперска сила.

Адмиралът се изуми от нахалството на нападателите. Действаха като истински таанци. Готови да загинат, за да забавят таанските флоти само с няколко минути, но минути напълно достатъчни, та все още непоявилите се имперски бойни кораби да нанесат удар.

Адмиралът издаде цяла серия заповеди.

Прекъсни връзката и се прегрупирай. Оттегли се оттатък системите Зулу. Ще оставим Империята да нанесе удар срещу празното пространство, след което ще се върнем флангово.

Четирите таански флотилии се оттеглиха в пустотата. Поради възможно най-логичната от всички причини.

Въпросният адмирал така и не можа да разбере какво се беше случило и какво не се беше случило, тъй като пунктът на прегрупиране на флотите му се оказа само на светлинни минути от орбиталната просека на флотите на Ферари, завръщащи се от унищожаването на Хси.

Не оцеля нито един таански кораб.

 

 

Бишоп изгледа смаляващите се таански флоти, отмени последните думи, които беше измърморил, и погледна рефлекторно през рамо.

„През рамото му“, т.е. на екраните „зад“ него, нямаше нищо.

Подозрителен към всяка небивалица и без да е в състояние да повярва на току-що случилото се, а още по-малко на току-що неслучилото се, Уилям Бишоп XLIII превключи на орбита за оттегляне от Кавит, сериозно замислен върху предимствата на ранното пенсиониране, а защо не и оттегляне в компанията на силно набожни монаси в някой манастир.

 

 

Изправена сред отломките от катастрофата, лейди Атаго следеше върху екрана некодираното съобщение, изпратено от генерал Лунга от командния пост на Кавит:

„Имперски части успяха да пробият. Загубена връзка с воюващи компоненти. Според последни съобщения всички позиции се съпротивляват до последния човек. На този пост в момента три кораба без никакви муниции. Ще нападнем. Повтарям. Ще нападнем. Моите извинения за неуспеха към Съвета и към цялата моя раса.

Лунга“

Атаго извърна поглед. Тя имаше свое собствено достойнство и свой собствен обет, които да съблюдава.