Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revenge of the Damned, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2005

ISBN 954-585-646-7

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №125

Английска, първо издание

Превод Камен Костов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

История

  1. — Добавяне

29.

Когато полицейски майор Генрик дочу дюдюкането на ловците в гората, сърцето му подскочи. Бяха подплашили дивеча. Прошепна/помоли се на себе си да не е фалшива тревога. От бягството насам непрекъснато юркаха него и хората му да търчат по пътищата в отговор и на най-съмнителния слух, че е забелязан военнопленник. Ако питаха него, всички усилия да открият затворниците бяха блокирани от настояването на началниците му за абсолютна цензура по въпроса за бягството им.

Разбира се, че пазенето на тайна беше втора природа на Генрик. Но на него и останалите екипи ловци бяха тикнали в ръцете мръсния край на тоягата. Цензурата означаваше, че е почти невъзможно да надушат някоя истинска следа, от която да започнат, след което да навържат следите, докато жертвата не бъде обградена и пипната. Имаха няколко попадения, но едва ли бяха достатъчно.

Единственото в заповедта, което му харесваше, беше да убиват на място всеки намерен затворник. Никакво шикалкавене и разследвания, а направо един тежкокалибрен куршум в тила. Изобщо не му пукаше, че това заличава възможността едно разкриване да доведе до друго. Не беше от онези, на които им харесва да смесват много подправки в една манджа.

Дюдюкането на екипа преследвачи се усили. Генрик пое дълбоко дъх и отпусна леко оръжието си. Нямаше нужда да се извръща, за да разбере дали мъжете му са по местата си. Усещаше, че напрежението ги побутва да крачат по-близо зад него. Генрик очакваше поредното разочарование.

Имаше голяма вероятност онова, което преследват, да се окаже в края на краищата някое заблудено и обезумяло от страх фермерско животно, което от гняв и безпомощност да превърнат в кървава каша.

Автоматично зареди оръжието си, щом забеляза някакво помръдване между дърветата. Усети, че другите наоколо реагират по същия начин, сякаш прошумоля полъх на сух вятър. Там! Ето там!

Два стаени в сянката на храсталака силуета сякаш се подвоумиха, след което се понесоха тромаво към отсрещния край на ливадата. За част от секундата прецени, че са: а) хора, б) единият висок, другият нисък и в) затворници. Натисна спусъка и околността се превърна в трещящ ад, щом и останалите откриха огън. Общата стрелба засече затворниците само на пет-шест крачки от дърветата. Двете тела се раздрусаха с размахващи се във всички посоки като крила на вятърни мелници крайници и се метнаха на една страна, запокитени от огнената струя. Надвисна отекваща тишина, последвана от нов картечен порой, под който телата заподскачаха в спазматични гърчове.

Последва изщракване при смяната на пълнителите, след което Генрик и останалите се надигнаха на крака и се втурнаха към кървавата каша. Той едва не се строполи върху проснатия върху оплесканата с кръв хлъзгава трева труп на първия нещастник. Беше по-едрият. Ритна го, за да го претърколи по гръб. Чертите му бяха разкривени, но ясни — Ибн Бакр. Дребната беше Алис.

Генрик се извърна да поздрави екипа си от убийци. Видя насреща си грейналите им лица и почти детински свенливите им усмивки. С едно изключение.

Ло Прек огледа лицето на Ибн Бакр и изруга яростно, защото не беше онзи, който искаше да се е проснал на неговото място. Стен отново се беше промъкнал през мрежата.

 

 

Вирунга седеше върху обкования с дъсчици метален стол — предназначението им беше да създават дискомфорт. Болките в ставите на осакатените му крака го караха да си мисли, че го държат пред кабинета на командващия вече дни наред, но шумът от тътрузещите се крака на затворниците из двора му напомняше, че са минали най-много четири часа. Беше прекарал твърде много години като затворник, така че отлично познаваше номерата на Дерзин. Чакането беше рутинна процедура за обработка. Но от това, че познаваше номерата му, не му ставаше по-добре.

От момента, в който го повикаха, го обзе предишната неувереност. Щеше ли да издържи на мъченията? Нима вече не беше? Да, но щеше ли да успее пак? Добре. Да оставим мъченията настрана. (Не мога. Моля ви, не мога. Млъквай. Длъжен си.) Ами надиграването? Никога не беше заставал очи в очи срещу Авренти, експерта по мръсната работа на Дерзин. Но го беше преценил. Би трябвало да е добър. Вирунга мислеше, че е по-добър. (По дяволите! Пак този негативизъм! Махни това „мисля“ и го замени със „знам“. Да. Така е по добре.) Пробвай нова тактика. Курс с по-силен попътен вятър.

Ти имаш въпроси, Вирунга. Задай им ги. Накарай ги да ти отговорят. Не им давай възможност да застанат отгоре. Не ги оставяй на мира с въпросите си. Въпроси като… След бягството… защо не е имало репресивни мерки?

Двамата със Стен бяха включили репресивните мерки в изчислението на уравнението за бягството. По никакъв начин не биха могли да възпрепятстват непосредствените действия на таанците. При първоначалното избухване на насилническа ярост със сигурност щеше да има жертви, побоища, намаляване на дажбите и унищожаване на лични вещи, докато търсят отверстието за бягството. На това не биха могли да се противопоставят. Но малко след това, когато трезвите глави станеха повече, планът щеше да ги възнагради. Твърде много кариеристи в Колдиез се намираха под угроза. Твърде многото въпроси щяха да предизвикат лов на изкупителни жертви — небрежни надзиратели и офицери със съмнителна лоялност. Таанците щяха да проявят предпазливост, за да не дадат възможност на врага да стовари вината върху невинни. А най-голямата заплаха беше, че кризата можеше да се разплиска, да излезе през вратите и да подмокри чак политиците, които бяха наблъскали всички развалени яйца в тази пробита кошница, каквато представляваше Колдиез.

Все пак, за да са сигурни, двамата със Стен бяха подредили картите и бяха пъхнали в колодата пето асо. Петото асо беше „Златният червей“, който Сен Клер беше вкарала в компютъра на Колдиез. Беше вирус, който постоянно да си прави маймунджилъци с числата за производството. Изпусната десетична запетая. Минус, превърнат в плюс. И хоп! Колдиез ще може да се похвали с много по-големи успехи, за които не би могъл да мечтае и най-оптимистичният таанец. Дерзин ще разполага с абсолютното доказателство, че експериментът с военнопленническия лагер е изцяло успешен.

Прекалено много бяха списъците с провалите на Таанската империя, за да бъде пренебрегнат подобен блестящ успех. Във вируса беше вградена още една функция. С течение на времето той изтриваше основни зони от паметта на компютъра. След време нито един таанец нямаше да е в състояние да различи истината от лъжата в Колдиез, освен че всичко изглежда наистина чудесно, ако не се вторачваш много подробно.

Очакваният пръв взрив от репресивни мерки избухна в момента, в който таанците осъзнаха внезапното изчезване на военнопленници. И затвориха лагера в железен юмрук. Последваха разпити, побоища и няколко смъртни случая. Но въпреки всичко така и не успяха да разкрият тайните катакомби и тунела до отсрещния хълм. Разследванията бяха прекратени точно толкова неочаквано, колкото бяха започнали.

Тъкмо навреме. Вирунга беше на косъм да изкара древните оръдия, които бяха открили в едно от мазетата със Стен. Подобна операция би била истинско самоубийство. Но поне за кратко удовлетворителна.

Разбойниците на Вирунга му докладваха за пристигането и заминаването на служители от йерархията на лагера. Непрекъснато се провеждаха срещи на четири очи и по комуникационните линии се разпращаха съобщения до анонимни представители. Вирунга долавяше, че се задава сериозна криза. След това всичко се спотаи, тъкмо когато очакваше циреят да се пукне. Неочаквано униние с спусна над лагера и завладя от най-високостоящия до най-незначителния таанец. Затворниците се изненадаха от внезапната промяна в поведението им. Сякаш започнаха да се отнасят малко по-внимателно и дори с някакво страхопочитание и респект. Вирунга беше убеден, че се е случило нещо. Някакво крупно събитие, за което щеше да узнае от историческите книги, ако оцелееше, разбира се. Но никой нямаше дори смътна представа какво би могло да е. И най-вече таанците.

Щом вратата към кабинета на командващия зейна, Вирунга се изпъна. Часовият с безизразно лице кимна на двамата си колеги от двете страни на затворника. Нещо твърдо се стовари в хълбока му и Вирунга се задъха от болка. Превъзмогна раздразнението, нагласи патериците и се надигна с усилие. Смени стойката си, помръдна патериците и отпусна масивното си тяло върху тях. Люшна се към вратата, сякаш там нямаше пазач. Не физическата сила, а мощното излъчване на достойнство, което струеше от Вирунга, принуди пазача да отстъпи встрани.

Обстановката в стаята изглеждаше преднамерено спокойна. Авренти седеше отпуснат в едно кресло в ъгъла и се правеше, че прелиства задълбочено някакви документи. Командващ Дерзин стоеше до прозореца с гръб към Вирунга, сякаш загледан в нещо любопитно. Вирунга застана в средата на помещението. Не погледна нито наляво, нито надясно, за да потърси стол, върху който да отпусне осакатеното си туловище. Остана прав, подпрян върху патериците; изчакваше безмълвно началото на играта.

След продължителна пауза Дерзин обърна гръб на прозореца. Сякаш едва сега забеляза, че Вирунга е влязъл.

— О, полковник. Благодаря ви, че се отзовахте.

Вирунга не го удостои с отговор. Дерзин сякаш не забеляза. Приближи се до бюрото и седна. Вдигна една разпечатка, разгледа я и я остави. Затрополи с пръсти по бюрото, като че ли се опитваше да си спомни защо точно е извикал Вирунга.

— Разполагам с известна информация за… хм… да речем, изчезнали членове от вашата команда.

Вирунга се вцепени мимо волята си. Сякаш арктически вятър го прониза до кости през гъстата козина.

— Да?

Не посмя да добави нищо повече.

— Извинете, полковник, но съм принуден да ви съобщя една печална новина. От ваша гледна точка, искам да кажа. Заловени са. До един.

Вирунга въздъхна с известно облекчение. Значи беше свършило. Добре, заловили са ги, Сега трябваше да им осигури поносимо отношение.

— Аз… бих искал… да ги видя. Веднага. Да се уверя… че се… отнасят към тях в съответствие… с военновременните… закони.

Забеляза с периферното си зрение, че Авренти се хили.

— Боя се, че това е невъзможно, полковник — отговори Дерзин.

— Вие… ми отказвате?

— Не. Не бих си позволил подобна грубост. Фактическото положение е, че няма много за гледане. Всички са мъртъвци.

Вирунга се задъха. Двете му сърца учестиха пулса си. Ушите му писнаха от внезапното налягане.

— Какво? Мъртви? Как можахте…

От двора се понесоха викове. Отначало само няколко. След това все повече, по-уплашени и по-гневни. Дерзин му се усмихна и махна с ръка да се приближи. Вирунга се намери подпрян върху патериците си да се взира през прозореца. В първия момент забеляза скупчилата се около нещо в средата на двора тълпа затворници. След това видя теглена от коне вехта талига без ритли. Върху нея имаше цял контингент таански надзиратели. И Генрик. Изглежда, разтоварваха нещо — или някакви неща. Теглеха подгизнали парцали от зебло и ги стоварваха на земята.

В следващия миг зрението на Вирунга като че ли придоби телескопични способности и той разбра какво влачат. Ръце… крака… и глави. Разкъсаните трупове на Ибн Бакр и Алис.