Алън Кол, Крис Бънч
Отмъщението на прокълнатите (39)

38.

Срещата би трябвало да е рутинна, третата на Килгър за деня. Всичко, което трябваше да направи, беше да изчака кротко в апартамента на диспечера, докато той се прибере. След като се съвземе от шока, Килгър щеше да му се извини, че е позволил връзката с него, един от най-ценените агенти на таанското контраразузнаване, да прекъсне. Но, щеше да обясни, неговият контрол се е оказал спешно необходим в район на бойни действия и, за съжаление, е настъпил известен безпорядък. Сега той, старши специалист Фох, го активира наново.

Всичко ще е постарому. Ще продължи да докладва за всякакви антитаански настроения на работното си място и, най-важното, да описва точно как същите се отразяват на производителността на фабриката. В тази война нямаше нищо по-важно от това да не прекъсва производството на Империум X, използван като защитно устройство за Антиматерия 2.

Единствената промяна, както Килгър щеше да информира със задоволство мъжа, бе, че висшестоящите са одобрили увеличение на малката сума, която се изплаща на диспечера. А след постигането на окончателна победа над Империята на мъжете и жените като него, чиито жизненоважни задължения бяха далеч от фронта на бойните действия, но имаха не по-маловажно значение за скорошната победа също като тези на най-отличените герои, щяха да бъдат връчени заслужени медали.

И прочие, и прочие, и прочие.

Естествено нямаше нужда да обърква горкия човечец, като му разкрие реалното положение. Ако се чувстваше доволен като доносник на таанското контраразузнаване, Килгър щеше да му оказва цялата възможна подкрепа.

Така че работата се изчерпваше в изкачване по аварийния изход, повдигане на райбера на прозореца и влизане в апартамента. Може би, надяваше се Килгър, човекът имаше малко студен алк. От шпионския занаят, помисли си той, човек ожаднява.

Намери отворена кутия с нещо с вкус на соево вино. Беше гадно, но Килгър продължи да отпива малки глътки, докато се запознаваше с апартамента и повдигаше, местеше и проверяваше с ръкавици.

Вдигна една лампа и тъжно изцъка. След това върна кутията в огромния хладилник и отново мина през прозореца, без да оставя следи, че е бил в стаята.

По пътя до най-близката спирка обмисляше различни възможности.

Много интересно, мислеше си той. Сигурността тук е съвсем слаба, ако въобще я има. А горкичките работници извират от тез’ тръби кат’ попови лъжички.

Жалко, ако някой дребен диспечер, който случайно си има бръмбар в апартамента, дет’ хич не му е там мястото, се изпречи на пътя им.

Така беше станало. Заради него.

Килгър се запъти към следващия адрес. Не беше зле. Трийсет агенти досега. Петима вече не бяха сред живите, трима си изпуснаха нервите, двама станаха двойни агенти. Останалите си жужаха, доволни отново да са на пост, и докладваха каквото им бе наредено на всяка шпионска служба, от която Алекс сметнеше за подходящо да бъдат наети.

 

 

Стен се полюбува бегло на отражението си в голямото огледало. Помисли си, че изглежда доста елегантен в този костюм, макар да беше с една идея по-крещящ за вкуса му. Но големите гангстери никога не са били известни с изискаността си. Нагласи почти незабележимо яката на ризата си, отпи глътка бренди и се облегна, изчаквайки следващия ход на Конъл.

Сделката изглеждаше проста. Конъл имаше запечатан склад, пълен с високопротеиновата каша, която таанските военни използваха за повишаване на корабните дажби.

Стен искаше да закупи въпросната каша.

Порядъчна сделка — на черния пазар.

Как се беше сдобил Конъл с кашата не беше грижа на Стен.

Стен предложи оферта с няколко единици на кило по-висока от цената, която Конъл можеше да получи от останалите търговци на черния пазар, и много над тази, която биха платили таанците.

Освен това беше готов да плати в твърди имперски кредити.

Подробна информация за случилото се на Дюрер все още липсваше. Но предприемачите бяха чули лоши неща. Освен това не се палеха особено по сделки с инфлационната и основана на вярата валута на таанците. Дори последните да успееха да спечелят, нима имперските кредити щяха да загубят стойността си? Никой не допускаше, че това би могло да се случи.

Освен това имперските кредити бяха устойчиви на атмосферни и други влияния и след като бъдеха заровени под белведера в имението, нямаше опасност да се износят, скъсат или да ги съсипят гризачи. Фактът, че притежаването на кредити те прави кандидат за бесилката, не тревожеше никого. Най-много да се наложи даване на подкуп.

Конъл прокара пръст по чашата си.

— Интересно предложение. Може ли да задам един досаден въпрос?

— Може.

— Носят се няколко интересни истории за миналото ти.

— Чувал съм някои.

— Връзки със самия Таански съвет, чух да казват. Човек със собствена армия, довери ми някой. Много, много интересно.

— Може би една-две са достоверни — подметна Стен.

— Може би.

Конъл не продължи с въпросите. Беше попитал само за да прецени реакцията на Стен. Разбира се, не получи никаква.

— Да се върнем на сделката. Нямаш репутация на глупак. Така че, предполагам, имаш представа за реалната пазарна стойност на моята високопротеинова каша.

— Имам. Оферта за доставка от тази сутрин седемдесет и пет единици на килотон.

— И въпреки това предлагаш осемдесет. Интересно. Ако ти не си глупак, и аз не съм. Приемам офертата.

Конъл получи парите след по-малко от час и продължи почти доволен по пътя си. Бе направил огромна печалба, без изобщо да му се налага да си цапа ръцете с онази високопротеинова гадост. Беше разбрал и каква е играта на Стен. Човекът всъщност се опитваше да свие пазара. Щом натрупаше достатъчно количество, щеше да врътне кранчета.

Конъл реши да реинвестира. Реалната стойност на високопротеиновата каша в склада му, разбира се, беше не половин милион, а три четвърти милиона. Щеше да коригира съответно цената.

Крайният резултат от маневрата на Стен: още по-малко високопротеинова каша на разположение на таанците на каквато и да е цена. Освен това бе дал своя принос за дестабилизирането на валутата им. Тези кредити, освен ако не бъдеха заровени, щяха да се върнат на пазара и допълнително да обезценят таанската валута.

 

 

Л’н се бе свила на една копринена възглавница и изглеждаше изключително сладка и заспала. Ушите й бяха наострени към разговора на масата до нея.

Четиримата таански офицери играеха на невероятно сложна игра с броене, няколко комплекта зарове и менящи се правила, която можеха да измислят и овладеят до съвършенство единствено военни с опит в убиването на дългите скучни часове по време на караул.

Случаят беше точно такъв.

Това й придаваше символ на статут — всеки, който познаваше правилата, и още повече всеки, който знаеше как да печели, беше природно интелигентен, част от таанската йерархия и по всяка вероятност благородник.

Играта продължаваше.

А офицерите разговаряха, без да обръщат внимание на дремещия до тях домашен любимец на Сен Клер.

Разговорът бе изключително интересен. Този и този бяха освободени поради липса на вина. Част X няма да бъде разгърната навреме в сектор Y поради недостиг на оръжия със среден обхват. А чухте ли за горкия адмирал Уусис? Новият му флагмански кораб е „Сабак“. Първият от клас „Амтунг“, знаете го. Какъв ковчег! Системите му не могат да прихванат повече от шест цели, без програмата им да блокира. Каза ми, че в машинната зала има течове по двигателя. Добре, че се перчи като герой.

Избухна смях и играта и разговорът продължиха, а Л’н запаметяваше всяка безценна разузнавателна информация, за да я предаде на Империята.

 

 

Килгър скочи от оберлихта върху най-горния сандък от високата купчина. Огледа безлюдния склад, скицира наум тактическия си план и пристъпи към действие.

Складът беше мястото за разпределяне на порциони. Всеки сандък съдържаше петдесет кашона порциони. Всеки кашон съдържаше еднодневните порциони за десет бойци.

Килгър носеше в джоба си шест консерви. Щеше да ги пъхне в различни кашони, след което щеше да запечата отново кашоните и сандъците, без да оставя следи.

Бедните типчета, на които се паднеха въпросните консерви, нямаше да останат доволни. Не че в кутиите имаше отрова. Всяка от тях съдържаше точно онова, което би трябвало да съдържа, и то беше точно толкова годно за ядене, колкото годна за ядене беше храната за военни. Но във всяка имаше и малка добавка.

Бедните цвъркащи дребосъчета, разчувства се Алекс.

Не че във всяка кутия имаше по цяла мишка.

Само опашките.

Килгър се запита колко ли време ще е нужно, за да гръмне слухът с какви лайна хранят бедните фронтоваци шибаните спекуланти.

Знаеше си, че няма да чака дълго.

 

 

— Халба бира? — предложи Стен.

Преливащ от самодоволство, Четуинд едва повдигна очи и се засмя.

— Напоследък пия само бренди.

— Животът те глези?

— Понася се — отвърна неопределено Четуинд.

Двамата не отделиха очи един от друг, докато сервитьорката наля питиетата, получи си парите, ухили им се и се понесе към бара.

— Значи успя — каза накрая Четуинд.

— Значи успях — съгласи се Стен.

— А моето… съобщение беше ли предадено?

— Беше. На най-високо ниво.

— И?

Стен сложи едно куфарче на масата и го побутна към него. Четуинд го огледа от двете страни, открехна го, след което моментално го затвори.

— Някой там ме харесва.

Стен се усмихна.

— Направо те обичаме, Четуинд.

Куфарчето беше фрашкано с таански пари.

— И какво се очаква от мен да направя с това?

— Каквото си поискаш. Имение в провинцията, ако това те устройва.

— Не. Вече си научих урока.

Наистина го беше научил. Беше отделил доста време да възстанови връзките си и да ги заздрави. Беше замесен в почти всички престъпления около космодрумите на Хийт. Дори беше започнал да подхвърля смътни намеци за обединение. Но вече не се забъркваше с докери, осъзнал, че ако някой с врат четирийсет и шести номер и шапка трети размер се домогне до политическо влияние, лесно може да бъде отстранен. Вместо това изслушваше изключително отзивчиво диспечери, товарачи, ръководители въздушно движение и счетоводители по космодрумите. Техниците трудно се поддаваха на преобучение.

— Това е чудесно — каза Стен. — Едно предложение. Все още ли си лоялен затворнически надзирател?

— Мислех да…

— Недей — нареди му Стен. — Това ти гарантира великолепна и солидна самоличност. Предпазва те да не те върнат на Дрю.

Четуинд изтръпна — разбираше.

— Искаш тунел за достъп в Колдиез?

— Научил си си урока.

— Хм. Нещо друго?

— Нищо. Само продължавай да продължаваш. Ще се свързвам с теб от време на време. Ако ти трябва още златце, само кажи.

Четуинд се замисли.

— Колко дълбока е кесията ти?

— Колко широка е Империята?

Беше точният отговор. Стен беше готов да даде на Четуинд или на който и да било друг таанец безкрайно количество парични единици — безупречно подправени единици, — които допълнително да увеличат инфлацията на икономиката. На всеки пет хиляди банкноти една имаше повтарящ се сериен номер. Когато две от тези банкноти, перфектни образци от таанската валута, се появяха в банкова клирингова къща, щеше да настъпи ад. Което допълнително щеше да подрони доверието на таанците в собствената им парична система.

Стен се надигна.

— А, има още нещо. Не пращай да ме следят. И не се вясвай в приятния ми спокоен дом. — Посегна и щипна Четуинд по бузата. — Искам да си моята тайна любов. А и ще изглеждаш адски глупаво с картонче на палеца на крака.

И изчезна.

 

 

Сен Клер подреждаше систематично върху бюрото си отметките, надраскани в различни моменти на отчаяние и благоразумие. Младата жена на канапето ридаеше конвулсивно.

— Хайде стига — каза Сен Клер.

Отиде до барчето, наля една чашка и изчака, докато жената я пресуши.

— По-добре ли си?

Жената кимна.

— Постави се в моето положение — започна Сен Клер. — Разбира се, че не си знаела какви ги вършиш. Мейд, и аз съм се забърквала в подобни проблеми като млада.

Разликата във възрастта им беше не повече от три-четири години, но Сен Клер познаваше сценария.

— И не можеш да платиш. А ако поискаш пари от семейството си, ще те изхвърлят на улицата. Баща ти, изглежда, не проявява особено разбиране, Ако бяхме в риалити, сега щях да си суча мустаците и… какво ли щях да направя? Да ти предложа да предоставиш услугите си на някои от по-възрастните ми гости, тъй като си твърде млада и привлекателна? Или да откраднеш семейните бижута? Не. Сетих се. Да ми предоставиш всичките си семейни тайни. Изнудване, ето така стават нещата в риалитата. Нищо чудно, че не съм гледала нито едно от години. Аз обаче съм лоялна таанка. И няма да си позволя нито една от тези глупости. Мейд, бих искала да си ми приятелка. Винаги съм се ласкала от обстоятелството, че жена от твоята каста прави чест на заведението ми с присъствието си. Фактът, че в миналото имаше невъобразим късмет на масите, не променя това. Но… — Сен Клер въздъхна и събра отметките на купчинка. — Освен това съм и човек на бизнеса. Честно казано, не зная какво да правя. Мога да скъсам тези хартийки… — Тя направи пауза и Мейд я погледна с надежда. — Но в такъв случай ще съм принудена да наредя да не те пускат повече тук. А още по-неприятното е, че по силата на подписаното от мен споразумение ще съм принудена да споделя случилото се със Съвета за сигурност на собствениците на казина. За теб би било неприятно да попаднеш в черния списък на заведенията на Хийт. — Сен Клер се престори на дълбоко замислена. — Чакай. Хрумна ми нещо. Аз съм хазартна натура. Като теб. Но обичам предимството да е на моя страна. Пак като теб.

Жената поруменя — не искаше да си припомни случая, когато се беше опитала да използва подправени зарове.

— Конгломератът на баща ти произвежда редки метали. От известно време проявявам интерес към бизнес инвестиции. Може би ще ми разкажеш как се развива бизнесът на баща ти. Нищо специфично, разбира се, а само някои от онези любопитни подробности, които ориентират един инвеститор. Например зная, че много от металите се изнасят от системата. Но къде?

Мейд вдигна очи към усмихнатото откровено лице на Сен Клер и простена:

— Така няма да стане, Мишел, Не разбирам нищо от бизнес. Питаш ме къде отиват металите. Не мога да ти кажа. Единственото, което зная, е, че татко постоянно се оплаква, че му се налага да ходи до някакво място, което се казва Ейра… Ейрабус, където е гадно и студено и татко казва, че не се отнасят с дължимото уважение към благородниците. Разбираш ли? Искам да ти съдействам, но наистина не зная нищо.

Еребус. Отдавна пазената в тайна секретна корабостроителница на таанците. Тази информация за Императора беше равностойна на доход за цяла година.

— Е, добре — каза Сен Клер. — Опитахме. Виж сега, ето какво ще направим. Ще запазя бележчиците. И лично ще ти гарантирам открита линия за, да речем, още десет хиляди единици. Късметът ти все ще се промени — може би следващия път аз ще моля теб. Мейд, това става с моята лична гаранция. Направи ми една услуга. Като комарджия на комарджия? Престани да удвояваш залога, когато губиш. Начинът да се измъкнеш е да удвояваш, когато печелиш.

Мейд реагира така, сякаш Сен Клер й връчи шестте загубени Божи заповеди. Сен Клер знаеше, че съветът й няма да бъде спазен. Сега трябваше само да измисли как да я доведе до такова объркване, че никога да не проумее кога е загубила следващите десет бона.

 

 

Беше прекалено хубаво, за да е вярно.

— Прекалено гот да’й за вярване — си мърмореше Килгър, докато наблюдаваше навъсено парка от позицията си под една изоставена гравитационна шейна. Изоставена, започваше да разбира той, поради течовете в смазочната й система — маслото капеше по костюма, който според него му отиваше доста добре.

Контактът беше осъществен твърде умело, призна Алекс.

Един от агентите му — доста надежден поне допреди десетина минути — беше попитал Килгър дали се интересува от разговор с някакъв незначителен чиновник от счетоводството на таанския флот. Човекът бил разстроен, твърдеше агентът, защото го прескочили при повишенията. Бил готов да предаде срещу твърди имперски кредити списъка на личния състав на всяко подразделение на флотата във всяка точка на Таанската империя.

Срещата беше уговаряна и отменяна вече два пъти, вероятно поради параноята на чиновника. Дано третият път бъдеше успешен.

Трябваше да се срещнат минути преди полицейския час в един парк, който на Алекс му приличаше повече на празен парцел. Парите щяха да са в замяна на пълния списък на оперативния персонал на Таанския съвет.

Чиновникът беше предупредил, че ако в момента на срещата в парка се появи и трети човек, отново ще изчезне.

Наистина прекалено хубаво.

Килгър пристигна няколко часа преди уговорения час, за да огледа парка и сградите наоколо. Стори му се твърде любопитно, че всички в апартаментите край парка, изглежда, много се интересуват от риалита и могат да си позволят нови приемателни антени по покривите.

След това нае един пияница. Купи му две бутилки долнопробно вино и му каза, че ще му даде още две, ако ги изпие в парка.

След това пропълзя под гравитационната шейна и зачака.

Около час преди срещата край площада паркираха няколко много изпотрошени превозни средства. Нуждаеха се от анодиране и измиване, но бяха оборудвани с много лъскави генератори „Маклийн“.

Е, добре.

На Килгър му се искаше да се навърта наоколо, докато чиновникът се появи, след което да види как седем-осем милиона таански контраразузнавачи връхлитат изневиделица припадналия на пейката нещастен пияница и се опитват да го подложат на строг разпит.

Само че последното действие обикновено не отговаряше на очакванията. Килгър се плъзна — в буквалния смисъл — изпод шейната, пропълзя приведен зад ъгъла и се отдалечи от местопроизшествието.

Добър опит, момчета. Но недостатъчен за Оскар.

Килгър се запита кой по дяволите е този шибан Оскар, след което се запъти към „Котън Клъб“, за да се обезмасли.

 

 

На старши капитан (от разузнаването) Ло Прек му бяха нужни три опита, преди лорд Вихман да го приеме.

Първият опит беше отхвърлен, след като изкара дяволите на Вихман. Адютантът на Вихман — както той наричаше техническия си секретар — уведоми шефа си, че някакъв капитан от разузнаването моли за среща с лорда.

Вихман, макар и смехотворно честен, пребледня. Твърдеше се, че ако му бъде заповядано, един офицер от разузнаването може да обвини дори собствената си майка и да я принуди да направи самопризнания на видео.

Все пак капитанът не разполагаше с официално разрешение.

Молбата му беше отхвърлена.

Когато постъпи втората молба, Вихман нареди на секретаря си да провери миналото на офицера.

Прегледа с интерес фиша, възхищавайки се на препоръките и очевидните способности на Ло Прек, но не намери основателна причина да пилее скъпоценното си време.

На третия път късметът на Ло Прек проработи. Вихман се чувстваше отегчен и му беше твърде досадно да гледа последните икономически предвиждания — пак понижени, — както и обясненията защо нещата ще тръгнат нагоре в най-кратки срокове.

Ло Прек може и да беше вманиачен, но знаеше как да изложи случая.

Вихман го изслуша с нарастващ интерес.

Капитанът бе категоричен, че един човек, бивш военнопленник във ваканционния затвор на Пастур, се намира на свобода на Хийт. Преди да го заловят, вече бил нанесъл много вреди. По дяволите — вреди! Поражения!

Може би малко преувеличено, но все пак…

Сега лицето Стен се намирало на свобода в нелегалност в обществото на Хийт. Подготвяло нов удар. Както каза Ло Прек, вече имало случаи на саботаж, шпионаж и всеобщи антивоенни настроения по другите планети.

Вихман прегледа набързо микрофиша, които му предостави Ло Прек, и се удиви. Този таански офицер самостоятелно и на практика в отпуск от частта, в която беше назначен, беше успял да събере огромно количество данни без никакви средства освен тези, които можеше да ползва назаем.

Невероятно.

Вихман взе решение. Прецени че Ло Прек е смахнат. Имперецът, както там му беше името, или изобщо не беше съществувал, или се беше удавил в някоя канавка. Но би бил твърде полезно да разполага с такъв всеотдаен тип, който да събира доказателства за всичко, което не върви както трябва — „боклукчийска кофа“, както беше чул да го нарича вечно-недостатъчно-проклетият Император.

Вихман вдигна очи от екрана и се усмихна.

— Капитане, мисля, че определено мога да се възползвам от човек с вашия калибър.